Социално тревожно разстройство - Моля за съвет
преди: 2 години, 7 месеца, прочетена 1341 пъти
Здравейте,

Момиче съм на 26г. Преди седмица бях на психиатър след много дълго отлагане (симптомите ги имам още от детска възсраст). Спомням си че още в училище бях така. Но през годините го отдавах на срамежливост, притеснение. Израстнах без много голям кръг от приятели.
Симптомите ми са следните:
Още в училище ми беше много трудно. Имах чувството че постоянно ме наблюдават и съм център на внимание. Постоянно имах усещане че ще се разстреперя. Държах ръката си винаги, така че да си подпирам главата, за да скрия част от треперенето, което можех да изпитам, и другите да го забележат. Вкъщи не бях така. Винаги се случваше, когато бях в училище сред много хора, когато ме изкарваха на дъската и тн.
Летата винаги си почивах от този ужас, но той никога не ме напусна. Тези симптоми продължиха и по-късно в университета и сега в работата. В лекции определно едвам издържах, защото като по-голяма, хората около мен го забелязваха, считаше се че като за порастнал човек, не би следвало да изпитвам такъв панически ужас че съм сред хора, защото това са неща, които няма как да бъдат спряни, не можеш просто да се изолираш.
С бясна сила тези атаки продължиха да стават по-зле. Особено силно, когато бях в стола или на ресторант и трябва да се храня пред и сред други хора... имам чувстото че ще изпусна някой прибор, особено течни храни, използване на лъжици, просто го избягвам (освен ако не съм сама вкъщи).
В метрото, на театър, на някакъв фестивал (освен ако не пия алкохол, който се оказа единственото, което ми помага), по друг начин не мога да се отпусна.
Сега, когато и работя и ми се налага да говоря с хора, положението е същото, но лошото е че не ми влияе добре на работата и затова реших да взема мерки.
В общи линии симптомите са обилно изпотяване (дори зимата), сърцебиене, треперене, трудно преглъщане, трудно гледане на хората в очите, подари страх от разтреперване. Кафето си го пия трудно, имам усещане че ще си изпусна чашата. Особено пък ако някой ме погледне, край, а е важно да гледаш другите в очите, когато ти говорят, знам.
Вместо да изпитвам удоволстивие от разговор с други хора, споделяне на опит и тн, аз го чувствам като един кошмар и постоянен опит в избягване на хора, с цел да не го отключвам това. Изобщо ме разяжда с всеки изминат ден. Не смея да споделя на нашите, не искам да ги травмирам.
Имам приятели медици, които ми препоръчака психиатър и реших че е крайно време да се видя със специалист. (със съня нямам проблем, не е и депресия или нещо подобно)
Когато посетих въпросната психиатърка, там изпитах същото, не спрях да си държа ръката до главата (помага ми явно като тип самозащита, за да не се разтреперя). Тя веднага забеляза какво ми е, макар и да спомена че го прикривам доста добре и на практика не изглеждам като човек, на който да му липсва самочувствие. Явно не са директно свързани двете неща и няма общо с това дали си срамежлив или притеснителен. (Аз по принцип съм, но знам какво е нормално притеснение и какво е това притеснение, двете нямат нищо общо).
Както и да е, предложи ми вариант за психолог или медикаменти, но ми препоръча второто, тъй като при мен симптомите са от много отдавна и са генерализирани. Тук е и момента да вметна че нямам роднина с подобни симптоми или с психични отклонения, явно че всеки от нас е устроен доста индивидуално и понякога не е до ген.
Изписа ми флуанксол и серопрам, които пия вече седмица, но никакъв ефект. По принцип ми каза че са нужни поне 20 дни за да се усети минимален ефект, но вече почвам да губя контрол. Имам чувството че няма измъкване от това състояние. Нямам и никакви странични ефекти от тези лекарства. Не ме плашат и ще продължа да ги пия, колкото е нужно, стига да ме измъкнат от това състояние.
Знам че и всичко е в главата, но повяврайте ми, пробвала съм многократно да се справя сама и за толкова години нищо не ми помогна, включитвлно сама не успях да си помогна.
С две думи просто ми се иска да изпитвам удоволствие от тези неща, а не нормални ежедневни дейности да ми се струват като подвиг.
Не знам дали някой е преминал през този ад или дали е имал подобни усещания, но ще съм благодарна на какъвто и да е съвет или мнение. Не съм писала никога тук. Не и с всеки близък мога да го споделя, защото няма как да разберат какво изпитвам.
Благодаря Ви предварително!

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 2 години, 5 месеца hash: 911452d1de

гласове: 1 2 3 4 5   (313149 гласа)

1.   Още преди е трябвало да потърсиш психотерапевт и щеше да се оправиш. Според мен не си за психиатър и за лекарства. Лекарствата ще задълбочат проблема и няма да го решат. Тръгни на добър психотерапевт, помисли откъде идва тази неувереност и притеснителност. Родителите ти тормозили ли са те, някой нещо превил ли ти е лошо като малка и пр... Не бързай с психиатрите - те винаги предписват лекарства, но не търсят причините за проблема, а само потискането на симптомите. Успех и горе главата. Тръгни на йога, стани планинарка и стой сред природата.. Обичай се, приеми се такава, каквато си и се уважавай...

 

...

преди: 2 години, 4 месеца hash: cc0604a053

гласове: 1 2 3 4 5   (258716 гласа)

2.   Здравей. И аз съм като теб, само че съм на 35. Аз от дете бях затворена и нямах приятели, а и ме тормозеха в училище. В семейството също нищо не беше както трябва. Мисля, че получих социалната фобия точно в училище, в 6ти клас след един изпит пред дъската. Всички погледи бяха вперени в мен и изведнъж усетих, че цялата започвам да треперя. На психолог започнах да ходя на 26 защото вече не се издържаше, не можех да работя пълноценно. Преди това съм пробвала с няколко вида антидепресанти но нито те ми помогнаха, нито психологът. Аз знам, че проблемът ми започва от детството, което почти нямах, но не знам как да го преодолея. След няколко травмиращи случки на две от работните ми места и много клюки, коя от коя по отвратителни и нелепи, спрях окончателно да работя и да излизам. И аз съм така-имам чувството, че всеки ве гледа и ме обсъжда, че изглеждам луда, грозна, неадекватна, малоумна. Притеснявам се да говоря и затова мълча. Не мога да ти помогна но ако искаш може да си пишем, ако има начин да се сподели контакт тук.

 

...

преди: 2 години, 4 месеца hash: c26e9b272c

гласове: 1 2 3 4 5   (229372 гласа)

3.   до ном 2. Така е, хората в България са станали зли и завистливи. Не всички, обаче. Намери и се обгради с добри хора. Приеми се такава, каквато си. Оббичай се и си го казвай всеки ден. Ако можеш да емигрираш ще е добре. А психотерапевт? Другият вариант е да повярваш в Бог или в друга религия. Стани доброволец в нещо - Гората л бг, в приюти за животни и пр.

 

...

горе^

преди: 2 години, 4 месеца hash: d76de81512

гласове: 1 2 3 4 5   (205505 гласа)

4.   Благодаря, номер 3 но не мога да емигрирам, стресът ще ме досъсипе. Опитах веднъж и се прибрах след 2 месеца и май оттогава всимко тръгна назад. А иначе много обичам животните но доброволната работа не плаща сметките, а със сигурност ще имам разходи за път. Най близкия приют е поне на 100 км.

 

...

преди: 2 години, 4 месеца hash: f9ed80946c

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

5.   Аз бях като теб, но се оправих, когато преминах на диета, с елиминиране на хранителните ми непоносимости. Тревожността е свързана с усвояването на храната и състоянието на стомаха и червата, а хранителните непоносимости са IgG реакцията на организма, която е свързана именно с тънкото черво. Направих си тестове за хранителни непоносимости в лаборатория Геника и след 3-4 месеца диета започнах осезателно да чувствам разликата. Около мен е пълно с разтревожени хора, които се налага да успокоявам и дори се чудят, как успявам да запазя самообладание и да им вдъхвам вяра.

 

...