Споделена история от Семейство |
Баща ми и детето ми
преди: 8 години, 5 месеца, прочетена 1875 пъти
От много години не се разбирам с баща си. В детството ми той не присъства - винаги майка ми ме е възпитавала. По някое време затънахме малко или много финансово, но баща ми нямаше волята да направи нещо различно, за да си стъпим на краката и майка ми замина в чужбина. 4 години живях само с него и това е най-гадния период в живота ми. Има противно пиянство, а всяка вечер се напиваше. Дори когато в хладилника имаше само маргарин и бяха останали две филии хляб, намираше пари за ракия и цигари. Като бях на 18 години замина и той в чужбина след като солидно задлъжня в България. Заживях сама, но с много финансови проблеми, наследени от него. С много труд и воля успях да го измъкна от всички каши, но го мразех от дъното на душата си, във всяка частица от себе си. Никой до сега не знае колко много съм била заплашвана и бита заради неговите глупости и какви неща ми се случиха след като замина. По живо по здраво се справих и се преместих в друг град. С баща ми започнахме да се чуваме по скайп по някое време. След година-две ми стана мъчно за него, сякаш и на него за мен. Като разбрах, че ще се прибере бях супер щастлива и го очаквах с нетърпение. Като се прибра обаче разбрах, че нищо не се е променило. Беше все така мърляв и нечистоплътен, все такъв алкохолик, все такъв агресивен човек. За две седмици се убедих, че никога няма да стане различно. Разочаровах се. Но продължих комуникация с него. След няколко месеца в един от ядните си периоди той ми каза, че вече няма жена и няма деца и изобщо да го забравя. По телефона. Това беше последния път, в който плаках заради него. Изключително много ме заболя, но освен това нещо в мен се пропука. Вече не го обичах, не го и мразех. Просто ми беше все едно какво става с него, жив ли, здрав ли е, добре ли е, зле ли е, къде е, какво прави - нищо от това не ме вълнуваше. След месеци ме потърси - казах му да не ме занимава и да не ми звъни. Сам е казал, че няма дъщеря. След време се събрахме цялото семейство по нещастен повод - смъртта на дядо ми. Тежко и мъчно време за всички. Моя дядо беше един прекрасен, добър и обичан човек. Опора на много традиции за нас, опора за баба ми и майка ми. Да почива в мир. И на този неприятен повод баща ми пожела да ми се извини. Казах му, че извинението се приема и не тая лоши чувства, но просто не искам да бъде част от живота ми и отношенията ни ще останат хладни завинаги. Обижда ме в продължение на няколко минути, при което аз вече бях сигурна, че без този човек до мен ще ми е по-добре. Над година не съм говорила с него, нито съм му пращал поздрави. Наложи ми се да си насроча операция за решаване на здравословен проблем и да помоля майка за пари, тъй като към онзи момент нямах хубави доходи. Тя ми съдейства, но освен това дори организира прибирането си в България За съжаление, баща ми разбрал за това, което ми предстои, и й казал, че и той ще си дойде. За броени дни смених квартирата и телефона си и се принудих да лиша майка си от възможността да знае как съм и какво става. Това беше последния ми допир с него. Преди четири години.
Преди година се омъжих. Малка и непретенциозна сватба с най-близките ни приятели и без никакви роднини. Сега съм бременна.
Преди време си мислех какво ще правя като забременея и бях решена, че не мога да деля детето от дядо му и че непременно ще пренебрегна себе си, за да познава детето ми дядо си. Но сега се чудя какъв е смисъла? Какво ще научи това дете от него? Не мога да му кажа, че е мъртъв, ако пита. Но не виждам и каква ще е ползата за него.
От друга страна знам, че отноешнието към децата и отношението към внуците са две различни неща. И е възможно към внучето си баща ми да е мил, грижовен и човек за пример. Но дали?
Аз се страхувам от този човек. Не знам защо, но ме е страх какво ще направи, като му звънна. Ако му кажа къде живея дали няма да ми навреди. Дали няма да ме нарани. И хем искам да му кажа, че чака внуче, за да му подаря тези красиви емоции, които майка ми изживя като научи. Хем ме е страх, че вместо радост, ще получа обиди и критики, а не съм готова да приема такава реакция. Не знам тя какво ще промени. Навярно нищо. Какво по-зле от това да не искам да го чуя или видя?
Вие бихте ли осигурили достъп на такъв дядо до детето си? Бихте ли му подарили щастие с внучето? Или бихте лишили такъв човек от тези емоции? И заслужено ли ще бъде?
|
