РОДИТЕЛИТЕ МИ-ДА ПИШАТ ХОРА СЪС СЪЩИЯ ПРОБЛЕМ
преди: 14 години, 5 месеца, прочетена 2457 пъти
Преди да се опитам да разбуля мистерията, която тегне над възпитателните умения на родителите ми и да се опитам да изхвърля от сърцето си съмнението, което поставя под въпрос родителските качества на мама и папа, ще се върна назад. В ранните си детски години бях палаво, весело и жадно за игра дете. Радвах се на живота, без да си задавам въпроси, защо светът е такъв, защо аз съм такъв. Малко е вероятно подобни въпроси да се загнездят в неразбиращата детска главица. С течение на времето, а и с увеличане на годините ми, постоянно се „окротих”, станах мълчелив и затворен. Често баща ми възприемаше нежалението ми да говоря с него, като крайна ограниченост и младежка недоразвитост. Да, повърхностният поглед вижда в мълчанието само някакво затъпяване, той не е порницателен и не се взира в причината, а в резултата. Бях упрекван, от папа за „малоумието” и „неуважението”, което проявявах към тях, като запазвах мълчание, уви те не подозираха, че имам право да не говоря, ако не ми се говори. Често, трябваше да задавам на баща ми по няколко пъти въпрос, за да получа отговор, но това не беше резултат на някакво старческо затъпяване, а просто на незайнтересованост и пренебрегване. За баща ми, аз винаги грешах поради, което в неговата „кратунка” се загнезди мнението, че аз съм един крайно незнаещ младеж, който само говори без да мисли, изричайки думите с детско недоумение. Майка ми от друга страна не бе лоша жена, въпреки че виждах добре как се грижеше за мен, сякаш това е някакво нейно задължение, тежко бреме, което тя трябва да изживее, мъчение, което тя търпеше само заради доброто си възпитание, изпитание, което тя щеше да захвърли настрана, ако не се налагаше. Често мама и татко, ми спретваха нечувани скандали, в които ме изболичавах като най – големия виновник и престъпник на тзои свят, колкото и тежко да бе, аз искренно се смях на комедията, която те ми спретваха, на пародията, която трябваше да изразява техните доказателства, които биха показали на целия свят, колко съм виновен. Въпреки, вичко, което избройх горе, аз продължавах да се боря за одобрението на баща ми. Скоро разбрах сложността, на това да се добера до одобрението на татко, то се превърна в мой неусъществен идеал, моята утопия, моята съкровенна мечта, която след хиляди провали спрях да гоня. Забелязвах, че критиките на родителите ми не бяха, нито конструктивни, нито мотивиращи, по скоро бяха чудовищни и деструктивни, уверяващи ме в моята неспособност да се справя с каквото и да е. След като се уморих да преследвам, вятъра, се уморих от променливите настроения на родителите ми, които се люшкаха между еуфорията и делириума. Омръзна ми един ден, да се караме, другия ден да се прегръщаме, като скалата, на която духа, ту студен, ту топъл вятър, аз бавно се рушах. Но, спирам дотук, мога да напиша няколко библиотеки за този парадокс. Трябва да се засрамя, кой съм за да ги съдя, кой съм аз да виждам, какво прекрива мозъкът, какво се крие дълбоко в сърцето? Въпреки всичко ги обичам и двамата, но никога няма да бъда като тях…

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 14 години, 5 месеца hash: 014a483737

гласове: 1 2 3 4 5   (305911 гласа)

1.   е... не мога да повявам,че има някой,който е преживял това...аз също съм го преживяла и продължавам да го живея.... одобрение от бащяа ми-ха-ха никога.... работих искарах пари,купих си кола,карах малко с него,за да ми мине притеснението ,той ми крещеше постояноо,обиждаше ме,аз се разтрпервах... после станах студентка,никаква радост,отидохме да се записвам,а той ми крещя как не мога да се оправям с нищо и че за нищо не ставам,.. всеки божи ден ми се правят безмислени забележки, пречи им като се смея,кара ми "какво съм се ухилила",пречи му като не се смея...мого съм намръщена, така е цял живот от малка,все ми е викал и ме е биел,като чуя,че се прибира спирам музиката :) най дребното нещо ,защото ми крещи и за това... и така както теб аз е говоря с него,нямам желание,защо след като ако кажа нещо той ще ме забие с някояа гадна дума.. не знам какво да те посъветвам,аз скоро ще се изнеса от вкъщи... ще се оправям :) не искам нищо от него... е най-доброто,което можеш да направиш е,ако си завършил да отидеш да живееш другаде и просто да ходиш да ги виждаш от време на време,мисля,че така ще си по щастлив :) и няма да има кой да мачка самочувствието ти и да те кара д а мислиш,че не ставаш за нищо ... :) не се бори за одобрението на някого... прави това,което искаш и следвай твоите мечти... :) Англечето--

 

...

преди: 14 години, 5 месеца hash: 75589ac7a9

гласове: 1 2 3 4 5   (252444 гласа)

2.   Това е тъжно, не мога да помогна, наистина съжалявам за ситуацията, в която си обаче. Колкото и тъпо и надуто да звучи-аз съм разглезена, наистина. Баща ми и майка ми винаги са се грижели за мен, купували са ми това, което искам, подкрепяли са ме, просто идеалните родители. Но понякога си мисля, че те са ужасни, за незначителни неща-не са ми дали да отида на някъв купон примерно, не са ми дали да си купя едно саке от мола за 220 лева, но на мене тва са ми проблемите и не мога даже да си представя какво изиптваш ти. Съжалявам-надявам се да се оправиш, но повярвай ми ако се изнесеш отношението му ще се промени и след години и прошка ще ти иска, а може и да продължава да пропилява миговете с детето си.. Рая*

 

...