Съветите на една (бивша) анорексичка
преди: 9 години, 4 месеца, прочетена 2461 пъти
Анорексията е болест, от която може би никога не можеш да се излекуваш напълно. Дори и да мина време тя все още дращи в мен понякога, опитвайки се да сграбчи душата ми и да я разнищи. Но аз няма да и се дам. Искам да споделя ада през който минах, за да знаят тези, които се колебаят дали да гладуват - мили момичета, недейте!
Аз бях и все още съм някакъв странен перфекционист. Дори и да се опитвам да го скрия от околните, вметвайки реплики като "еее какво толкова" или "я го давай по-спокойно", аз самата не мога да приложа този успокояващ метод към мен самата. Винаги се стремя да дам най - доброто от себе си, иначе не се чувствам пълноценна. И естествено се вкопчвам в малките детайли.. те направо ме побъркват. Най-вече малките детайли в мен самата. И ето така лесно се озовах в лапите на анорексията. Онези дразнещи гънки по корема ми направо ме влудяваха. Нищо, че съм висока, с хубави крака, хубаво лице и коса.. имах скапани гънки на корема. Направо не се побирах в кожата си. Сякаш по цял ден погледът ми се впиваше в момичетата със стегнати тела, втълпявах си, че съм отпусната, че мога да направя нещо повече. Всъщност не винаги е било така. Като малка бях принцесата на мама и тате, единствена и неповторима. Създадох си представа, че всичко в живота ще е розово, но реалността не винаги е такава, а аз бях неподготвена за нея. Човек не може винаги да е лидер, винаги да е обожаван, но е трудно едно дете, свикнало всички да му "слугуват" изведнъж да се сблъска с факта, че не е толкова уникално и специално, че не е принцеса, че животът не е магичен филм. Изведнъж израствайки в обърканата реалност и ти самият се объркваш. Не срещаш любовта, а единствено самокритичността ти става придружител. Взираш се в детайлите, губейки цялостната картина. Гледаш се в криво огледало, което поглъща части от теб самия. Бях едно хубаво момиче, чиято душа се разбиваше на хиляди парченца заради някакъв глупав перфекционизъм, заради глупавите идеали на обществото, заради постоянната пумия, изсипваща си върху младежта, караща я да следва определени предначертания. И ето - в 10 клас смъкнах 2-3 килограма заради някакъв вирус. Бях въодушевена, като че бях докоснала съвършенството с пръст. Реших, че няма да е зле да спортувам, да запазя постигнатото. Но не се спрях с малко танцуване вкъщи, нито с упражненията. Намалих сладкото, танцувах повече и повече. Няма лошо, ще си кажат някои. Да - хубаво е да се движиш, но за движение е нужна и енергия - т. е. храна. Аз обаче не го разбирах. Постепенно изключвах все повече храни от менюто си. В храната виждах враг, безсмислено вещество, което ще ме спре по пътя към съвършенството. Тя беше ненужна, дори противна. Сваляйки килограми, се чувствах силна, успешна. Започнах да тичам до изтощение. Бягах, нямайки енергия. Всяка стъпка ме приближаваше към разпад, но аз не го осъзнавах. Самата идея, че нещо ще ме възпрепядства от дневния ми спорт, ме влудяваше. Роднините си виждах като врагове, понеже постоянно ми натякваха, че съм прекалено слаба, че нещо се случва с мен. Караха ме да хапвам повече, не искаха да спортувам, предлагаха ми сладкиши, пържени храни и т. н. За мен те бяха пречка по пътя ми към заветната цел.. която беше.. даже нямаше такава цел. Аз всъщност не исках да ставам супер слаба. Просто бях започнала някаква рутина, мислех си, че живея здравословно и исках да продължавам с режима си, който обаче беше всичко друго, но не и здравословен. Постепенно цикълът ми намаля - сигнал, че нещо не е наред. От време на време се качвах на кантар и виждах, че рязко отслабвам. За миг се стрясках и си казвах, че ще престана, но бързо забравях за уплахата и не променях нищо. Напротив - положението ставаше все по-лошо и по-лошо. Хвърлях храна винаги щом можех, преструвайки се, че съм я изяла. Сандвичи, бисквити, даже голяма част от основните ястия. Имаше период, в който даже една праскова ми се струваше неприемливо ястие. Бях болна. Всичко, за което мислех, беше как да избегна яденето. Къде да скрия остатъците, кога да ги изхвърля, как да излъжа околните, че съм се нахранила. Мразех това, което върша, и все пак продължавах. Какво целях? Не знам. Не мисля, че някога ще узная. Знам само, че бях болезнено слаба, че отдавна бях минала границата на допустимото, без обаче да изпитам щастие. Не се чувствах герой, а по-скоро мъченица. Мъченица на собственото си извратено съзнание. Сега, когато пиша разказа си, даже не мога да си припомня кое кога се е случвало. Сякаш в онзи период всичко се размиваше, значение имаше само храната - или по-точно, липсата на такава. Баща ми винаги купуваше най-качествените и питателни неща от магазина с цел да задоволи капризите ми, а аз се преструвах, че съм яла с удоволствие. А всъщност скъпите колбаси и кашкавали, сладкишите и сготвеното с любов - всичко свършваше в някой контейнер, или пък изхвърлено през терасата. За мен най-страшно бе решението на родителите ми да ме заведат на диетолог. Ето това за мен значеше апокалипсис. Особено щом се заговори за хранителни добавки и специални режими. Светът ми щеше да се срине, моите планове, на които отдавах цялото си ежедневие, щяха да се разпарчетосат. Познах да си мисля - не, не искам това. Дори анорексията, аз все пак можех да изпитвам удоволствие от храната. Осъзнах, че ако трябва да кача килограми, то искам поне да почувствам вкуса на шоколада, на месото, на хляба. Решението на диетолога обаче беше да се вземат и добавки. Идеше ми да крещя, да удрям, да плача. В съзнанието ми изкачаха ужасни картини как надебелявам страшно много, как приетата храна и хапчета ще ме издуят като балон, как всички усилия ще отидат на вятъра. И ето така започна още по-лошата фаза на моята болест. Започнах да хвърлям хапчетата и дори по-голямо количество храна от преди. Ако случайно се случеше така, че няма как да не изпия хапчетата, компенсирах с повече изхвърляне на приготвеното от родителите ми. Бях заприличала на жив труп, кокалите ми стърчаха отвсякъде, имах здравословни проблеми, косата ми стана рядка и суха. Без храна човекът е нищо - разберете го, мили читатели. Не се подлагайте на това!!! Без да се полива едно цвете увяхва - това се случва и с анорексиците. Увяхват и външно, и вътрешно. Завъртайки се в кръговрата на болеста, човек губи интерес към останалото в живота си. По това време почти не говорех с никого, отношенията ми с голяма част от приятелите ми се влошиха. Отчуждих се от света, мислех единствено за калории, изчислявах, правих планове. Единственото положително нещо при мен беше, че освен за анорексията, се интересувах много и от успеха си в училище. Завърших 11 клас с пълна шестица, което беше невероятно като се замисля сега. Та аз бях изпита, бях съсипана, но намерих сила да не занемаря обучението си. Благодарна съм поне за това. След като се измъкнах от клопките на болестта, успях да възстановя отношенията с повечето си приятелки, успях да се извиня, да обясня донякъде грешката си, защото аз бях тази, която ги изключи от живота си. Но както и да е.. нека говорим за самата анорексия. През ужасния период постоянно мислех колко съм грозна, как ме болят кокалите щом седна, как не мога да си купя нищо, което да ми стои добре. По едно време осъзнах, че трябва да се оправя. Болното в мен крещеше, щом бавно започнах да си хапвам повече. Чувството за вина беше ужасно, но нямаше как. Някак успях да разбера, че както сама съм се вкарала в ужаса, така и сама трябва да се измъкна. После осъзнах, че голяма част от това, което правех, беше вид мъст. Правех на пук на околните, които изискваха да ям. Мразех да ми се казва какво да правя. Мразех друг да ми се налага. Аз съм лидер, мамка му. Защо трябва някой да ми се меси? Но.. момент. Какъв е този лидер, който се унищожава? Просветна ми - на кого по дяволите искам да отмъщавам? На родителите си? Защо? Защо имам такава злоба в себе си, защо я насочвам към мен самата? Какво съм направила? Къде ми е бил умът? Трябваше да се излекувам. Защото докато бях анорексичка не само цикълът ми спря и косата ми се съсипа. Ходих по сума ти лекари, изпих цял куп хормонални хапчета, сто пъти ми вземаха кръв, като единия път припаднах. Майка ми също си съсипа здравето от притеснение и въпреки че е с наднормено тегло, хемоглобинът и беше рекордно нисък. Мъчно ми е за това което причиних на родителите си. Сякаш пред тях не мога да призная изцяло вината си, но съм наясно с нея. Съжалявам, мамо и татко. Но не мога да върна времето назад - това съм го казвала много пъти. Имаше един важен за мен момент, в който нашите ме пращаха при една психоложка. Трябваше да и давам по 20 лв. на посещение. И може би точно това че съм стисната много ми помогна. :D Боже, дори не е смешно, но самата идея, че трябва да давам пари за да ми се обяснява някаква женица как трябва да се храня, ми се струваше абсурдна. Казах си - защо да даваме напразно тези пари. Не мога ли сама да си помогна? Толкова ли съм некадърна? В този етап чесно казано се осъзнах доста. Дори и мислейки като егоист и пълен материалист, аз направих голяма крачка към спасението си. Нямаше смисъл да губя време и средства при психоложката, когато можеше да се оправя просто ако ям. Беше лесно - разбрах го. Трябваше просто да ЯМ. Да дъвча, да глътна. А не да хвърлям. Храната е вкусна. Уау, наистина мога да си хапвам. И постепенно увеличих храната. Някак в цялата каша от събития съумях да се върна към себе си, да се усмихвам, да имам надежда, че ще се оправя. Омръзнаха ми лекарите, инжекциите, скандалите за храна, броенето на калории, сравняването с другите. Аз не съм като другите и никога няма да бъда. Може би изискванията ми към мен самата са прекалено високи. И това ме наранява. Вероятно ще продължи да ме наранява през целия ми живот. В момента съм добре, качих килограми, хората започнаха да ме харесват, което за мен е странно. Преди всички се ужасяваха, виждайки скелета в който съм се превърнала. В момента обаче с болка си мисля колко повърхностни са хората, как се отказват от теб или пък постоянно ти натякват проблемите ти, щом видят, че с нещо се отклоняваш от стереотипа за външен вид. На хорара им е трудно да приемат различните - били те прекалено дебели или пък слаби. Анорексията е неразбрана болест, според мен тя не е достатъчно изследвана. Не мисля, че който и да е психолог може да помогне на анорексика. Мисля си, че ние самите най-добре ще се разберем. Че единствено един излекуван анорексик може да помогне на настоящ такъв, да му даде напътствия, наистина да е съпричастен с проблема. Това е като при наркотиците - целият кошмар оставя трайно петна върху душата ти. Дори и тялото да се лекува, душата остава ранена. И сега аз се колебая, тъпча се ужасно много и то често, после се чудя защо, чувствам се глупаво. Преяждането е често срещан феномен в следанорексичния период. Може би тялото ми още е в шок от преживяното, страхува се, че пак ще бъде подложено на глад. Аз преяждам главно когато съм сама. Не се спирам докато не изям всичко сладко пред очите ми. Сега съм на работа и само преди малко изядох няколко филии с течен шоколад, цяла кутия бисквити и няколко бонбона, а преди това си ядох нормална вечеря. И понеже започнах да мисля как утре ще гладувам за да компенсирам този свръхприем на калории, реших да опиша историята си. Да си спомня кошмара, за да се приближа до тоталното изчистване на душата си. Объркана съм, но поне знам, че най-лошото е зад мен. Никой не заслужава да мине през ада на анорексията. Обществото ни е болно, но не си заслужава и ние да се разболяваме заради него. Момичета, вие сте красиви и ценни. Не се самонаказвайте като мен, защото анорексията е бич за душата и тялото, тя оставя белези, които не могат да бъдат заличени. Тя е болестта на скапаните перфекционисти като мен, тя е болестта на вечно недоволните. Но какво получаващ щом си вечно недоволен? Аз знам отговора - нищо. Гледайки стари снимки от "болния" период, аз искрено се ужасявам. Това момиче не прилича на мен. Как не съм забелязала какво се случва с мен тогава? Наистина не знам. Огледалото лъже. Наистина лъже. Сега пак виждам онези гадни гънки на корема си. Майната му.. предпочитам тях пред това да не мога да седя, защото усещам седалищните си кокали. Виждам пълнички момичета, които се смеят, безгрижни са, обичани си. Явно визията ми за мен самата е странна, съзнанието ми е изкривено. То ще си остан такова, но аз ще го преборя. Вече преборих много, така че ако трябва вечно ще се бия. Храната ще е моята сила, моята енергия. Ако в момента сте в капана на анорексията - можете да се оправите! Стига наистина да го решите. С инат, с храна, с тъпчене ако трябва. Няма да станете свине, както си мислите. Няма да сте нещастни, напротив - ще се освободите от демоните си. Започнете да ядете и малко по малко парчетата ще се наредят. Проблеми в човешкия живот винаги има, но нека сме истински живи за да ги преодолеем. Анорексията не е живот, а гниене. Тя унищожава щастието, унищпжава всичко ценно и красиво, унищожава нас. Пълно измъкване от нея няма, тя крещи вътрешно в мен понякога, но гласът и вече е слаб. Тя няма да има власт над мен повече. И да - ще се тъпча с шоколад колкото си искам. Не ми пука. Не ми пука за нищо и никого. Минах през ада и сега продължавам напред. Ако имате въпроси или нужда от помощ пишете ми на byeana@mail. bg, защото съм на мнение, че ощетените от този кошмар могат да си помогнат сами много повече, отколкото ако се съветват с някакви измислени психолози и диетолози. Мога да пиша още много, но не знам какво да ви кажа. Анорексията е един вик, който искам да освободя от себе си. Да изкрещя, че я мразя. Да изкрещя, че искам да заобичам себе си.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 9 години, 4 месеца hash: 4183acc311

гласове: 1 2 3 4 5   (305911 гласа)

1.   Писах ти, моля те отгвори ми, имам нужда от съвет...!

 

...

преди: 9 години, 4 месеца hash: 19e9dceaf1

гласове: 1 2 3 4 5   (252444 гласа)

2.   Толкова ми е познато всичко това и като си спомних за онзи период очите ми се насълзиха. До болка знам как се чувстваш и когато си била анорексичка, и сега. Напълно те подкрепям. Никой не трябва да си причинява това, защото тази болест е като един демон, вселяващ се в съзнанието на жертвата си. Той започва да контролира всяка нейна мисъл, всяко действие. Чувстваш се раздвоен, знаеш, че не трябва, но не можеш да спреш. Бавен път към смъртта- дали ще го последваш или ще се спасиш зависи само и единствено от теб! Ценете живота си и този на близките си, защото някой ви обича и страда за вас!

 

...

преди: 9 години, 4 месеца hash: 102ae03816

гласове: 1 2 3 4 5   (223330 гласа)

3.   Минах през този ад преди години. Успях да се измъкна сама. Първата стъпка е да разбереш, че проблема е в теб самата, че си болна и имаш нужда от помощ. Ти си го разбрала. Втората стъпка е, че никой не може да ти помогне ако ти не го поискаш. Осъзнала си и това разбрала си, че имаш проблем който трябва да бъде решен. Сега от теб зависи дали ще изплуваш от блатото. По принцип в човешката душа живеят две половини, тъмна и светла. Която храниш повече тя надделява. Аз осъзнах късно проблема си. С разрушителни за мен последствия, болести на стомаха и бъбреците с които се боря и до ден днешен. Анорексията е по скоро на някаква психическа основа. И пълно излекуване не знам дали има, но момичета трябва да се научим да я контролираме иначе тя ще ни унищожи. Последиците са фатални. Тялото ми умираше от глад а аз в огледалото виждах дебеланка. Косата ми опада, цикълът ми стана нередовен, за капак ме лепна грип при който, при един здрав човек отшумява за няколко дни, аз се озовах в болница на системи с усложнения и едва не умрях. Тогава ли трябваше да разбера, че живота ми е по мил от тази глупост, от тази помия, в която се бях забъркала. Не си го причинявайте, живота е хубав. Има хора които ще ви обичат такива каквито сте и въпреки всичко.

 

...

горе^

преди: 9 години, 4 месеца hash: 973a211641

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Пише пълно момиче със съзнанието на анорексичка. Накратко ще разкажа моята история. Винаги съм била слаба, не прекалено, но за височината ми бях перфектна. Преди 3 години ми хрумна гениалната идея да сваля няколко кг. Не се замислях за последствията, за мен единственото важно нещо беше да съм с тънки бедра и да имам четири пръста луфт. С времето почти бях отказала храната. Мразех я. Всички забелязаха рязката промяна на теглото ми. Майка ми горката най-тежко го прие, та аз бавно умирах пред нея. Нямах сили, цикъл, косата ми окапа, очите ми изкочиха, бузите ми хлътнаха, с две думи приличах на хероинадйиика. Наще се съдействаха и провокираха апетита ми. Тогава преминах в друагата крайност "болимията". Не можех да спра да ям и започнах да си възвръщам теглото. Мисълта, че ще стана дебела ме унищожаваше. Тогава ми хрумна още по-гениална идея- да се дрогирам, за да не ям. В началото всичко беше прекрасно, но се наложи да спра с наркотиците и се появи абстиненцията, по време на която човек изпада в най-отвратителните си състояния. Самоненавиждах се, обвинявах се и за да се успокоя се тъпчех с по 5000 калории на ден. След пристъпа ми на безграничен апетит се депресирах. Всеки божи ден се повтаряше едно и също. Това беше по-силно от мен. И така една година, през която качих 20 килограма, развалих си зъбите, кожата ми е цялата в стрии, отцепих се от всички и само в нас си стоях. Постепенно си оправих проблема с храната, но цената която се наложи да заплатя беше прекалено голяма. За година успях да сваля само 5 кг, още не съм свикнала със тялото си, мразя го и себе си се мразя, от много време не си купувам дрехи, самата буквичка L ме ужасява, насълзявам се като си припомня каква бях, а сега в какво съм се превърнала. Ставам и лягам с надеждата, че един ден ще си възвърна фигурата, която притежавах, преди да започна с диетите. Замислете се преди да е станало прекалено късно, защото лек, за такива като мен - няма!

 

...

преди: 9 години, 4 месеца hash: 02fa5a908b

гласове: 1 2 3 4 5   (3 гласа)

5.   От авторката към номер 4: Аз си мисля, че тялото ти е в голям шок след всичко случило се. При нас винаги е така - лишаваме организма си от много и той след това си го иска. Аз се опитвам да се успокоявам като си спомня колко беше лошо това, което вече е зад мен. Погледни старите си снимки, на които си изтощена и празна - защото в това ни превръща анорексията. Виж се и сега - ти си един борец. Това, че си качила килограми, е добре. Показва, че си силна, че си излязла от клопката на смъртта. Тялото ти бавно ще свикне с приема на храна и килограмите ще се нормализират, въпреки че не смятам изобщо, че си пълна. Аз преди анорексията носих дрехи L, но не бях дебела, нито дори закръглена - ти също не си! Анорексията те кара да се виждаш по грозен начин, но ти всъщност си красива. Освен това дори пълни хора са красиви, особено щом има живот и радост в тях. А в живота на анорексика няма радост. Минала си през много тежки моменти, от теб зависи да ги загърбиш. Не мисли за килограми, не мисли колко си качила. Мисли колко нови неща те очакват и бъди благодарна, че си се измъкнала. Знам, че е трудно да се справиш с чувството за вина. Знам, че анорексията никога не си отива напълно. Но знай, че има много хора с такъв проблем. Всички ние те подкрепяме!

 

...