Една безнадеждна романтичка
преди: 9 години, 8 месеца, прочетена 1751 пъти
Аз съм една безнадеждна романтичка явно, както приятелите ми ме определят. Винаги гледам да ми е трудно, колкото по-невъзможно толкова по-силно го искам. Е, ама нали и за това има една приказка, че човек иска това, което не може да има. В пълна сила си важи и за мен. През живота си съм имала 2 връзки от разстояние, като 1-та дори не мога да я нарека връзка, а чисто и просто влюбване от моя страна без потенциално развитие с този човек, т. е. начинът, по който аз гледах на него не беше споделен. Каквото и да беше това ме научи на много неща. Едното от тях беше, че каквото и да градиш с даден човек, не гледате ли в една посока, рано или късно идва и края. Независимо дали това са връзки или приятелски отношения, всичко приключва там, където има несъответствия или както хората обичат да го наричат "интереси". За мен обаче думата интерес в любовта не съществува или може би още не съм научила и този урок от живота. Всеки гледа да му е по-спокойно в живота, загърбвайки и убивайки мечти и вярвания, вече почти не останаха хора, които да са способни да се борят - това за мен не е интерес, а слабост. За мен не е интерес да загърбиш дългогодишна връзка, в която си оставил себе си заради собствените си страхове. Както и да е, въпроса е, че животът те побутва там, където най-малко искаш да си. След неколкократни разочарования, успях да разбера, че от всичко можеш да избягаш, но от времето не можеш. Любовта стана изчерпаем ресурс за мен. Вече ми е много трудно да се влюбя, че прибягвам до втълпяване, че това отново се случва. Преди я обвинявах, а сега я искам, толкова много, че ме е страх да се влюбя, защото с всеки един изминал ден усещам, че това ще е за последен път. Страховете ми се ограничават в това да не изгубя най-ценното си качество, което винаги ме провокира да давам най-доброто от себе си, нищо друго не е толкова силно! Всеки път, когато имам възможност да покажа, че обичам приятел, близък, семейство слагам една чертичка напред във възможностите си и винаги съм приятно изненадана от себе си.
Двете години в самота оказаха влияние върху начина ми на живот. Хората казват, че като изгубиш нещо, чак тогава разбираш какво означава за теб. Отново важи с пълна сила за мен. Бях изгубила най-ценното нещо, а то е - влюбването и вярата. Независимо колко разочароващи могат да са те, няма по-хубаво нещо, от това да изживееш миг, ден, година с близък човек. Една част от хората започнаха да гледат на любовта като даденост, но драги читатели, времето тече и в един момент силите и желанието започват да отслабват. Докато друга част от хората решават, че любовта е само страдание и могат без нея.
Прекалено се отклоних от темата, затова накратко ще разкажа моментното си състояние. Нямам нужда от съвет, а да споделя. Гледам да не споделям такива подробности с приятелите си, защото всеки има своето забързано ежедневие, а и те ме мислят както вече споменах за "безнадеждна романтичка".
На 19 години съм, от малък град, живея само с баща си и от малка вярвам, че ще преуспея в живота и установих, че това няма как да се случи в моя роден град, дори и в страната си, затова цял живот психически се подготвях за потенциалното си заминаване.
Както вече казах животът ме побутва винаги в посоки, които най-малко очаквам. Минах през труден период от живота си. Бях загубила вярата в себе си, в хората, в любовта, тогава срещнах човек, който ме извади от моментното ми състояние, така да го нарека. Той е силен, горделив, инатлив, борбен, недоверчив, ужасно ревнив, неуверен, чувствителен, любвеобилен, но най-вече нормален. Спечели ме с неувереността си колкото и странно да звучи. И сега ще се намери човек, който да каже "жените все нещо искат да променят", но това не важи за мен, аз харесвам това качество, понеже е от малкото останали истински, които много трудно могат да се прикрият. С времето аз започнах да се привързвам към него, а той да се влюбва в мен. Малко по-малко започнахме да градим връзка и то не каква да е, а от разстояние! Имаме си своите разминавания и често се караме заради тях, но дали той, дали аз все някой прави компромис и се сдобряваме. С времето започнах да виждам, че той се влюбва в мен все повече и повече, какво по-страхотно нещо от това, но аз не изпитвам същото това налудничево влюбване, което те кара да изпитваш възможностите си, моето е в пъти по-умерено. Много ми е тежко да гледам отстрани как той се бори със себе си и с чувствата си към мен, очаквайки всеки един момент да му разбия сърцето и в същото време вярва в мен и нашето общо бъдеще. Аз също вярвам в това, но разминаванията ни в показването на любовта си са коренно различни и от тук идва разминаването ни в посоките. Той иска да изгради семейство, но се държи спонтанно и бурно като в ученическите любови, а аз искам спонтанна и бурна любов, но се държа умерено сякаш съм готова за съвместен живот.
Още в началото ми той ми каза, че не вярва във връзките от разстояние, но щял да измисли нещо. Може би тогава трябваше да ми дойде идеята, че той след време ще поиска да преместя при него на почти 3000 км разстояние. Честно да си призная не вярвах, че ще се стигне до там и все още не вярвам поне мъничко. Може би трябваше да разбера, когато той ми каза само месец след като започнахме да си контактуваме с други чувства, че ще се прибира за 2 седмици, понеже виждал, че нещата се развиват. Отказа се от работата си за 2 седмици, хвърли супер много финанси, понеже не сме и от един роден град.
Ситуации за обяснение - безброй, почти толкова колкото са и страховете ми.
Ето, че и колелото се върти и сега аз съм тази, която изпитва слабост. Място за разговори с него на тази тема няма. Той не би разбрал какво имам предвид и как се чувствам, а веднага ще си помисли, че нямам чувства към него, което изобщо не е така. Обективно погледнато може би наистина това, което казвам звучи така. Но аз просто съм слаба да се боря с разстоянието, не мога да му показвам чувствата си и не мога да бъда в близост с него. Боли и то много! Може би и като "спасение" да изляза от тази ситуация, аз се държа умерено и не го допускам прекалено близко до себе си. Искам го до себе си, искам да преминем през нормална връзка, искам да видя как слагаме тухла по тухла, как градим нашите основи, но това не мога да го усетя на 3000 км разстояние и още по-малко, че когато се запознахме той беше там. Не съм сигурна, че мога да го изчакам да се върне в България, ако ще и 5 дена да остават(а реално остават 3 седмици), не съм сигурна, че мога да изтрая година така докато стане възможно да замина при него.
Той ме кара да се чувствам щастлива един ден, но дните в седмицата са седем. През останалите шест аз съм като сляпа и глуха, останала без сетива. Не мога да го оставя. Не мога да убия нещо, което аз самата възродих в него. Единственото, което ни крепи е неговата сила да се справя с проблемите, така сякаш те не съществуват. Но понеже съм безнадеждна романтичка съм се хванала за него и няма да пусна каквото и да ми коства това. Щом успях да се влюбя в него, значи ще успея и да се справя или по-точно да се справим заедно с това. Дефакто аз толкова много искам да замина и още повече да обичам, че всичко сега ми идва накуп. След толкова много разочарования в любовта и опити да замина извън България най-накрая ме сполетява това чувство на обърканост, но за нищо на света аз няма да се откажа и знам, че всичко, което се случва сега е просто временно. Никога не съм искала от живота много и никога не съм получавала много. Това дължа на неориентираността в живота си и заблудата на приоритети. Защото вярвам в това - поискай, за да ти се даде. Сега приоритет ми е щастието, а щом той ме прави щастлива значи и той ми е приоритет. Вярата е нещо, което ме бута нагоре, а съдбата ми откликва на желанията, но не и без борба. Безплатен обяд - няма. Това е нещо, на което майка ми ме научи. Баща ми е психически нестабилен, майка ми ни изостави преди много години, от мен се очакваше да съм силна, а се оказах безнадеждна. Е, какво от това нали съм щастлива! Мисълта ми е, че аз самата си слагам окови - разстоянието, заминаването, страх от това, страх от онова, че неусетно отблъсквам хората около себе си и това ме кара да се държа консервативно. Хората ми казваха, че любовта идвала, когато най-малко я очакваш, но за мен любовта идва, когато си най-малко готов за нея. Тази година ме очакват много съдбовни решения и знаех, че точно сега любов най-малко ми трябва, но ето, че тя се появи заедно с мечтите ми, сега остава само да се боря за това. Щастливка съм аз, че го срещнах точно сега, а щастливец е той, че успях да го разбера, докато не е станало късно.
Разказвам историята си, защото искам да споделя на всички, които се чувстват в безизходица, че любовта е нещо прекрасно, не позволявайте да ви я вземат от ръцете. Написах всичко това и поради друга причина. Не вярвах колко много хора са настроени скептично към връзките от разстояние, точно затова избрах да говоря точно за тази връзка - сегашната ми. Докато се борите да преодолявате разстоянието, накрая то "преодолява" вас. Мислите си, че проблемите ви са свързани само и единствено с разстоянието и влагате всичката си енергия да пренебрегнете разстоянието, като не ви остава такава да се справяте с ежедневните си проблеми с половинката ви и да им обръщате някакво внимание. В повечето случаи забравяте, че съществуват и други неразбирателства. Мъжът трябва да е силен, за да може жената да е сигурна и стабилна. От своя странна жената трябва да показва обичта си, за да може мъжа да е силен. Но във всяка връзка все пак съществува изчерпването, ето затова не разстоянието е виновно, а отношението ви един към друг.
И в заключение искам да кажа, че животът откликва само на най-съкровените желания!