Споделена история от Семейство |
Загуба на близък, спонтанен аборт и как се научих да бъда силна
преди: 7 години, 28 дни, прочетена 1537 пъти
Здравейте, преди всичко искам да благодаря на всички, които споделиха опита и мнението си с мен, четейки личните ми истории в този сайт. Не отдавна споделих в редовете за загубата на моята баба, моят най-близък човек. Известно време тъгувайки за нея и мислейки си как ще продължа напред, една малка джунджуриика ми вдъхна надежда и ме стимулира да продължа напред в живота. 2 седмици, след като баба почина разбрах че съм бременна. До преди не вярвах, че има нещо в този живот, сила или някакъв бог, който да ни подбутва или помага. Вече планувах как ще се развият нещата за напред, как баба ми помага, как не ме е оставила и това е знак, че винаги ще бъде до мен. Да бъда майка беше а и все още си остава най-голямата ми мечта. За съжление обаче, пълно щастие няма. Седмица след като разбрах за бременността, която се развиваше в 6та г. с. направих спонтанен аборт. Винаги съм мразела тази дума. "Аборт"-толкова грубо ми звучи. И всичко това в рамките на месец. Ужасен месец за мен. Започнах да се обвинявам, да се самосъжалявам още повече. Чувствах се отвратително, тъгата ме завзе още по-силно. Първоначалният шок в лекарският кабинет не може да се сравни с друго. Отново загубих. Дори не успях да се нарадвам на това, което получавам и то си отиде ненадейно. Първа бременност, първа загуба. Започнах да мисля, че това ще се повтори, че отсега нататък всичко ще отива по дяволите, че не съм родена за да бъда щастлива и нищо не можеше да ме накара да мисля обратното.
Сега, пишейки от телефона си, вече върнала се на работа, сред хора искам да споделя с вас, да Ви мотивирам да не се предавате. Каквото и да става.
Знам че в началото е трудно да повярваш че ще можеш да се усмихваш отново, да повярваш че смисъл има, че живота продължава. Но е факт.
Знам също и че не мога да върна времето назад, колкото и да ми се иска, но това ме кара да ценя повече това, което имам и близките си, все още ми е тежко, мъчно, но продължавам да живея.
Понякога е трудно, но не е невъзможно. Искаш да се скриеш далеч от всичко и всички, да изчезнеш, но нещата не стават по-хубави по този начин. Трудно е да живееш със загубата на нещо или в повечето случаи на някого, но все пак трябва да опиташ.
Аз самата никога не съм мислела, нито искала да преживея това, което изживях в рамките само на 1 месец, но това ме стимулира да подредя живота и приоритетите си, да стана по-отговорна.
След това, което ми се случи имах огромното желание да напусна работа, да се скрия под завивките и да продължа със самосъжаляването, но осъзнах че това няма да ме спаси, нито ще ме накара да се чувствам по-добре. Осъзнах, че ако искам по някакъв начин да имам отново това, което изгубих трябва преди всичко да бъда достойна за него. Въпреки че съм само на 21 се чувствах готова да бъда отговорен зрял човек, явно само съм се чувствала така. Сега се замислям, че изобщо не съм била подготвена за това. Имам много ярки примери, за това което НЕ искам да бъда в живота, за това какъв родител НЕ искам да бъда и отчасти не съжалявам за така стеклите се обстоятелства. От друга страна си представям как биха се развили нещата за напред, но и тези мисли се изпаряват след като се върна в реалността. Защото въпроса не е просто да създадеш дете. За този един месец се промених повече от колкото през последните няколко години.
Ако има нещо, което научих, това е, че човек никога не е напълно подготвен за собственият си живот и колкото и да ни се иска, има неща, които не зависят от нас. Мога единствено да се надявам и на моята улица скоро да изгрее слънце, да стана по-отговорна и да приемам нещата такива, каквито са.
Иска ми се по някакъв начин да съм Ви дала храна за размисъл и да Ви пожелая да се радвате на живота, независимо от всичко. Знам, че е трудно, но се налага. :)
|
