Депресия, биполярно разстройство, карантина, съсипан брак
преди: 5 години, 1 месец, прочетена 1418 пъти
С мъжът ми сме заедно от 11 години. Женени сме от 9г. През последните 6 години аз бях по майчинство с двете ни деца. Мъжът ми работи от вкъщи. Мислехме си, че ни е добре така. Но с времето започнахме много да се дразним. Той прекарваше повечето си време пред компютъра, уж работи. Нямаше време изобщо нито за децата, нито за мен, карах го поне да почне да спортува нещо, за да се разнообрази, но и това не искаше. Ако нямаше работа постоянно спеше. Аз правех всичко вкъщи, и с децата само аз се занимавах. Молила съм го много пъти да започне да им обръща поне малко внимание, поне да ги занимава докато направя салатата. Много пъти сме говорили, че децата имат нужда от баща си. Той първо спореше, после уж се съгласяваше с мен и обещаваше, че ще се постарае. Но всяко чудо за 3 дни и после пак по старо му. На мен също не ми обръщаше никакво внимание, все изморен. Лягаше си заедно с децата. Не искаше да остане за 5 мин да си поговорим поне. Чувствах се ужасно самотна, отчаяна и в пълна безизходица, изпаднах в депресия. Започнах да си лягам късно (можеби подсъзнателно просто не исках да лягам до него), съответно сутрин бях скапана и целият ден ми беше криво. Влязох в омагьосан кръг. А мъжът ми съответно и той се влоши (той е хипохондрик от 8 години, но в последните 2 г. можеби изпадна и в депресия и нещата излязоха извън контрол) започна прекалено да се вглежда в себе си, в здравето си, постоянно обикаляше болници, лекари, мина всички специалисти - не му откриваха нищо. Аз и близките ни му казвахме, че проблемът му е най-вече психически. Карах го да спортува нещо, не искаше. Казвах му, че трябва да отиде при психолог, не искаше. Стигна до там, че започна да получава паник атаки, да халюцинира, и накрая отиде на лекар. Сега от няколко месеца пие лекарства и още не можем да му ги уцелим съвсем. Уж първоначално с депресия, сега се оказа и с биполярно разстройство. През всичките тези години винаги съм била до него, подкрепяла съм го с каквото мога. Но не усещах същото в замяна. Той знаеше, че и аз съм в депресия, но никога не пожела да ми помогне с нещо. Никога не оцени моя труд у дома, нито това, че сама гледах децата. Само мрънкаше, че той изкарва парите, а аз не съм му помагала със сметките. При положение, че той настоя да си гледам децата до 2 годинки. Пари никога не съм му искала, до преди да родя винаги съм работила. Аз му казвах, че ако иска да започна работа, трябва да поеме поне част от домакинската работа и грижата за децата. Уж се съгласи, но в същото време не си удържа на думата. Започнах работа, ходих 2 месеца, а той мрънкаше, че закъснявам, че му писнало да се занимава с децата. Домашните му задължения също не вършеше. Каза, че за моята мижава заплата не си заслужавало да отсъствам от вкъщи. Малко след това напуснах. Казах му, че искам да рисувам и след време да си отворя нещо като арт магазин. Уж ме подкрепи и каза, че няма да ме ръчка за пари в следващите няколко месеца. Но малко след това пак замрънка за пари (хем казва, че изкарва достатъчно, хем в следващия момент иска от мен за сметките). Вече не го разбирам, не знам дали от болестта, дали от това, че много сме си омръзнали вече. Постоянно се караме (то винаги сме имали проблем с комуникацията, но вече е нетърпимо), Преди след всяка караница, той пръв идваше да се сдобрим и уж се извиняваше. Казваше, че ме обича и че иска да сме добре. Но вече не е така, не му пука, че си лягаме скарани, започна да ме гледа с такава злоба, започна да настройва близките ми срещу мен. Като се скараме аз в яростта си го бутна леко, а той ме удря с всичка сила с юмрук по тялото или ме хваща за гърлото да ме души, става като животно. Никога преди не ме е обиждал, а напоследък се случва всеки ден. Все аз съм тази, която иска да поговорим и да се разберем. Преди поне стоеше и се правеше, че слуша, сега го избива направо на агресия, след което излиза посред нощ и кара като луд. Не знам дали е от лекарствата (като не се караме, уж е спокоен) или просто вече сме си омръзнали до краен предел. Той казва, че аз го изкарвам извън кожа и затова побеснява. От друга страна аз също вече се изморих от всичко и не мога да нося повече, изгубих търпение и сила вече. Сега с тази карантина сме принудени да стоим вкъщи и по цял ден сме затворени с децата (то и те са достатъчно палави! ). Положението е НЕТЪРПИМО ВЕЧЕ. Аз още съм в депресия, дори се влошавам, всичко и всички ме дразнят, искам да избягам сама някъде, но няма как. Чувствам се като в затвор, като в задънена улица и не виждам никакъв лъч надежда как ще се оправят нещата. Как да съм му опора, той да се излекува, как да се грижа адекватно за децата си, като аз на себе си вече не мога да помогна. Моля хора, дайде съвет!

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 5 години, 1 месец hash: 2f0967a9de

гласове: 1 2 3 4 5   (313149 гласа)

1.   Не ти ли обясниха какво е поляризация? Веднъж иска да работиш и да плащаш сметки, веднъж иска пък да не работиш и да чистиш вкъщи, смяна на мнения - постоянно. Ти защо му се връзваш, не знаеш ли, че той решения не може да взима и не може да се разчита на него? Трябва да работиш, защото другата фаза е когато реши, че иска да спи с различни жени и изчезне за няколко месеца под предлог, че го дразниш. Факта, че се е стигнало да се опитва да те убие/души, означава, че ти повече с този човек не трябва да живееш, той е потенциален убиец, болестта не го оправдава. Няма да се оправи, ще се влоши, трябва да смени хапчетата или да регулира дозата в момента - в мания е. Тя се характеризира с агресия към близките и безрасъдно каране и т.н. Това не го предизвикваш ти. Вземи децата и отивай при родителите ти, да се оправя тоя сам. Той няма да те оцени никога, нищо чудно да има и някое личностно разстройство, след като не помага и вкъщи, но пък се оплаква от теб, въпреки че вършиш всичко и настройва близките ти срещу теб. Това не се променя, айде да си тръгнеш преди да пробва да те вкара и в затвора или да те убие, а? Моя бившия ходи да лъже в полицията, че съм му откраднала матрака,той е тъп просто и не знае че това е смешно, но има потенциал да вреди. Завел е и дела, че не му водя детето(имахме развод по негова инициатива, за да ни станела връзката по-хубава по негови думи), искаше да не се вземат нови привременни мерки, за да може да заведе няколко такива дела и да ме вкара в затвора, но не му се получи. И той е с биполярно разстройство и ме заплашва с убийство. Казвал е пред мен, че ще удуши майка си, на нея не знам дали й го е казал. Та така, все по-гадни неща ще те чакат с тоя, може и да не оцелееш. Изгони го или си тръгни, намери начин!! Каква майка ще си, ако някакъв нещастник те души пред децата ти, за тях мисли какво им причиняваш!

 

...

преди: 5 години, 1 месец hash: c684342b18

гласове: 1 2 3 4 5   (258716 гласа)

2.   Съгласна съм, че положението е нетърпимо, но няма да ти говоря за това, защото темата ти не е в раздел семейство. Предполагам, че си наясно какъв е изхода, просто ти трябва време да го приемеш и да се убедиш. Аз лично мисля, че мъжът ти е с депресия, а ти си под постоянен стрес и си самотна, но не си депресирана. Депресията се характеризира най-вече с пълна апатия, каквато мъжа ти има. Ти си нещо друго. Имаш мечти, искаш неща от живота си и брака си. Това говори, че не ти е безлично. Тъжна си, самотна си, изтормозена си, на предела си, но не си се предала и не си рухнала. Не искаш да се бориш и да търпиш, обаче продължаваш да го правиш докато търсиш изхода. Лекарствата на мъжа ти вероятно са антидепресанти. От тях той може загуби всякакво сексуално желание, но не и да стане агресивен. Дори напротив. Антидепресантите действат на принцип, който повишава нивата на серотонин в мозъка. Серотонинът най-просто казано те "вдига". Аз имах паническо разстройство, хванах го навреме, но пих антидепресанти, защото състоянието ми се беше задълбало до степен кратки депресивни епизоди. Нямам идея какво се изписва за биполярно разстройство, но съм много наясно какво е биполярно разстройство, защото четох, питах специалисти, сменях кабинети и правих всичко, за да стигна до точните психолог, психиатър, диагноза и терапия. Никой нормален психиатър няма да изпише на мъжа ти лекарство, което да го прави агресивен. Биполярното разстройство е вид психоза, при психозите човек не възприема действителността реалистично, той спира да мисли рационално по време на кризите си. Никой лекар няма да изпише лекарство, което да направи мъжа ти агресивен, защото състоянието му изобщо не го позволява. По-скоро е възможно лекарствата на мъжа ти да не са точните, но реално той трябва да ходи при лекаря си всеки месец. С моя лекар коментирахме състоянието ми и лекарствата ми всеки месец, за да може при нужда навреме да ги сменим или да променим дозата. Това означава, че или мъжа ти лъже яко лекаря си, с извинение за изказа, или лекарят изобщо не следи адекватно състоянието на мъжа ти. Известно време аз влизах в кабинета с роднина, с когото живеех по време на лечението, за да може този човек да каже неговата гледна точка, понеже аз самата бях наясно, че вероятно аз нямам реална преценка над себе си. Ама доста от пациентите го правеха. Друго важно нещо, аз съм твърдо на мнението, че най-приближените до пациента също трябва да ходят на психолог, ако се чувстват зле. Казвам го като човек, който е стоял от двете страни. Била съм с особени нужди, била съм до хора с особени нужди. Знам какво е да се бориш със себе си, но знам какво е и да гледаш как обичания се бори. Между другото, първо разбрах какво е да гледаш нечия борба. Тогава бях на предела на силите и търпението си. След това година затишие, натоварване и стрес около ангажиментите и моя милост не можеше да се качи на автобуса или да отиде до магазина. Много лицемерно от моя страна, между другото. Аз знаех, че имам генетична предразположеност. За втори път виждах нещо подобно, бях наясно с много неща. Мотивирах някой да се грижи за себе си, а самата аз тогава не се грижих достатъчно за себе си. Ще ти прозвучи грубо, на мен така щеше да ми прозвучи, ама ще ти го кажа- ти допускаш същата грешка в момента. Не се грижиш за себе си, не правиш това което искаш, оставаш в ситуация, която е лоша за теб. Пренебрегваш себе си, за да помогнеш на човек, който не иска сам да си помогне. И понеже съм била на твое място, моля те, потисни този инстинкт да спориш с мен и да се убеждаваш, че не е така. Аз знам, че много ти се иска да знаеш, че правиш всичко правилно и просто си в депресия, просто обстоятелствата са тежки, просто това или онова. Не е така. Ако ти се грижеше за себе си, тази тема нямаше да съществува. Един лекар ми каза, че когато човек страда и положението се задълбава, най-адекватната мярка е голямата промяна. Ежедневието ти е сиво, едно и също се върти, а то не ти допада. Колко време мислиш, че ще издържиш? Още в самото начало е трябвало да тупнеш по масата и да заявиш, че почваш работа, а децата тръгват на ясла/градина и че ще пиеш кафето сама пред блока и въобще не те интересува. Няма да се примиряваш, няма да правиш компромиси със собствената ти психика. Децата ви и домакинството ви е общо. Плащай половината скапани сметки, ама не ставай надзирател на невръстни деца и неосъзнат мъж. Състоянието му е такова, той ще е недоволен и апатичен. Не може да гледа себе си, затова не може да гледа децата ви, това е грубата истина. И за децата е по-добре да не са около него. Той те удря в пристъпите си, защо си оставяш децата при този човек цял ден? Ако ти го ядосваш, представи си как ще го ядоса дете, което в момента си изживява някаква драма и реве? Представи си как ще го ядоса, ако три пъти го извика да отвори пакет зрънчо, защото сега е решило, че не може само, а по принцип го прави и не вижда ножиците, които са пред него? Мисли с тази глава. Твоят мъж има проблем, това рефлектира върху теб, но рефлектира и върху децата ви. Ти не можеш да му помогнеш, ако той не иска помощ. Погрижи се за собственото ти здраве, за да може децата ви да имат поне един адекватен родител. Кой какво мисли е все едно. Ти живееш в този ад, не останалите.

 

...

преди: 5 години, 1 месец hash: 9b8626ca8b

гласове: 1 2 3 4 5   (229372 гласа)

3.   Подминавай го, избягвай го, не му обръщай внимание, не си мисли, че нещата ще се оправят като говорите, не инициирай разговори. Занимавай си се с децата, домакинската работа, не очаквай помощ, дръж се все едно не е там. Измисли дейности с децата, има разни списъци в интернет сега за дейности с децата под карантина. Вашата връзка отдавна я няма. Ти си имала прекалено големи очаквания от него (явно не си го познавала добре), той пък не е бил готов за семеен живот. Ти не си поставила ясни изисквания и граници, той пък се е възползвал от колебанията и послушанието ти на макс. Жалко за децата-растат в токсична атмосфера, а и вие сте се разболяли. Преди да се жените и да правите деца ти как се държеше с него? Пробвай и този вариант ако искаш.Абстрахирай се от всичко, ат депресията ти, от неговото поведение, пробвай с последни сили. Просто всеки от вас си има гледната точка. Това да живееш с някой, който не те подкрепя и ти шикалкави непрекъснато е много трудно, но и да живееш с вечно раздразнена и депресирана жена не е лесно. Грешката ти е била, че си започнала да си лягаш късно, за да го отбегнеш. Неспането и неудовлетворението са в основата на депресията.

 

...

горе^

преди: 5 години, 1 месец hash: 7691a93ada

гласове: 1 2 3 4 5   (205505 гласа)

4.   Началото на края...За всички ви...

 

...

преди: 5 години, 1 месец hash: 2e3f4a0adf

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

5.   Попаднала си на хайлазин и хипохондрик.Та кой мъж,който е баща на две деца виси в къщи и чака на"спусни Боже"Сега наистина положението е тежко за всички,но май нещата при вас не са от сега.Искам да ти дам адекватен съвет но не знам какъв.Май ще трябва да се оттърваш от тоя човек,но като си помисля,че си с две деца....не знам

 

...