Споделена история от Любов и изневяра |
Наистина искам да си го върна
преди: 10 години, 5 дни, прочетена 2084 пъти
Здравейте. Искам да ви споделя най-голямата си мъка, горчилката, която ме трови и вината ми. Споделям ви като на хора и ще сте прави да ме осъдите, но наистина ви моля за съвет. Аз сама се съдя достатъчно и достатъчно съжалявам. Наистина ми е много тъжно.
Момиче на 18 години съм. Преди малко повече от година срещнах някого. Едно момче, година по-голям от мен. Влюбихме се. Обичахме се много. Той беше перфектен, винаги ми е отделял внимание, винаги се е грижел за мен, за най-малкото нещо ми е помагал и дори дрехи и обувки с мен е избирал. Постоянно ми напомняше колко ме обича, говореше ми по най-милия начин, пращаше ми смс-и нощем. И аз не разбрах кога, но наистина го обикнах. Не му го казвах често, защото просто не бях свикнала, но той казваше, че разбира по блясъка в очите ми и дребните неща, които правех за него - рисунки, купувах му нещо без повод, например. Наистина не съм обичала друг, както обичах и продължавам да обичам него. Толкова много радости преживяхме, толкова се смяхме и обичахме, плакахме и се радвахме заедно. Просто знам, че сме сродни души, дълго бяхме в пълна хармония, разбирахме се прекрасно, радвахме се много един на друг, въпреки че моите родители не го харесваха и неговите не харесваха мен, поради което вижданията ни бяха затруднени, а и той е от съседен град, но наистина имахме прекрасна връзка. В началото няколко пъти го предупредих и се дърпах, именно защото знаех, че ще направя нещо, за да го прогоня, ще го нараня, но той отговаряше, че каквото и да става ще се бори за мен.
Случи се на няколко пъти да ме зареже на някои места, заради майка си.
Казала му да се прибере с по-ранния влак или казала, че го дърпам за носа, че ми е кученце и така нататък. Което мен ме дразнеше, в началото не ми правеше впечатление. Все дребни неща бяха, не беше нещо сериозно. Когато се случваше отново да не може да дойде някъде или да ме зареже по-рано от предвиденото започвах да се дразня, виждах го като мамино синче, а майка му от ревност, че сина й обича някой друг, освен нея, постоянно ми сипваше и това ме изнервяше още повече. Но пак бяхме заедно и пак го обичах безкрайно, той мен също.
Отидохме заедно на море, беше абсолютно прекрасно, никога няма да го забравя.
Бяхме перфектни. Перфектната двойка, всички ни даваха за пример, бяхме нарицателно за разбирателство.
После през август месец бяхме канени на рожден ден в отдалечена вила. Наистина исках да дойде с мен, а още повече, за да уважи момичето. Не дойде. Молих му се, но така стана, че не го пуснаха. Тогава го разбрах, казах му, че няма проблем и, макар и да ми беше тъжно, че няма да дойде, наистина го разбрах и му влязох в положението.
На рождения ден, обаче, срещнах момче, с което ме бяха запознали година по-рано, преди да познавам приятеля си. Всъщност не говорих с него тогава. Просто пътувахме заедно и вечерта бяхме заедно, нищо не сме си казали почти. През нощта така се случи, че аз, той и рожденичката спахме заедно на едно легло, но аз бях с гръб към него, той по гръб, изобщо тогава беше един чужд човек. На сутринта рано-рано станах до тоалетна, той пък се събуди и стана да яде и така се случи, че седяхме и си говорихме. Чисто приятелски. Дори няколко пъти, както и вечерта, споменах приятеля си и че ми е тъжно, че го няма. Говорихме си дълго, после другите почнаха да се разбуждат. На връщане не бяхме заедно.
Като се прибрах разказах съвсем нормално на приятеля си за цялата вечер, той се смя с мен на смешните неща, изобщо нормални си бяха нещата, обичахме си се и се разбирахме. С момчето от рождения ден си пишех най-нормално и най-приятелски, дори рядко, бих казала. Просто беше интересен, но си гледах моите неща и моето момче. После един ден пазарувах в града и случайно срещнах момчето от рождения ден, прибираше се от работа. Зарадвах му се, приятна компания беше. Донапазарувах си, той обиколи с мен и си говорихме предимно за рождения ден. Предложи да ме закара до вкъщи, но бях с колело и се разделихме най-нормално.
После започнахме да пишем по-често, като разказвах какво ми казва на приятеля си, пак казвам, просто приятелче ми беше този човек. И така стана, че един ден, 2-3 седмици след рождения ден,
нещо се заядох с приятеля си, че не е дошъл, че ме е зарязал и че е мамино синче, толкова се бях ядосала, че дори скъсах с него. Но веднага се оправихме, него го заболя от думите ми, но каза, че наистина това няма да се повтори и ще се постарае. Тогава все още можех да искам и да очаквам нещо от него.
Момчето от рождения ден продължаваше да пише. И беше интересно с него. Като почнахме училище пак го срещнах случайно, този път обиколих с него да си плати сметките и пихме кафе, вървейки. Просто беше добра компания, изпитвах симпатии към него, но идея си нямах, че ще стане, каквото стана.
И един ден се разбрахме да излезем, чисто приятелски. Обичах да го слушам, беше мъж, не мамино синче. Научавах неща от него, беше ми добре, забавлявах се. Разказвах всичко на приятеля си, но пропуснах да забележа, че него го болеше от това. Че трябваше да спра. Че започваше да се чувства нежелан. Наистина, трябваше. Но аз обичам интересни хора. Това казах и на самия него, когато в началото ме попита какво харесвам в него, това беше едно от нещата.
Повярвайте ми, обичах приятеля си. Наистина. Но надцених любовта и търпението му, нараних го ужасно много. Три седмици, след като излязохме приятелски с другото момче, той ме целуна, знаейки, че имам приятел. Просто каза, че ще направи нещо, за което мога да го убия, ако искам и ме целуна. Набързо. Като по детски. Знаех какво ще направи и не го спрях. Не го и ударих след това. Мамка му, не знаех, че така ще станат нещата, не исках. Два дни по-късно отново не го спрях. Още два дни по-късно дори аз го целунах. Глупачка. А на приятеля си отново разказвах всичко, само без тези моменти. Чувствах се виновна. Наричах се курва и мастия. Беше ме страх да му призная за станалото, а то междувременно продължаваше. Продължи седмица. И той, и другото момче ме обичаха. След тази седмица му намекнах, че се чувствам раздвоена, той започна да се обвинява и аз глупачката също го обвиних. И въпреки това, той ми каза, че винаги ще съм в сърцето му, че няма да намери жена като мен, но е готов да ме пусне, за да ме види щастлива. Плакахме и двамата. На следващия ден му казах за станалото. За първи път от 8 години той получи астматичен пристъп. Ядоса се. Почувства се убит от най-любимия си човек на този свят. И каза, че съжалява, но поне засега това е краят. И аз пак не го осъзнах, въпреки че наистина много плаках и наистина съжалявах. И действително не целунах другото момче повече. На следващия ден разбрах, че приятелят ми е посегнал на живота си, но е решил, че ще можем да се правим или да започнем наново. Пишеше ми, говорехме си. Беше ми сърдит, но не спря контакт с мен. Аз много плаках. Припомняхме си неща отпреди, беше ми тъжно. Но колкото и да обвинявах себе си и да съжалявах, обвинявах и него и някакви чувства към другото момче си оставаха в мен. Четири дни по-късно се видяхме с приятеля ми, той дойде вкъщи. Беше като призрак. Каза, че ми прощава, да започнем отново. Мнооого си говорихме и пак много плаках, не за да се правя пред него, а защото наистина се давех от яростни ридания, вината ме измъчваше, това, че съм го наранила ме измъчваше, възможните поседствия ме измъчваха. Наистина много, много го обичах и наистина не исках да изгубя любовта му.
Не знам, не знам защо не спрях обаче срещите с другото момче. Приятелски, но и той ми напомняше, че ме обича и наистина беше така. Запознах се със сестра му, брат му, баба му, всичките ме обожават, за разлика от семейството на приятеля ми, с които се чувствам неловко и нежелана. Роднините ми вече го познават и го харесва, за разлика от приятеля ми. Другото момче имаше повече плюсове и аз просто казах на приятеля си, че още не съм сигурна, че искам да се съберем, след като той направи невъзможното, за да ми даде шанс, който аз не така и не осъзнах и не оцених. Дори действително предприе някои драстични мерки, за да си изпълни обещанието, че ще премахне онова с маминото синче, което така ме дразни, за да можем да сме щастливи отново. Чак сега виждам колко е бил самичък и колко е бил обнадежден в опитите си, как се е старал, как се е опитвал да ме подкрепи в това да се оправим, понеже му казвах, че съм объркана. Често си мислех, че е абсурд да не се старая и аз да се съберем, че е абсурд изобщо да сме разделени. Но нещо ме дърпаше. Страх ме беше, че ако се съберем, пак ще стане така, исках да съм сигурна. Боже, каква глупачка. Той си седеше самичък и ме чакаше да се прибера или да му се обадя, беше сам в опитите и надеждите си.
А другото момче също се държеше много добре с мен, въпреки че не позволявах особени близости, съвестта ми беше страшна. Не исках да жертвам приятелството му, но се чувствах добре в неговия свят. Беше до мен, веднъж не ме заряза, винаги ми помагаше.
Но не тръгнах с другото момче. Не можах. Единственото нещо, което ме държеше за приятеля ми, беше, че го обичам. И осъзнавах това, въпреки че връзката ни беше сериозно нарушена, не можах да се откажа от него. Но той се умори да чака и да бъде сам и да бъде нараняван. Претръпна към мен. Гледаше ме незаинтересовано, говореше ми сухо, карахме се. Хващах се за най-малкото нещо, всяко нещо, сякаш ми носеше удоволствие, сякаш търпението му беше безкрайно. Натяквах, връщах в миналото. А той нито веднъж. Дори когато разбра за изневярата, нито веднъж не ме обиди. До ден днешен не ми е казал една обидна обидна дума.
В това време се случи и да е годишнината ни. Отделих повече от 30 часа, много любов и старание, за да му нарисувам нещо, въпреки държанието си и ситуацията, въпреки че бяхме разделени, я отпразнувахме. Той също имаше нещо за мен. Тогава срещнахме една моя приятелка, вече обща и бяхме щастливи пред нея, тя казваше колко сме сладки. И наистина тогава се опитахме да сме щастливи, опитахме се да идем някъде за три дни, но нашите ме хванаха и провалиха плановете ни. Сякаш съдбата не искаше да се събираме. Наистина, исках да идем, за да се съберем отново, защото се обичахме.
Преди месец бях решила да ги зарежа и двамата, започнах да се чувтвам ужасно потисната, нямах желание за нищо, закъсняваах за училище, тръгвах си от часовете, харчех купища пари за парцали и всякакви глупости. Усещах, че нещо предстои, че идва нещо лошо.
Надцених търпението му, мислех, че може да си се радвам на новото приятелче, а той да ме чака и като му се нарадвам и евентуално стана сигурна, да се съберем. Поисках да се видим преди Коледа, той каза, че има работа в училище и може да се видим по-късно и за по-малко. При което аз (глупачкаглупачка) отново се хванах и му направих фасон, че отново ме зарязва за хора, които вижда всеки ден. А той наистина имаше работа и дори и да не е била важна или неотложна, аз трябваше да го разбера, както той ме е разбирал хиляди пъти, когато съм отменяла или променяла срещи по една или друга причина. А аз няколко пъти му казах "майната ти". Тогава той за първи път ми се ядоса и ми се скара, за първи път, откакто го познавах, повече от година. За първи път изкара нещата с другото момче, натякна ги, обивини ми, че не съм направила нищо по въпроса, че не съм се опитала дори, нападна ме с думи и обвиния. И беше прав. Просто усетих, че съм прекалила. Извиних се. Но усетих, че тогава нещо се промени. Може би тогава беше моментът, в който чашата преля. Видяхме се на следващия ден, все пак. Просто ядохме заедно и си говорихме сухи неща като хора, които се познават от вчера. После срещнахме някакъв негов приятел и за момент ми се стори, че си бяхме като преди, щастливи. Явно когато имаше други хора се преструвахме добре. Но не ме гледаше по същия начин, дори се чувствах виновна да го погледна или да направя нещо, не чувствах, че заслужавам.
И в нощта преди Нова година той каза, че това е краят. Че няма да бъдем повече заедно. Че е изгубил надежда, че се е опитал, но е бил сам, че ме обича, но не иска отново и двамата да преживяваме същото. Че е изгубил доверието си към мен и желанието си. Почувствах се мъртва, празна. И въпреки всичко, което му бях причинила, той пак не прекъсна контакт с мен, каза, че сме приятели и се чуваме, пишем си. Макар и сухо. Макар и да чувам повече емоции и радост в гласа на учителката по физика, отколкото в неговия. Казва, че вече на нищо не се радва. Не искам да му досаждам, чувствам, че му преча, като му пиша, въпреки че казва, че не е така. Просто ми пише и ми говори като че съм непозната, радост или мъка да му споделя, сякаш срещам стена. Вече се дърпа, когато ми трябва помощ, не ми споделя, крие се от мен. Имам чувството, че без угризения би ме излъгал, а преди знаех, че лъжа от него никога няма да чуя. Всеки ден, волно или неволно, го питам дали наистина не може да ми даде още един шанс, ще е различно, изобщо няма да е като преди, той казва, че не иска да рискува, че не иска отново това. А знам, че можем да сме щастливи, че нещата могат да са като преди, да го направя щастлив, само да ми позволи. Да откупя греха си, да поправя грешките си, въпреки че се сещам късно, да. Но аз наистина много го обичам. Винаги съм го знаела, просто сега усещам липсата му толкова остро, тово добро и усмихнато момче, което взех и убих с глупостта си. Искам отново да ме обича. Но той казва просто едно сухо "не". Казвам му, че се чувствам сама, изобщо каквото и да му кажа, той натяква и се хваща за думата, както правех аз. Изпитва негативизъм към мен, сигурна съм. Аз плача по цял ден, вървя като призрак, в такава дупка не съм била през живота си, нашите мислят, че съм настинала и затова постоянно са ми насълзени очите и подсмърчам.
Чувствам, че никога никого няма да обичам като него, че ще умра, когато започне да се вижда с друго момиче, а това ще стане, защото, макар и егоистично, наистина го обичам и искам да обича мен, да оправя нещата. Не мога да го пусна, не искам. Това не може да е краят ни.
На 2ри януари имахме повод и се видяхме. Гледаше ме студено и безчувствено, въпреки че държеше ръката ми. Не се трогваше, че съм тъжна, не че го правех нарочно. Беше му досадно да съм тъжна. На изпращане на влака просто ме дръпна и ме целуна безчувствено.
Хора, помогнете ми. Осъдете ме, но ми дайте и съвет. Знам, че още ме обича, познавам го. Колкото и да опустоших любовта и доверието му, не е претръпнал. И той казва, че ми вярва, че съжалявам и че го обичам, но не иска да рискува. Боли ме, че се страхува и не желае да е с мен вече, че му е писнало, че не вижда смисъл. Какво да правя? Не искам и не мога без него, изобщо не искам друг човек в живота си, до себе си, камо ли друг да ме докосва. Да го оставя и да не го търся ли? Но така може да ме забрави или да помисли, че аз съм го забравила. Да го търся? Но така може да му досадя, а и съм толкова нестабилна в момента, че само затова му говоря и усещам, че го дразня.
Никога не го излъгах. Нито него, нито другото момче, към което вече изпитвам негативизъм, обвинявам го прекалено за случилото се. Има да ми се връща и за него, и той душа носи и страда. Но не го искам. Не мога.
Липсва ми. Никога нищо не ми е липсвало повече. Липсва ми смехът, липсва ми споделянето, липсват ни нашите неща, сладките думи. Липсва ми той. Никога няма да намеря момче като него, колкото и банално да ми е звучало, когато съм го чувала от някой друг.
Никога не съм искала и не съм целяла да става така. Но винаги казвах, че всичко се връща и сега ми се връща на мен. Дори ми предстои да страдам още повече, защото той страда много. Благодаря на всички отзовали се.
|
