Споделена история от Здраве |
На какво се дължи апатията
преди: 1 ден, 18 часа, прочетена 167 пъти
Поставям своите въпроси веднага - На какво се дължи апатията в живота? Симптоми ли са на нещо скрито? Как да се справим с нея? Как да живеем с ентусиазъм? Въпросите ми са отправени към всички хора - към такива, които никога не са се сблъсквали с този проблем, към такива, които в момента се борят с него, и към такива, които вече са го преодолели и са намерили отговора. А сега ще кажа и какво ме кара да задавам тези въпроси. (Който желае, нека продължи да чете. )
От малък съм любознателен. Не искам да се изтъквам... Аз смятам, че човек трябва да е честен най-вече към себе си. Затова сега ще се опитам максимално да бъда откровен в разсъжденията си. Наясно съм, че да бъдеш откровен към себе си е по-трудно, отколкото да бъдеш такъв към другите. Забелязал съм тази склонност у хората да се представят за някой, който не са, защото искат да прикрият някакви комплекси, нещо в себе си, от което се срамуват. Интернет, заради анонимността, която предлага, е идеалното място за такива личности. Аз ще се опитам да бъда максимално коректен и прям, затова ще помоля и желаещите да изкажат мнение да бъдат такива. В спора се ражда истината... Но само тогава, когато в спора се търси истината... Та така... От малък съм любознателен, но никога не съм бил ученолюбив. Помня съвсем смътно как с рев отивах на детска градина. Казваха ми "Това е положението. Няма друг начин! ". След това помня как ходех на училище с нежелание, което растеше с всеки изминал клас. Няма да е пресилено да кажа, че училището беше моят кошмар, защото той влоши отношенията със семейството ми. Бях определен за мързелив, за непостоянен, за несериозен, за недисциплиниран, за слабохарактерен... От цялото ми обкръжение - родители и учители. Едва наскоро открих, че всичките тези години постоянни упреци и нападки, са оставили една следа в мен - чувство за малоценност. Постоянното усещане, че не съм достатъчно добър. Сигурен съм, че не съм единствен в това отношение. Винаги имах проблеми в училище - като малък с дисциплината, а като голям с оценките. Завършването ми беше един от най-хубавите ми моменти в живота. (Имах шанса да завърша едно от най-добрите квартални училища в София до 7-ми клас, и една от най-елитните гимназии след това. ) НО! Обичах да чета. Интересувах/м се от история, от география, от футбол, от литература, от кино. Някак си винаги имах мотивация да прочета още малко странична литература, но когато тази литература ставаше учебна, мотивацията изчезваше веднага. И тук изниква въпросът - Само аз ли не съм в ред или има и други хора, които са се чувствали потиснати от образователната система? Ако има и други, то нормално ли е да приемаме съществуването на една система, която ни смазва? Защото оставам с впечатлението, че на всеки, който си позволи да надигне глава, му се лепва етикет "бунтар", "социопат" и т. н.
Никога не съм харесвал това, но трябва да си призная, че аз бях много чувствително дете. Именно поради тази причина днес се държа доста деликатно с децата, защото в тях виждам себе си. Не бих казал, че имах особено щастливо детство, защото в семейството ми се случиха неща, които трудно преживях. Преживях ги, но те ме направиха по-затворен, по-недоверчив, защото се почувствах предаден от най-близките си. Не съм израснал в бедност, но не бях и задоволен... Когато исках нещо, което другите деца имаха, а аз не(което ставаше нерядко), ми се казваше "Нямаме пари! Това е положението! Няма начин! Спри да искаш!". И аз спирах да искам. В един момент спрях да искам, каквото и да е. Не виждах смисъл да искам. Започнаха депресивните състояния. Боря се с тях от около 7-8 години... Заради тях посягах към алкохол, и почти към наркотици... Извършвах палежи, макар и незначителни. Самонаранявах се. Чувствах се нещастен и исках да го изразя по някакъв начин. В един момент осъзнах, че това е безсмислено и спрях да чувствам нищо, освен една празнота в мен самият. Сякаш нещо винаги липсва. Нещо вътре в мен. Мислех си, че като отида някъде другаде, това чувство ще изчезне, но то не изчезна.
Като малък бях будно хлапе, но с годините чувствителността, събитията в семейството ми(които изживях изключително болезнено), и нарастващите ми неуспехи в училище, ме смачкаха. Превърнах се в аутсайдер. Всичките хора, които мислех за близки и приятели, ме оставиха и никой не ми подаде ръка. Та затова сам изпълнях от дупката и до ден днешен сам се боря с проблемите си. Няма нито един човек(освен майка ми донякъде), който да съм допуснал до себе си.
Поставям си цели, постигам ги, отмятам "Готово!", продължавам напред към следващите. Но в някои определени моменти губя желание да продължа напред, защото не виждам никакъв смисъл. Работя, тренирам, уча, постигам успехи, взимам изпити, излизам с познати, а в същото време си мисля как, ако умра, това ще ми донесе само и единствено облекчение. Опитал съм всичко, което ми е хрумнало, но винаги изпадам в подобно състояние. Оправям се за месец-два и после пак отново.
Не знам как е при другите хора, но за себе си открих, че в мен живеят двама души. Единият и Другият. Единият е онази част от мен, която цял живот е мачкана от всички - от училището, от семейството, от средата, от всичко. Към тази част от мен всички са се отнасяли с неуважение. Неуважение. Това е думата, с която свързвам Единият. Той се страхува да направи, каквото и да е, защото го е страх толкова много от провала. А провалът ще бъде последван от още критики, болка и неуважение. До такава степен Единият е свикнал с тях, че когато ги няма, той сам се критикува, сам се наранява, сам показва неуважение към себе си. Защото обществото му е показало, че единственият начин да се впише в него, е да бъде такъв. Обществото усеща, че в мен(и в хора като мен) има нещо неконтролируемо и опасно, затова предпочита Единият. Тъй като Единият е смачкан, аутсайдер, като бито кученце. Разбрал съм, че хората ги усещат тези неща. Милионите години еволюция са развили изключително силни стадни инстинкти у всеки един от нас и сме се научили да разпознаваме опасностите. Защото стадото е източник на сигурност. Единият е толкова смачкан и уплашен, че е готов да бъде със стадото, независимо в каква роля. Това е Единият. Но има и Другият. Той е абсолютната противоположност на Единият. Другият е онази част от мен, която никога не се е примирявала с нищо. Другият бягаше от час, не харесва семейството си, не харесва средата си и не се приема като част от тях. Гняв. С това свързвам Другият. Той е толкова гневен от неуважението, че в него се е зародило желание да печели на всяка цена, минаващо дори морални граници. Случвало се е хора, които не харесвам, да умират, и Другият изпитваше задоволство от това. Победител. Истината е, че той ме бута напред, защото на него дължа мечтите и целите, които имам. Обществото не го харесва и не го одобрява. Но и Другият не харесва и не одобрява обществото, и искрено се възхищава на антисоциалните прояви и дейности. За Другият асоциалното поведение е проява на самостоятелност и му носи гордост. Ако Единият е като кученце, то Другият е като побеснял вълк-единак. Единият се страхува от Другият, а Другият го презира.
Разбрах и още неща. Единият е източникът на моята апатия/депресия. На него винаги му е набивано в главата, че страданието е нещо хубаво. Израснах в семейство, където думата 'Труд" беше тачена като божество. "Труд, труд, труд, труд, труд... " ми повтаряха нашите, а аз бях "мързел". За Единият вярата в религията беше много важна, защото там страданието се обожествява. За него депресията и апатията са странно мазохистично удоволствие. Единият е деформиран продукт на сблъсъка между мен и обществото около мен. И тъй като аз не одобрях нито обществото, нито Единият, напрежението от това неодобрение създаде Другият. Какво е трудът? Концентрирано усилие, насочено към постигането на някаква цел. Единият следва целите на групата, а Другият следва своите собствени цели. Истината е, че аз от много време не чувствам позитивна емоционална връзка между себе си и останалите хора. Опитвам се да създам такива, но не ми се получава. Нещо в детството ми ме е превърнало в социопат(а може би съм роден такъв). Всеки контакт между мен и обществото води до триене и напрежение, което подхранва амбициите на Другият. Или да обобщя: Неувереността и страхът от провал на Единият водят до повече гняв и желание за победа у другият.
Нямам приятелка. Нямам хора, пред които да съм се разкрил напълно, защото имам лош опит от това. Никой не ме приема такъв, какъвто съм. Всички тези фактори допълнително създават у мен апатия и водят до депресивни състояния. Защото съм човек и в крайна сметка и аз имам нужда от нормални взаимоотношения. Именно затова в мен възникнаха въпросите - На какво се дължи апатията? Симптоми ли са нещо друго? На някакво скрито психическо заболяване? На емоционална осакатеност? Как да загърбя всичко това? Как да се отърва от Единият в мен, така че да живея с ентусиазъм и максимално да споделя амбицията и желанието за победа на Другият? Трябва да избера страна, защото не искам цял живот да живея разкъсан между двамата!
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 1 ден, 16 часа hash: b1b6100431 |
|
1. "Поставям своите въпроси веднага - На какво се дължи апатията в живота? "
Това е един въпрос доколкото виждам...
Отговорът е елементарен, и явно талантът ти е в списването на фермани. Нормалното състояние на всяко животно, включително и човека е апатия. Алтернативата е състояние на възбуда, която е предизвикана от истинскт за оцеляване. Примерно животът ти е застрашен, или напротив - чака те някаква облага, защото има нещо хубаво за ядене, или пък потенциал за секс (и двете са форми на инстинкта за оцеляване).
"Как да живеем с ентусиазъм? "
Кой ти каза, че трябва или може да се живее с "ентусиазъм"? Не е нормално за никое животно да живее в постоянно превъзбудено състояние. Това е човешка идея, че трябва постоянно да фантазираме за някаква имагинерна "награда" която ще получим. Примерно, че като учиш упорито, ще си намериш високо платена работа. Или пък ако си супер якия пич/пичка, ще срешнеш "любовта". Това са тотални човешки измишльотини. Никога фантазия не среща реалност. Напротви, като постигнеш това за което си фантазирал, то почти никога не е това което си очаквал. И съответно често завършва с депресия.
Принципно това поведение, да търсиш високи емоции, ентусиазъм е типично за жените, поради което и те страдат повече от депресия. Обикновено и от това се привличат - фалшиво приповдигнато настроение, което не разбират, че не е нормално, а симптом или за лъжа, или психически заболявания, а може и двете...
|
| преди: 1 ден, 6 часа hash: 91bc57af50 |
|
2. Липса на магнезии и основни витамини. Чисто биологично е твърде възможно човек да изпадне в апатия в следствие на дефицити. За себе си знам - вляза ли в апатия буквално пия магнезий 3 дни и после няколко месеца нямам подобни проблеми.
|
| преди: 1 ден, 2 часа hash: 43e16eb597 |
|
3. Първо масово сме израснали така, патент на българската простотия и манталитет. Няма нормални отношения, няма подкрепа, но мачкане и назидание задължително. Но вече си голям, трябва да го осъзнаеш, преработиш и продължиш напред. Второ пишеш, ще съм честен, прям и пишейки това ти си такъв в живота, писнало ми е да слушам нечие директно мнение, коментар и с тъп поглед да ми каже, казвам каквото мисля, аз съм си такъв честен, прям да ако си 5 г. е нормално, но ние сме големи гора и трябва да мислим какво да кажем, трябва ли да го кажем, редно ли е да го кажем, възпитание и тактически който на масата хора им е много чужда. Затова чети, за отношения, възпитание, поведение за да видиш още по-ясно к де е нормата, правилото, как да общуват с околните. Ако си ри вашите още, отдели се, първата стъпка към осъзнаване, промяна на живота и откъсване от зловредни модели на поведение. Ти си голям човек и трябва да планувйш дългосрочно, краткосрочно, да овллаяваш чувства и емоции никой няма външен да го направи. Като видя някой с апатия, скучно му е, мръсно, мрън какво правят тези хора, нищо, няма план, няма цел, бездействие и роля на жертвичка, удобна позиция. И аз рева, но ставам и тръгвам, това е, цели, планове, развитие това е. Ако си дете някой трябва де води, взема решения, има апатия, изкарваш детето от апатията като излезе навън, играе и т. н. Да родителите ти не са били на мястото ти си, ти си търсил внимание с твоите действия, но няма внимание, няма подкрепа, няма любов и това е защото те самите не са го преживяли и как да го дадат на теб. Ни ти можеш да скъсаш синджира с нови вярвания, нови модели и т. н.
|
|
