Споделена история от Здраве |
Синдром на Диоген- лечение
преди: 11 години, 8 месеца, прочетена 4173 пъти
Здравейте, искам да споделя нещо, което цял живот ми е тежало и чак сега разбрах на какво се дължи.
Моят баща, от както се помня, винаги си е бил някак мърляв, неприбран и винаги е носел ненужни неща вкъщи. В последните 10на години това нещо се засили много, носеше какво ли не, намерено на пътя, намерено на пункта за събиране на метали, върхът беше когато спря колата веднъж и бръкна в един контейнер. Да, не сме особено заможни, но до там чак- не сме стигнали. Животът вкъщи стана невъзможен, той носи и носи нови боклуци, никому ненужни, ние с брат ми и майка ми ги изхвърляме, той се сърди, после носи нови и така постоянно. По едно време се отказахме да ходим в хола- беше претрупан, а на нас ни омръзна да чистим и след 1 месец всичко пак да е затрупано. И психиката му някак се промени, стана затворен, не излизаше, говореше несвързано (питаш го нещо важно, а той ти обяснява как един негов приятел от казармата... ). Ходи с петна по дрехите, прибира се кален, неговият шеф му беше направил забележка, но у него даже нямаше капка срам или, знам ли, смутеност. Казваме му че така не се издържа, че не е нормално, че не може да се живее буквално, а той отрича, казва че му било хоби и не разбирал защо тези неща са ненужни, все за нещо щели да потрябват.
Наскоро стана така, че всички се изнесохме от вкъщи по една или друга причина и остана само той, защото той никога не иска да променя нищо в живота си. Майка ми замина да работи навън, брат ми отиде в университет в друг град, а аз вече уча в чужбина. Татко остана сам самичък вкъщи и нас ни е страх да се приберем, защото знаем че вероятно няма да има от къде да се влезе даже. Опитваме се да го разберем, да не го съдим, но просто не можем да живеем с него, не можем да намерим общ език. Много ме е жал за него, защото като цяло изобщо не е лош човек, и винаги съм усещала, че аз съм неговата слабост, нищо че той не може да изразява чувствата си. Искам по някакъв начин да му помогна. Затова се разрових из Интернет и разбрах, че това се нарича Синдром на Диоген (потребност за трупане на боклуци) и че е много труден за лечение, защото болните отричат до край и нямат никакво чувство за срам. Просто мозъкът им функционира различно от нашия.
Когато разбрах се обадих на баща ми, защото ми стане още по-мъчно, и той пак започна с неговите истории за някакви трети лица, които дори не познавам. Не се бяхме чували 2 месеца, а дори не се сети да ме попита как съм или поне той да каже как е (въпреки че го питах многократно).
Моля ви, ако сте имали подобни познати, кажете нещо повече за това дали ще стане и по-зле и дали има начин да направим нещо за него? :(
|
