Споделена история от Любов и изневяра |
Как ли трябва да се чувствам в този момент?
преди: 10 години, 5 месеца, прочетена 1829 пъти
Здравейте!
Пише ви момче на 19 години, което просто има нужда да сподели с непознати хора за най-тежкото нещо, което му се е случвало до този момент, с цел да пробва дали наистина "улеква". Сигурно доста истории тук започват така, и това е местното клише, но... Всъщност, не знам защо го правя тук. Просто съвсем неслучайно това беше един от първите резултати при търсене за "сподели", като от може би час разглеждам сайта, и намирам аудиторията му за интелигентна и способна на помогне под форма на насоки и прочие.
Моята история е дълга. Ще маркирам само най-основното, за да не си припомням вътрешно всичко отново, докато го пиша.
От година живея в САЩ. Дойдох тук за да уча това, което ми е безкрайно интересно и приятно - една специфична област на информационните технологии, която в българските университети нито се изучава, нито има някаква последваща възможност за реализация, базирана на нея.
Не мога да кажа, че за година се свиква. Напротив - невъзможно е да се свикне, особено за човек като мен - затворен, с други разбирания за света и реалността от тези на масата хора, интровертен мизантроп, водещ пасивен начин на живот, ограничаващ контактите си максимално... да, именно такъв съм си, и се харесвам по начина по който съществувам, защото за мен и моята същност е единственият възможен. Моля без упреци по тази част, защото акцента на темата е другаде. Е, справям се с битовизмите, ходя на лекции, стажувам по специалността си, плащам си наема за къщата, поръчвам си пица и пилешки крилца. Определено е това, което си представях от живота тук. Да, прилагах трика да не мисля за проблемите си и за себе си, и по този начин успявах дори и малко по магия на пръв поглед да крепя психиката си... успявах. Ежедневието ме беше погълнало и ме пусна от прегръдките си толкова спонтанно и силно една вечер миналата седмица, когато телефона звънна...
Някъде в средата на тийнейджърските ми години, на 15, случайно се бях запознал от IRC с едно момиче с което споделяхме общи интереси около компютрите. Тя беше година по-голяма от мен, от друг град, но не много далече. За няколко месеца чат и двамата разбрахме, че компютрите далеч не са единственото общо нещо, което споделяме. Приличахме си до такава голяма степен, по начин на мислене, ценности, разбирания, неща, които харесваме, дори харесвахме... една и съща порода коне, което е много странно, защото породата е рядка и почти непозната. Мина година, после две, за това време се виждаме ако не два пъти в месеца и повече, то поне веднъж, и... времето, което прекарвах с нея в тези дни е източник на най-хубавите ми спомени до този момент, единственото към което сега мога да се върна, и да ме накара да трептя. Нищо подобно не ми се беше случвало. Все едно, че бях намерил себе си, виждах се пред мен... бях се завърнал у дома. Макар и да бях толкова малък, спомена, който в момента пазя е за завършеност, хармония... нирвана дори. Нямах нужда от нищо друго, когато бяхме двамата, и общувахме. За това време, няколко години, между нас се заформи изключително силно приятелство. Както казах, нещо, което изпитвах за пръв път, защото до този момент не бях имал приятели, също по начина по който вече нямам и сега. Никога не си бях помислял за нещо повече, защото тя ми беше приятелка. Сигурен съм, че и при нея е било същото, защото толкова емоционален и искрен човек, каквато беше тя, едва ли би успял да прикрива чувства.
Човек, който знаеше всичко за мен, както аз знаех всичко за нея, дори и тайните, които и двамата едва ли си бяхме помисляли преди това, че някой някога би ги узнал. Бяхме навсякъде заедно, когато имаше повод... били сме на концерти, ходихме на екскурзия в Китай, дори заедно се грижехме за мравки.
Преди две години, тя се запозна с няколко години по-голямо от нея момче в което доста бързо се влюби. Харесвах го, защото я караше да сияе. Очите и не бяха изглеждали по този начин до този момент. Двамата с нея не бяхме имали "гаджета". Караше я да се чувства специална, и това си личеше всеки път, когато я погледнех или тя говореше за него. Беше много интелигентно момче, с международни успехи в сферата на Астрономията, готвещ се за чуждестранен университет, където беше приет няколко години по-рано с пълна стипендия. Имаше дълбок и интересен характер, именно в което се беше влюбила тя.
Бяха много сладка двойка. Отнасяше се с нея толкова мило всеки път, когато бяха заедно. Караше я да се усмихва спонтанно, а усмивката при нея беше нещо доста трудно... красива история, ако трябва да говоря с обобщения.
Романса трая година и половина. Стана време, и той замина за чужбина. Отначало си мислеше, че всичко ще е OK, че ще поддържат връзка от разстояние няколко години, като той обещаваше да се върне и да работи тук... но, не така стана. Един ден и казал по Скайп, че не издържа повече, и било по-добре да се разделят. Първият месец се правеше, че нищо не се е случило, усмихваше се изкуствено, правеше се, че нищо не се беше случвало никога. Една сутрин ми се обади сестра и, и ми каза, че е опитала да сложи край на живота си, и не е успяла... бушона паднал. Отидох в болницата. Още си спомням как вървях по коридора. Всъщност не усещах, че вървя. Влязох в стаята. Ръцете и бяха превързани, а по китките и още си личеше чернилката от изгорялата изолация на кабелите, които беше хванала... от страх чувствата ми преминаха в изблик на ярост. Нахвърлих и се с думите - "Защо? ; Къде си мислиш, че ще отидеш? ; Всякаква вяра ли изгуби заради едно момче? Ще има още толкова много, о... за къде си се разбързала? "... а тя само повтаряше - "Не исках повече... ". Разплаках се, прегърнах я и останах там целият ден. Когато я изписаха и бях постоянно у тях, неведнъж ми казваше, че аз съм единственото нещо за което е мислила, преди да навре жиците в контакта. Мислила колко би ми липсвала... взимах вечер автобуса за моят град, и плачех да прозореца като бебе, припомняйки си думите и. Как може в онзи момент да е била толкова лекомислена, и да пренебрегне рационалността си, която и е толкова присъща... да, чувствата, които ми описваше, доколкото успяваше, може би за някой биха били достатъчна причина, но аз продължавах да не я разбирам. След този "инцидент" като че ли малко или много промених виждането си за нея. Не знам нито в каква посока, нито пък защо.
Трябваше и доста време за да се измъкне от тази дупка, и когато реших да и кажа, че съм решил да уча в САЩ, отлагах цели 3 месеца, защото изпитвах ужас.
Накрая се реших, а тя каза само "браво, чудесно". Вече си бях взел поука, и говорих с нея за това няколко часа, но тя гледаше на една страна с празен поглед, и не ме слушаше. Не можех да я оставя така, и не го направих до последно, когато родителите ми ме накараха да замина със скандали, обещавайки, че ще се грижат за нея. Тя беше там, когато ме изпращаха на летището. Прегърна ме, но лицето и беше каменно. Повтарях името и и "чао" с надеждата да отрони нещо, но само махаше с ръка. Когато пристигнах, говорехме с часове по Скайп, докато една вечер си го казах сам пред себе си - тя вече не е същата.
Беше си намерила хоби, пишеше някакъв роман. Минаха месеци, и в разговорите ни не се съдържаше нищо друго, освен "Как си? Как е там? ". Разговорите ни се разредиха, и от 30 минутни станаха по веднъж на две седмици. През това време бях затрупан от учене в университета, а след лекции веднага отивах на работа, и се прибирах изтощен до краен предел.
След една такава вечер миналата седмица, телефона ми звънна.
Бяха родителите ми, и след почти час увъртане ми го съобщиха - беше загинала в автомобилна катастрофа. Чичо и и тя, на предната седалка, отивали към селото иб, когато заспал шофьор на ТИР помита автомобила им на един третокласен път. Чичо и е с потрошени крака и ръце, шофьора на ТИР е само с шок, а тя, на предната седалка, загива на място.
Бях в България за погребението. Успях да издържа не повече от 15 минути.
Какво да правя? Как да продължа?
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 10 години, 5 месеца hash: 81e4f07188 |
|
1. Историята ти ме държа в напрежение до самия край. Изобщо не очаквах такъв финал. Стана ми много тъжно, когато прочетох последните редове. Не съм попадала в такава ситуация и не знам какво да ти кажа. Но знам какво е да имаш един-единствен истински приятел, с когото можете просто да си мълчите и пак да ви е приятно. Не мога да си представя какво преживяваш. Сигурно ти е адски трудно. Болката е неописуема. Може би много неща ти напомнят за нея. Възможно е дори да я сънуваш. Всички знаем клишето: "Времето лекува всичко. " Не е нужно да я забравяш. Запомни я с тази нейна трудна усмивка, която описваш. Дай си достатъчно време да скърбиш. И лека-полека продължи с живота си. Тя би го искала.
|
| преди: 10 години, 5 месеца hash: 7b8a22b67d |
|
2. Ще продължиш!!! Първо по зaдължение, кaто нa сън. Ще се чувствaш прaзен и объркaн. После.... мъкaтa, болкaтa по изгубеното... товa, което е можело дa бъде.
И тaкa, докaто осъзнaеш, че си истински щaстливец! Зaпознaл си се с твоятa духовнa приятелкa/ сестрa. Тогaвa ще зaпочнеш дa живееш - зa теб и зa НЕЯ!
Ще пътувaш по местa, които те привличaт/ очaровaт, ще ходиш нa концертите нa любими групи, ще търсиш къде би могъл дa видиш/ погaлиш любимaтa породa коне.... зaщото ще знaеш, че кaквото и дa нaпрaвиш, ТЯ ще го изживявa чрез теб.
Ще прaвиш всичко, което ти достaвя удоволствие, истинско щaстие, зaщото знaеш, че тя чувствa и мисли кaто теб. Кaто чaст от теб. Ще бъдеш щaстлив зaрaди теб, но и зa НЕЯ!
Познaвaш я кaто себе си, ( не е грешкa нaстоящото време) длъжен си дa осъществиш мечтите си, длъжен си дa продължaвaш дa изживявaш всичко хубaво зa което сте споделяли, кaто зa двaмa!
|
| преди: 10 години, 5 месеца hash: 8f7aff0964 |
|
3. Стана ми изключително тъжно.. Дано почива в мир! Можеш да идеш при психиатър, ще ти е по- лесно да " преживееш " загубата й.. :)
|
| преди: 10 години, 5 месеца hash: 71f87f27ea |
|
4. Ами как? Лесно. Имало го е момичето, вече го няма. Никой не е вечен. Мислиш за съвсем други неща, хващаш си гадже, намираш си хоби, започваш да излизаш по-често със задръстените и промити американци, промива ти се и на теб мозъка и си готов. Жалко за момичето.
|
| преди: 10 години, 5 месеца hash: 2ee5a99bc1 |
|
5. за съжаление в живота няма нищо вечно - той тече като река и всичко се променя. някъде бях чела мисъл, че както не можеш да влезеш 2 пъти в 1 и съща река, така и не можеш да срещнеш 2 пъти 1 и същи човек. животът ни среща с определени хора, с тях сме през даден период, после ни разделя с тях, за да ни събере с други, неизбежно е.
по начина на писане изглеждаш интелигентно момче, просто приеми, че пътищата ви са се разделили още преди това и това момиче е на по-добро място. в нещата, които ни се случват не винаги има логика и не винаги са справедливи.
концентрирай се върху ученето, още повече, че ти е много интересно и има реализация и постепенно в живота ти ще навлязат и други хора. те няма да заменят това момиче, но ще имат друга роля - от тях може да научиш нещо, на други пък ти ще си полезен, за добро или зло ние сме социални животни и общуваме с хората реално или виртуално.
Ж42
|
...
| преди: 10 години, 5 месеца hash: becd2a8eb1 |
|
| преди: 10 години, 5 месеца hash: c750cbcd39 |
|
7. Много тъжна история. Съжалявам за загубата ти. Няма какво друго да направиш, освен да се примириш с това, живота ни поднася безброй изпитания. Просто продължи напред и живей така както тя би искала, а тя едва ли би искала да си тъжен.
|
|
