А сега накъде?
преди: 9 години, 9 месеца, прочетена 1260 пъти
Здравейте.. пиша тук просто, за да излея душата си. Момиче на 21 години съм, но чувствтото вътре в душата ми е сякаш съм много по възрастна... преживях ужасни кошмари в живота си. Хората, които бегло ме познават, а това мисля, че са всички хора освен родителите ми, завиждат, дали благородно, дали не за живота, който имам, просто защото може би отстрани живота ми им изглежда мечтания от тях... истината е, че те виждат само повърхността. Визията ми, благосъстояние и т. н. , но не знаят моята история... Като съвсем малка бях на косъм от смъртта. Преживях много тежки операции, после дядо ми и баба ми ме отгледаха и възпитаха добре, понеже родителите ми работиха и нямаше как да ме гледат. Макар и далеч от тях аз имах прекрасно детство. Като поотраснах и почнах да ходя на училище баба ми и дядо ми починаха. непосредствено загубих най-добрите ми двама приятели. Беше ми ужасно тежко и самотно. Изпаднах в депресия, качих килограми, исках да умра всеки Божи ден. Чувствах се сам сама на света. Един ден просто си казах, че макар да нямам никого до себе си, ще променя живота си и ще го взема в ръце. Ще живея в името на покойните ми най-близки хора, защото те едва ли биха искали това за мен.. Започнах да тренирам всеки ден, промених хранителните си навици, започнах да уча и наистина година по късно бях друг човек. Хората не можеха да ме познаят и да повярват колко хубава и умна съм била... Костваше ми много и успях, но въпреки това отново се чувствах сама. Беше денят на влюбените. Всички мои познати бяха с гаджетата си.. Аз бях на 17 вече и все още не бях допуснала никой в сърцето ми. Не исках да бъда с момче. Исках да бъда с истински мъж до себе си. Точно в деня на влюбените се запознах с някого. Той беше като от книгите. Мъж, привлекателен, висок, мил, чаровен, романтичен. Беше всичко, което може да го опише, като перфектен. Аз се влюбих, а после го и заобичах... истински и неподправено, дори по детски наивно. Единствено и само той успя да се докосне до най-съкровенното в сърцето ми и в болките и тайните, които криех от света както и до мечтите ми. Поради тази причина го заобичах и така силно. Родителите ми бяха против връзката ни тъй като той нямаше работа, а беше 14 години по-голям от мен и се очакваше да проявява отговорност. Аз не съзнавах за какво говорят те. Та аз не знаех какво е отговорност какво е да работиш и какво е да си самостоятелен човек. Аз си бях още дете в това отношение. Избягах от нас и заживях с него. Дадох всичко което имах за него... тогава обаче се случи така че той ми посегна. Удари ме с ритник в гърдите просто защото съм го гледала особено. по нататък просто се върна една вечер и ме преби крещейки ми че аз съм виновна и че съм разсипала живота му. после преби и майка си... бяха минали 2 години. Вече бях на 20 и знаех какво означава всяка една стотинка в този свят, знаех че ревността е нещо ужасно, знаех че родителите ми са ме обичали винаги, знаех че той не ме обича и не е за мен... Реших да се махна да избягам и да се върна удома. Беше сложно трудно, но успях хванах влака един ден и се прибрах. Майка ми и баща ми бяха най-щастливите на света. Аз също. не минаваше и ден обаче без той да ме търси, без да ме тормози заплашва и унижава. Изкарваше ме курва пред всички и лъжеше за всичко и всеки. минаха още 2 години. Вече съм на 21, а тормозът още продължава. Родителите ми не знаят. Не мога да започна на чисто. Опитах с друго момче на моята възраст, което учеше медицина и мислих, че е свястно. Оказа се че пуши трева. Аз опитах покрай него ведъж и изпаднах във някакви шизофренични състояния, в които си мислих че бившия ми е пратил това момче да ме изнасили и убие... Едвам се съвзех, бях в болница. Това отключи един синдром и цяла зима бях на легло. Чувствам се отвратително. Сякаш всичко което постигам се срива, сякаш нямам право на едно постоянно щастие, нямам право на победи в живота си, сякаш това е моят кръст и аз трябва да го нося до края на живота си. толкова тежък кръст.. Безсилна съм да се боря с всичко това. Не мога повече. Изморена съм.