Споделена история от Любов и изневяра |
Писмо, което намерих в една книга, от една библиотека ...
преди: 14 години, 5 месеца, прочетена 3656 пъти
Моята история, не е някой невероятен, необикновен или красив разказ. Не е някоя мръсна ефтина секс притча... Може би само геройте в нея са такива, некачествени, неморални хора, изгубили пътя в живота. Действието се развива в малък град, наистина МАЛЪК град, такъв в който хората запълват празнотите с клюки и злоба. В този невзрачен град минаваше и моят живот. Никога не съм била топ модел, но и никога не съм оставала незабелязана. Въпреки това, усещах как детството ми минава неусетно, а аз съм просто никой! Няма да бъда запомнена, няма да оставя свой отпечатък, ще си остана поредното лице в тълпата. Лице, което всички знаят, но никой не познава.... Един обикновен ден, аз и мойте приятелки / в последствие се оказа, че не са ми такива/ отидохме на басейнче. Бях облякла бяла рокля и вързала косата си на конска опашка, нямаше да се къпя, водата беше мнооогооо студена, просто не исках да седя сама вкъщи. Седнахме на обичайните шезлонги, поръчахме обичайните питиета, водехме обичайните разговори. Малко по- късно всички вече бяха наскачали във водата и аз малко съжалих, че не си взех банския, седях и бездействах, когато забелязах зад мен един познат, слушащ музика на ipod-а си и играейки карти с група приятели. В онзи момент видях музиката, като моето спасение от скуката... Сега ми се иска да не бях, ако знаете колко мъка щях да си спестя... Както и да е, отидох при него, грубо прекъснах играта им, и помолих за ipod-а. С малко неприязъм , момчето ми го даде, друго момче от компанията почна да ме закача, усмихвах се и кимах, все пак беше по- добре от самотния шезлонг. Продължавах да седя права до тях, до тези 4-5 играещи карти момчета. Но погледа ми се отклони от закачащия ме глупак, и мойте кафяви очи за пръв път срещнаха сините очи на най- голямата любов, която може би някога ще имам... Е тогава нз това, тогава си помислих, просто - " какви хубави очи". Позяпахме се малко повечко от обикновеното / често използвам думата - обикновено, защото тя така точно характеризира всичко/. Сега, като пиша това писмо, се замислям, че всички 4-5 момчета са гледали стърчащото, прекъснало играта им момиче, и може би не ТОЙ ме е видял, а АЗ него... да се надяваме поне на варианта да е взаимно. Време е да дам име на моя безименен герой, но нека е просто Дориан, невероятно красив, добър, но човек на много грешки. Такам, визуално е нещо като Деймън от "Дневниците на вампира", е без странните вежди, мне моят Дориан, е по- красив, но просто малко картина на образа... Като човек... мога само да го опиша като някой с раздвоение на личността, той може да е ужасно мил, топъл, надежден, сигурен, нежен, кротък,възпитан, а може да е спонтанен, арогантен, циничен, нещо като д-р Хаус /никога вулгарен/, непридвидлив, просто някой, който едва ли ще срещнеш втори път в живота! На всичкото отгоре е от онези природно интелигентни хора, не е гений, но определено е доста умен. Запознанството ни бешее толкова клише, той ми писа по icq, тогава нямахме още манията за skype и facebook, задоволявахме се с flirt4e и aha. Всъщност ако
господин Дориан Хаус имаше facebook, неговият статус щеше да е "обвързан", и то щастливо... Моят нестандартен статус, би гласял - "наскоро преживяла тежка раздяла". Но тъй като нямам право на това удоволствие, и този избор е ограничен, аз щях да бъда просто "необвързана".Изминаха няколко месеца на чатене и "случайно" засичане на басейна и по- кафетата. Имахме много общи приятели, така прикривахме "срещите" си, но мога ли да ги нарека така след като нямахме и една минута насаме... Един ден просто си казах край, няма да го чакам, няма и да го раздвоявам, затова просто спрях да му вдигам телефона, да отговарям на смс-ите и съобщенията в чата. Не му казах какво чувствам, защото в крайна сметка, момчето никога нищо не ми е обещавало, внушавах си, че всичко е плод на моето въображение. Аз го исках, толкова много, че може би, само си мислех, че и той ме иска... Но, грешах, той наистина ме искаше, и той беше видял, това, което и аз в него- НЕЩО НЕОБИКНОВЕНО! Остави гаджето си, нз под какъв претекст, нз тя как е реагирала, от този момент нататък за мен тя не съществуваше. Видяхме се при едни фонтани, отново обградени от цяла група народ, седяха на пейките до фонтана, пиеха и пушеха /аз не правя, нито едно от двете/. Той ме хвана за ръката и ме издърпа далече от всичко и всички, въпреки че бяхме само на няколко крачки, за мен това беше нова вселена, и на нея за пръв пък бяхме само АЗ и ТОЙ... Гледах го право в очите, тези очи, в който сега се отразявах само аз. Галеше ме по- косата, прегръщаше ме, ухаеше...ммм, на гората, след пролетен дъжд, свежо, прожладно, приятно. Историята продължи 9 месеца, за мен бяха като премигване.... Всяка среща беше истинска вълшебна приказка! Моята лична история за пепеляшка. Той беше като едно голямо плюшено мече, което постояннно ме изненадваше. Първата ни целувка беше на концерт на ДесиСлава, валеше дъжд, не мн силно, имахме чадър, прегръщахме се, той казваше, че се гушкам в него като животинче, когато мислех, че не може да стане по- добре, Дориан /истинското му има, ще го запазя за себе си/ затвори чадъра, дъжда падаше върху лицата ни, който сега гледаха нагоре. Смръщих се, а той се ухили с крива усмивка, подпря чело на мойто.... време беше за това, което чаках с месеци. Знаех, че тази целувка ще е идеална, знаех, че пак можех да се опаря, знаех, че след нея, нямаше връщане назад, аз щях безусловно да съм в ръцете му, той можеше да прави с мен каквото пожелае...Прошепнах "майната му" и го целунах така както никой досега, защото към никой преди и след това, не бях изпитвала толкова силни и искрени чувства! На другия ден, той беше купил билети за мач на ЦСКА/ и двамата сме заклети фенове/, при езерото Ариана, тогава центърът, не беше така застроен, се състоя най- хубавата среща в живота ми. Бяхме по средата на мосчето, извисяващо се над езерото, вятъра духаше листата на дърветата, патиците плуваха нагоре- надолу, и ако не ме лъже паметта хора се возеха на водни колела. Ръцете ми бяха на оградата, вятъра си изграеше с косата ми, неговите ръце бяха на кръста ми, а главата му нежно беше опряна на рамото ми. Казвахме си колко се обичаме и всякакви такива неща, които влюбените си гукат, разликата беше, че наистина ги мислехме... Това беше неговата най- дълга връзка, моята тогава също, беше леко незрял в това отношение, беше човек, който не прави планове. Един следобед, не беше много топло, бях облечена в тъмни дънки, кафяви боти и кафяво кожето яке, Дориан беше в дънки, целите в кръпки, с черки маратонки и черно кожено яке. Спомням си всичко в този ден, всяка незначителна подробност, едва ли някога ще го забравя, на багажника зад мен беше привързана импровизирана кошница, беше малко поудърпана, той изяде малко подигравки заради нея, но ги прие с усмивка. Беше нервен, за първи път го виждах да тъпче, да не ме гледа в очите като говорим. Настоявах да ми каже къде отиваме, но той не пожела, имах му прекалено много доверие и не се наложи да ме обеждава дълго да се кача. Спомням си, сивотата край нас, облаците, спомням си мъжа пиещ си кафето на бензиностанцията, където зареждахме. Спомням си свободата, която чувствах на този мотор, докато той летеше по пътя, спомням си страхът който ме обзе когато почнахме да изкачваме един каменист и неравен път към планината. Спомням си, че така пищях, когато почна да кара през гората, че слязохме и бутахме мотора половин час.Постоянно казвах, че искам да си ходя, че искам да се прибера... Той не ми обръщаше внимание, беше се замислил, не го бях виждала да се държи така. Излязохме на една широка и голяма поляна, почти на върха на планината, а в края на тази полянка беше най- красивата гледка, не ми стигат думите да ви я опиша, духаше, силен вятър и беше студено, но на мен не ми пукаше. Не исках да бъда никъде другаде, и много съжалявах за мрънкането си. Той развърза голямата раздърпана кошница, метна едно одеало, което извади от нея, върху пожълтялата трева и се стовари на земята, побързах да седна до него и се хвърлих в прегръдките му, беше божествено, можех да умра в тези прегръдки! Моят Пух Мечо... Той извади две наелонови безцветни пликчета, от тези за зеленчуците, в тях поотделно бяха два сандвича, бяхаа ми от любимите, не е важен детайл, обаче все пак информативно, любимите ми сандвичи са с много масло, беконче и кисели краставички. Нахвърлих се върху сандвича, пътят определено ми беше отворил апетита. Той ми предложи още, но отказах. Попитах го как е намерил това място. Той, остави още недовърщения си сандвич на затворената кошница. Наведе се леко, облегна едната си ръка на единия се сгънат крак, с другата разкопча якето си, след това хвана моята ръка и каза, че след като съм спряла да му пиша, се е почувствал зле, трябвало е да помисли, качил се е на мотора, карал е на посоки, и е намерил това място, възхищавал се е на красотата му, но дори тук не можел да престане да мисли за мен, затова престанал да се бори....
" И ето ни тук сега- каза- Където започна истинското". Усмихвах се широко. Взе си сандвича и извади едни кроасанчета,мини с шампанско, подметна ми ги, извади и сокче, което остави до крачето ми. " Опитай се този път да дъвчеш"- ме закачаше. Докато развивах някой от теорийте си, дори не помня за какво бръщолевех, дори след толкова време докато го гледах в очите, губех мисълта си. Той прехапваше лекичко устни, пак разсеян, тогава сложи едната си ръка в джоба и ме прекъсна, не каза най- романтичните неща, но никога няма да ги забравя- " Не се познаваме отдавна,е поне не се усеща да е от дълго- намига- Нз от къде ми хрумна, какво ще кажеш, аз и ти....- направи пауза, не бяхме правили секс, и е логично да си мисля, че ми говори затова и по тази причина,е толкова притеснен, е грешах, отново... -да го направим по официално, да се сгодим?" Бумм, не си представях, точно той да ми предложи по- такъв начин, и да използва точно този подбор на думи. Нз какво да кажа, той продължи... "Обичаме се, млади сме да се женим, но искам всички да знаят коя си ти за мен, а ти си една единствена"- точните му думи! Извади от джоба си една опаковка от плат, мислех, че е пръстен. Беше гривна, не обикновен пръстен, а средно дебела, супер нежна гривна от бяло злато със сърчице от бяло камъче. Накараме съвсем да онемея, имах чувството, че сърцето ми ще спре. Само кимнах, и за първи път той ме видя да плача, издърпа ми ръкава на лявата ръка и ми я закопча. Прегърна ме, каза, че е много щастлив, седяхме така половин час докато възвърна дар слово. Не можех да спя онази нощ, когато се прибрах вкъщи, сърцето ми прескачаше, мислех, че ще изхвърчи от гърдите ми. Всичко беше розаво, нямаше гладуващи деца, нямаше държави във война, нем, в моя свят всичко беше иделно. Бях заслепена от щастие, сиг затова не усетих колко се отдалечихме за 2ве седмици, как все по- рядко се виждахме. Бях сиг, че ме обича, тогава всичко е наред, нали? Една вечер докато стоях вкъщи и гледах за пореден път "Пърл Харбър", телефона ми извъня, номера беше скрит, женски глас, непознат за мен, ми сподели, че ГОДЕНИКЪТ ми, е на кафе с бившата си приятелка, и това било за 3ти път тази седмица. Казаха ми кафето, знаех, че са недоброжелатели, но Дориан ми беше казал, че е при приятел и гледат мач, трябваше да знам дали ме лъже. Минах покрай кафето, ходех бавно, бях поразена, видях го с нея, тази която бях забравила отдавна, да я наречем А., пиеха си кафе, и се държаха за ръце, коремът ми ме сви вледеняващо, имах чувството, че ще се срина на земята. Краката ми трепереха, всички в кафето ме видяха, мен, глупачката! Нямах сили да заплача, гневът, огорчението, омразата бяха прекалено силни. Той ме видя разбира се, видях го, че стана, побързах и продъжих нагоре по улицата, исках да избягам от кафето където ни бяха от първите приятелски срещи, където след като скъса с А., държеше мен за ръка. Нима сега, щеше да скъса с мен, за да е с нея? Но тогава защо беше тази гривна? Той ме настигна, тичаше, аз започнах да тичам за да му избягам, паднах, поредната дора унижение. Дориан ми подаде ръка, бутнах я, от този ден нататък аз сама щях да се изправям, когато паднех. Щях да разчитам единствено на себе си. Сега ставах от калта, в онзи момент мислех, че принадлежа там, изтупвах се, той се опитваше да ме докосне, но не му позволявах. Физически бях добре, малки драскотини на дланите, и мръсни дрехи, нищо повече. Не му крещях, не му виках, не исках обяснение, не ми трябваше да знам за да ме боли още повече. Той започна да плаче, каза, че се е изплашил, каза че се страхувал, че нещата никога нямало да бъдат същите, че щял да загуби свободата си, че имал планове и мечти за бъдещето. Каза да го разбера. Не плачех, нямаше да ме види повече да плача. Избутах го с всичка сила, минах отново покрай кафето, А. беше при нейни приятелки седящи на сепаре, смееха се, е поне да не се чудя кой ми се е обадил. Връщах се вкъщи, исках да вляза под душа и да си поплача на спокойствие. Дориан не се събра с А., може би щеше да ме зареже, но тя не изчака той да реши, тя предприе нещата в свой ръце. Той не ме потърси един месец, само няколко глупави смс-а, че съжалява, и че ме обичал. Никой не гласеше, че иска да е с мен. Само съжеляваше.... чудех се за какво, че го хванах ли? Или за тъпото си предложение, което беше изцяло негова си идея. Той сам се изплаши, не го карах за прави нищо. Гривната е дъбоко заровена в шкафа ми, мислех да му я върна, но той изрично беше уточнил, същата нощ при кафето, че иска да остане в мен. Предполагам да ми напомня за най- мъчителната нощ в живота ми, нали не ми причини достатъчно мъка... Един месец без него, не можех да ям, да спя, не излизах, не говорех почти с никого. Бях в магазина близо до нас, майка ми ме беше пратила за прясно мляко, когато за пръв път от изневярата го видях. Вече не исках да гледам сините му очи, не исках да слушам и гласа му, искам да не го бях целувала на концерта, спомням си, че ДесиСлава точно изпълняваше "Лъжа", което точно се отнася за връзката ни. Сега като го пиша, изпитвам същата ярост и болка каквато тогава. "Как си?"- ме попита. От предишната ми хубост, бяха останали само кокали, огромни кръгове под очите, и празен поглед, нищо не казах, той ме гледаше със съжаление, а нямах нужда от това. Просто излязох... Същата вечер, получих смс от сорта на - "Не прави глупости." Нямаше да посегна на живота си, не бях такъв сорт егоист, нито заради него, нито заради никого. Бях по- силна от преди, в момента не личеше но ми трябваше време. Не бях онова невинно чувствително момиченце, нямах нужда от него. Този необикновен човек, направи най- банална и обикновена постъпка. Мина още месец, и живота лека по лека продължи отново. Луничките ги нямаще, а с вече супер слабото си тяло можех да си позволя и най- разкрепостените дрехи. Излизах с приятелки, нищо че никоя един път не дойде да ме види за тези два месеца, реших да се правя, че нищо не се е случило. Една вечер момичето, което ще нарека Кити, защото ми звучи мило, ме накара да изляза с две момчета, тя мн харесваще единия - Жан /хаха тъпо име, за тъпо момче/, който пък беше бивше гадже на друга наша приятелка, но тази драма не е моя. Второто момче, беше толкова болезнено познато, сини очи /не толкова сини, като предишните/, черна катранена коса, гласът му беше като на Дориан, жестовете, мимиките, от къде бяха намерили този човек? Него ще нарека Саурон, превежда се като "ненавистния", той беше човекът който щеше да ме довъши. Същата вечер разбрах, че той е брат на Дориан, по- малък с година. Знаех за него, но за пръв път го виждах, докато ходех с Дориан исках да се запозная с брат му, но той беше обеден, че няма да ми хареса. Няколко дни след кафето, се озовах на рожден ден, който не можех да пропусна, а мн исках. След мн алкохол, аз преди това си позволявах само шампанско на Нова Година, се озохан на задната седалка на колата на Жан. От едната ми страна беше Кити, сегашното гадже на Жан, от другата Лоли /примерно/ бившето гадже на Жан. Той караше, а до него беше Дориан, не ми пукаше ,че е там, държах ефтино вино в ръката си и го надигах. Отивахме на дискотека. Дориан постоянно се обръщаше и ми викаше, когато се опита да ми вземе бутилката, му извиках, че не е той човека който ще ми казва какво да правя.Той не се обърна повече. Пристигнахме в дискотеката. Преди да влезем Дориан ме хвана за ръката, стискаше ме сълно, погледнах го с цялата злоба на която съм способна и избутах всички за да вляза първа. Знам, че искаше да ми каже нещо, но вътре в дискотеката го чака поредното му гадже. Тази беше една от незначителните му 5-6 дневни развлечения. В дискотеката ни чакаха Саурон и да кажем Лоренцо. Почна балада, беше някъде преди да си тръгнем. Mario Winans ft P.Diddy, Enya - I Dont Wanna Know, Дориан започна да танцува с приятелката си, Лоренцо и Лоли се целуваха, Кити и Жан също. Отново казах "майната му", не мислех, бях обладана от гняв и болка и целунах Саурон. До ден днешен се мразя затова, целунах го и защото ми приличаше на Дориан. На другия ден, пред блока ми Дориан ме нападна, върна ми всичките вещи, не искаше нищо с мен, и аз исках за му върна ВСИЧКО. Не само вещите, а цялата болка, треперенето и викане от мъка, докато той сменяше гаджетата си като носни кърпички. Когато му връщах гривната и този път категорично я отказах, той се разплака отново, каза , че ме мрази, че мрази заради мен собствения си брат, че съм била никаквица, не го обвинявах, аз също мислех за себе си по този начин, но бях безсилна, нямаше връщане назад. Тогава, моя любов, исках да те унищожа, исках да изпиташ същото унижение като мен. Между любовта и омразата, границата е мн тънка, а ти пресичаш и двете. Може би тогава тръбваше да му кажа какво е значел за мен, може би ако той тогава ми се извинеше за преди... Не го направи, взе гривната, която сега ми се струваше ужасно грозна и си отиде. Минаха 2 години, бях спала със Саурон, беше първият човек в живота ми по този начин, затова и останах с него. Не бях способна да обичам, Саурон го знаеше, знаеше, че винаги е бил Дориан и винаги ще бъде. Саурон ме наказваше жестоко за грешката ми, онази нощ в дискотеката. Изневеряваше ми, нагрубяваше ме, лъжеше ме постоянно, мисля че беше с мен, защото винаги е завиждал на Дориан, завиждаше му защото Дориан беше по- добрия, аз бях единственото нещо, което Саурон имаше, а Дориан желаеше, или поне е желаел. Беше неизбежно да се виждаме с Дориан, често ходех в тях, познавах се с родителите им, но те нз за мен и Дориан, въпреки 9те ни месеца и... годежа... не бяхме готови за тази крачка. Саурон наистина беше обикновен и ограничен човек, постоянно се карахме и си викахме, една вечер той съвсем изгуби контрола и ме удари. Тръгнах си с намерение да не му проговоря вече, бях с него като отчаян ход да виждам Дориан, но стигаше вече, далече от очите, далече от сърцето. На другия ден излязох с две приятелки, отидох в съдбоносното ``кафе``, това на най- ужасния спомен от всички, там беше Дориан с негов приятел, поканиха ни на тяхната маса, не отказахме. Така в изцяло нова компания пак бяхме аз и той, един срещу друг, сякаш нищо не се е случило. Няколко негови погледа и забравих цялата болка. Започнахме да пием, падението ни беше пълно. След онзи ден на поляната с красивата гледна, животът ми върви само в посока надолу. И съм виновна единствено аз, никога не трябваше да си отмъщвам, трябваше да продължа напред, но се бях вкопчила в образа му, моят Пух Мечо. Той беше претърпял наскоро инцидент, все още не мога да говоря затова, знам само, че първото нещо, което ми мина пре ума тогава, беше , че Дориан можеше никога да не разбере колко го обичам. Тази вечер, надигах водката дори по- смело от обичайното, защото днес бях решила да му кажа какво чувствам, исках да обясня постъпките си, нищо не можеше да ме оправдае, но той трябваше да знае, че да наистина го мразя, но той е всичко за мен, че никога няма да обичам някой толкова безусловно и толкова истински. Сипвах в устата си глътките смелост и чаках да си тръгнем, всички, без едната приятелка, живеехме в една посока. Но Дориан остави пари на масата и ми каза, че е време да се прибера, реших, че това ще е моят шанс. Минавахме покрай една тъмна, леко страшна улица, но по нея беше по- кратък пътят, не че бързах, но и двамата бяхме достатъчно пияни да ходим трудно, и достатъчно пияни да имаме смелостта да минем по тази уличка. Облегнах се на една грапава стена, хванах то за яките на якето, той подпря челото си на моето, както не беше правил от години. Разплаках се, а си бях обещала, че никога повече няма да ме види, но това обещание беше направено преди години, в ужасен момент. Той леко спусна едната си ръка по косата ми, погали върха на брадичката ми, след това я спусна нежно по гърдите ми и стигна до коремчето ми. Отново бях в ръцете му , беше грешно, беше ужасно, но нямаше връщане назад. Целуна ме отново, съвсем нежно, целуна ме пак, този път по- дълго, след третата целувка не можехме да се спрем. Страста и желанието натрупани през всичкото това време изригнаха като вулкан от чувства. Мислех, че това е нашата прощална вечер, че така се сбогуваме, не бяхме влюбените деца, бяхме нещастниците развалили принципите си, загубили морала и честа си. Не можех да се върна при Дориан, хората щяха да ни разпънат на кръст, а семействата ни как биха реагирали? Но не можех да остана сама, просто не можех. На рождения ден на Саурон се бяха събрали всички негови приятели, приятелки, имаше наглоста да покани дори няколко от по специалните си "приятелки". Не ми пукаше, борех се да сваля очи от Дориан. Когато дойде време да дадем на Саурон общия ни подарък "честа" се падаше на Дориан, като негов брат. Застанах права до Саурон, а Дориан носеше към нас голямото пакетирано, супер яко и скъпо наргиле. Дориан беше на няколко метра от нас, когато Саурон вдигна чашата, благодари на всички, и каза най- ужасното нещо, единственото, което Дориан, никога не би понесъл - "Сега е подходящ момент да обявя и, че ще се сгодявам." Саурон ме прегърна, аз бях онемяла, лицето ми беше по бледо то това на призрак. Дориан изпусна наргилето и гледаше право в мен. Това, което Саурон каза беше лъжа, той знаеше историята ни, знаеше, че това е сигурния начин да разбере дали Дориан все още има чувства към мен. Всички мълчаха, чувствах се по- ниско от тревата. Как може да е толкова жесток, Саурон не знаеше за моята изневяра, но аз търпях неговите с години, съгласявах се с всичко, което казва, уважавах го, преглъщах обидите му, а сега всички ме гледаха, мен и Дориан, за първи път в живота си започнах да мисля за самоубийство. Изгледах Дориан с умоляващ се поглед, трябваше да каже нещо да ме измъкне от ситуацията. Дориан каза само "Опа- супер фалшиво- Много се извинявам, утре ще купя ново." Саурон каза, че нямало проблем, като погледнах към него виждах отвъртителната му самодоволна физиономия. Той седна обрятно на стола, аз останах права и казах, че няма годеж и никога, наблегнах на никога, няма да има. Казах на Саурон, че може да си мечтае. Не го казах, за отмъщение, казах истината, бях го излъгала някога отдавна, че го харесвам, и с тази лъжа последваха стотици други. Усмихвах се докато го казвам, не защото беше на шега, чувствах капка достойнство вътре в мен. Саурон стана хвана ме за ръката и ме завлече в кухнята, хвана ме за косата и ме дръпна на една страна, почна да ми крещи, хвана ме за рамената и ме разтресе, като някакво животно, никога повече нямаше да му позволя да ме тъпче. Изплюх му се в лицето, получих шамар който ме прати на земята, отново. Дориан влезе, каза нещо от сорта на "стига вече" удари Саурон, и гадната хиема се сви на кълбо. Почна да вика неразбираеми неща, от сорта, че ще ни убие, и такива работи. Излезе, тряскайки вратата.Дориан се насълзи гледайки бързоизчервяващата ми блузка, казах му да не плаче, не и сега, гушнах го. На другия ден взехме по едно малко сакче с дрехи, и с още една приятелка и гаджето и купихме билети за първия влак,беше ни яко,че нямахме напредстава къде отиваме, оказа се за Русе, прекарахме там 3 дни. За първи път от години наистина се усмихвах. Бях страдала много време вместо да се усмихвам, Дориан беше сгрешил, аз бях сгрешила, бяхме направили напростими неща, но се обичахме, и в това беше нашата прошка. Не ни беше леко, мнението на хората, на родителите ни, но ние не живеехме за тях, те трябваше да свикнат. Саурон не ни проговори вече, освен някоя заядлива реплика, знаех, че не ме обича, знаех, че съжаляза само, че аз и брат му сме щастливи. Сега с Дориан живеем далече един от друг, по причини независещи от нас, но ви гарантирам, че някой ден, някога, на едно щастливо място, ние пак ще сме заедно!
Това не е някой латино сериал, това е животът ми. Това всъщност е втората ми история, има още доста, всичките в тази библиотека, всичките са мой или на мой приятели, историй от реалния ни живот.
Наричайте ме Вероника, момичето, което не решава да умре.
Намерих това в "Портретът на Дориан Грей", ще намеря и останалите разкази. Личи си, че доста е плакано над писмото, върнах го в книгата, мен много ме трогна, дори на места много трудно да се разчиташе, дано трогне и вас.
|
