3. Като човек, преминал и през двете, ще ти кажа, че има огромна разлика.
При Анорексията се страхуваш от напълняване. Срамуваш се от себе си, ако се храниш. Не можеш да ядеш пред други, срам те е. Броиш всяка изядена калория, независимо дали е от храна или напитка, всичко минава през електронна везна. Или един ден просто спираш да ядеш. Ти обожаваш храната, да, но смяташ, че те прави грозен. За какво ти е да я хабиш? Не я заслужаваш! ... Тичаш по 120 минути, независимо от това, че не си ял от месец и половина... Виждаш се дебел. Постоянно. Няма значение, че вече си двадесет килограма, а си висок метър и седемдесет. Гладен си, да. Постоянно. Но не ядеш. Самоконтролът тук е нечовешки. Запълваш собствената си нужда от храна, като готвиш на другите, но не опитваш дори хапчица. Просто не ядеш. Не повръщаш. Чувстваш се като дрогиран постоянно, защото мозъкът ти отказва. Тръгваш нанякъде и след секунди забравяш къде си...
При Булимията е следното: Отново искаш да отслабнеш. Не ядеш двадесет часа. Изведнъж си казваш "Хайде, само едно парченце шоколад. Какво пък ще ми стане? ". Гладен си. Бягаш с максимална скорост до хладилника. Докато се осъзнаеш, вече си се натъпкал толкова жестоко, че не можеш да се движиш. Осъзнаваш каква глупост си направил, плачеш... и се сещаш как да се освободиш и да не надебелееш - Ще повърнеш всичко, чудесен план! И отиваш, повръщаш и слабееш. Гърлото ти става на ранички, повръщаш кръв, дланите ти са разранени, обезводняваш се...
|
