Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена

Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес

Коментари

Добави Коментар!

6.   Мойте родители се разделиха докато бях много малка. Оставиха ме на баба ми и аз разтях много притеснителна и затворена. После баща ми изведнъж се появи и почна да ме командва, рядко ме шамареше, но ме обиждаше постоянно, винаги ходех без пари и със стари дрехи. На 13 години се пропих, на 15 пушех трева, а на 16 вече бях на твърди наркотици и бягах постоянно от нас и от училище. Въпреки това от малка си изкарвам парите сама и твърдя, че съм много силен човек, защото се преборих с всички пороци и сега съм нормален човек на 23 години! Винаги има едно НО-имам труден характер и рядко допускам някой нов човек до себе си, послъгвам и дори манипулирам хората и го правя много добре... все пак живота така ме научи. Не позволяваите на родителите си да съсипват живота ви.

7.   Има и други като мен значи, не съм единствената, не че е успокоение това, но много пъти съм се чувствала като единствения човек с такива проблеми на фона на заобикалящата ме среда, в която смея да твърдя не е имало други такива хора. А точно сега се чувствам много самотна, много объркана, не знам как да си помогна сама на себе си. Не съм бягала нито с цигари, нито с алкохол, не съм си и помисляла, не съм била в лоша компания, по-скоро нямах такава. Не исках да се превърна в допълнителен проблем за майка си, въпреки че сега това стана, защото не мога да се справям с живота си и я разочаровам и ядосвам според нея. Просто в един момент, бях малка, и аз като номер 6 станах затворена, притеснителна и така до днес. Срам ме е било винаги от положението у нас и този срам ме е отдалечавал от хората. Така си останах без приятели, без никой на който да споделя. Пълнолетна съм вече, опитах да избягам, да започна на чисто, но не ми се получи, не мога да се адаптирам в света на останалите за мен нормални хора. Явно и при мен има нещо подсъзнателно, което ги кара да чувстват че не са съвсем наред нещата. Мислят ме за песимист и депресарка от край време. Взех да си мисля че сигурно наистина съм, че семейството не е от значение, че иам ид руги като мен, но те нямат подобни на моите проблеми. Явно само аз съм сбърканата си мислех години наред. Във всяко от мненията ви открих част от себе си, благодаря ви че споделихте. Такава празнота е в главата ми и в сърцето ми, ак си забравям мисълта. Просто усещам как се влошавам психически и не успявам да си помогна. И аз като номер 5 ще се радвам ако някой даде практически съвет, ако въобще е възможно това, все пак всеки случай е различен. Страх ме е и при мен да не стане от трън та на глог. Няма мъже в живота ми, и приятели няма, не мисля че съм толкова лоша, но някак си това което е ставало в семейството явно ми се е отразило твърде много. Причината ще да е в мен- много слаба, лесно се депресира, не намира начин. Знам ли? Просто цялата история продължи твърде дълго и сега все едно съм в някаква напреднала фаза на заболяване, а психиката май се оказва че се лекува доста по-трудно.
Желая ви да намерите щастието си и да имате нормален живот, какъвто предполагам искат всички минали през подобно нещо, нормален според техните си критерии, който мнозина приемат за даденост, за най-естественото нещо.
И ако се намери и още някои да сподели опит, мнения, съвети, каквото и да е.

8.   От номер 5:
Може би добър психотерапевт ще помогне, но това са доста пари. Няма шанс родителите да ми дадат за нещо такова, което за тях е напразно разхищение на пари.



@4
Избягам ли, сам няма да мога да се справя.

9.   От авторката:

Номер 5 защо мислиш, че няма да можеш да се справиш?
Аз не вярвам достатъчно в себе си и се подценявам постоянно, все поставям другите на първо място и някак си не искам да ги нараня дори и съвсем малко. И от финансова гледна точка ме е страх. Но най-много ми липсва подкрепа, човек, на които да споделя, да знам че ще мога да си поговоря просто когато ми стане много тежко. Сега в най-трудните моменти няма на кой да се обадя, все съм сама.
Не знам доколко психотерапията помага, ще ми се да имаше някой, който е ходил с подобен проблем да сподели ефекта. Сигурно при добър терапевт, но за да си такъв трябва и да си добър човек, а колко такива останаха такива.
Опитвал ли си да си помогнеш сам по някакъв начин?

10.   Все едно аз съм писала историята. Само че все още съм при това семейство и всичко продължава да си е постаро му. Боища скандали, прибирането в нас ми е най-омразното нещо. Само че се радвам, че се осъзнах навреме понеже това положение ми се беше отразило много зле. На ученето на комуникацията с хората абе като цяло започнах да се асоциалицирам. Сега се старая да си изкарам отлична диплома и догодина матурите и да пробвам да се изнеса някъде на квартира, макар че е много трудно сам човек да се справи. В такъв момент е хубаво да имаш човек до себе си - приятел който независимо от всичко ще те подкрепи и всичко става малко по-лесно. Аз се радвам, че имам такива хора до себе си макар и да знам, че пак съм сама не мога да разчитам за по-сериозни работи на мама и на тате, но това ме прави по-борбена личност и някак си гледам по-леко на случващото се около мен. Останалите проблеми са незначителни. Докато гледам другите как се тръшкат, че мама не иска да им даде парички за нова дрешка от мола, или че разполагали само с 20 лв за дискотека, то аз се радвам, че съм над тези неща и наистина се надявам всеки с подобен проблем да намери решението!

11.   @9
Не, че няма да се справя, ама дори да замина на някъде няма да мога да си намеря хубава работа, заради моята необщителност и трудната ми работа с хора в колектив. Просто не мога да се адаптирам.
Ако замина на накъде най-много да си намеря някаква нископлатена работа и едвам-едвам да преживявам, без приятели около мен. Просто в такива условия няма да мога да се променя. Пробвал съм вече.

"Аз не вярвам достатъчно в себе си и се подценявам постоянно, все поставям другите на първо място и някак си не искам да ги нараня дори и съвсем малко. "
И при мен е точно така.

Ами.... пробвал съм и все още пробвам, но промяната става много бавно. С тия темпове, че се оправя не знам кога.

А колкото до споделянето с някой... отказал съм се да споделям от доста време... никой не те взима на сериозно.
А и някой да ме изслуша обикновено ми дава съвети от рода: Абе кво си се сдухал... филмирал си се... аре стеги се... нищо ти няма...
Общо взето ще те помислят за смотаняк и ще започнат да те избягват. Нормално.

12.   Авторката.
Радвам се за теб номер 10. Надявам се да имаш късмет в живота, да успееш да поемеш живота си в свои ръце, да си заобиколена от надеждни хора. Успех с ученето на първо време и ако решиш да кандидатстваш в университет много внимателно си избери какво да учиш, защото аз там допуснах голяма грешка и до голяма степен си усложних живота един вид, доста сериозно. Желая ти много здраве, много сила, много вяра в себе си и да попадаш на хора, които да те оценят, но и да ценят красотата на живота.
Номер 11, оф колко добре те разбирам смао не е истина. Вярвам и другите които са писали тук също. Откривам много от себе си в твоите думи. Ще ми се да можех да ти помогна някак, абсурдно нали, аз на себе си не мога, а ине съм в много по различно положение. Не всичко е толкова черно наистина, но в мен е една голяма празнота, която не знам как да запълня, една такава липса на вяра във всичко май, не само в мен. Жалко, че на тези години ( и аз съм на толкова като теб), които трябва да са най-хубавите ни мисля, ние се борим още със страхове, наслоени във времето и с една натрапена несигурност, която прализира свободата ни.
Гадно е, много е гадно. Наистина на друго място с едната работа не се живее, а се крета, оцелява се просто. Но и аз като теб не мога така, не ми се получава. Имам нужда да общувам, да се радвам, и колкото повече не го правя, толкова по се натрупва в мен и ме разяжда отвътре. А все си мисля има какво да дам на света на хората около мен, просто ми трябва малко помощ да стабилизирам вътрешния си мир. Може би си един прекрасен човек, а в живота си не си получил шанс, любов, малки радости. Стана някакво лирическо отклонение тук, но просто ми идва отвътре така.
Хубаво е да знаеш, че някои някъде те разбира бил той и напълно непознат и на стотици километри. Както са казали споделената болка е половин болка. Не е кой знае какво, но все пак. Ако не друго поне тук може да напишем онова, което в реалния свят няма кой да чуе, нито го е грижа, нито ще разбере мисля аз, ако не го е изживял.

13.   @12 Разбирам :)

Това със натрапената несигурност, която парализира свободата ни ми хареса.
Всъщност на последно време съм започнал малко да се пооправям от гледна точна на самочувствие, също съм станал уравновесен, но все още изпитам някакъв страх и като се замисля дори не знам от какво е?

Друго нещо.. чувстваш ли неловко около много хора или когато някой те гледа? Примерно на касата в магазин, в заведение, магазин за дрехи.. такива места.

14.   13 радвам се за теб. В самочувствието е разковничето, никой и нищо да не е в състояние да ти повлияе, ако ти не желаеш нещо да стане. Но аз от скромния си опит съм забелязала, че има много хора с много голямо самочувстие, което е абсолютно неоправдано, просто самите те са едни такива простовато неосъзнати, но много нагли, наперени, вървят и газят, просто груби по душа, от вътре им идва. Но те оцеляват, гледат си кефа и въобще не им пука. Примерно вървят по улицата блъснат те и вместо да се извинят те напсуват. На другия полюс са такива като мен. Не знам къде се е дянало цялото ми самочувствие, не бих казала, че съм второ качество човек, тъкмо напротив, на моменти виждам, че съм много повече от останалите, но не мидва от вътре да се изтъквам, да се поставям все в центъра, да говоря все за себе си и да акцентирам какво съм направила, каква съм, къде съм била такива неща.
Уравновесен в какъв смисъл? Бил си по избухлив и сега си по-спокоен, бил си по-тъжен сега си в по-неутрално настроение?
За страха и в мен има страх. Мисля понякога какъв точно и аз. Не знам при теб какъв е мога само да ти изредя някои видове, може да помогне да разпознаеш твоя страх- страх от бъдещето, от живота изобщо, от несигурност ( впредвид семейството, в което си живял), от отхвърляне, че никой няма да те приеме такъв какъвто си, миналото ти, страх от хората, страх, че няма да се справиш, страх от самотата, страх от собствените ти недостатъци, които ти пречат, осъзнаваш ги и не можеш да преодолееш, страх, че живота тече, случва се нещо, а ти не си част от това, един вид изолация, страх, че няма да сбъднеш мечтите си, а знаеш че заслужаваш. Знам ли, всички хора са пълни със страхове, може би при хора като нас са по-засилени, по-осезаеми. Страх да не повториш грешките на родителите си да не забравя, аз до известна степен се страхувам от това.
На касите в магазин не се чувствам неловко, просто там хората някак си ми се струва не обръщат вниамние на другите около тях. На другите две места да. Не ходя много по завдения, но там го има момента на клюкарстването. Мине някои покрай теб и се започва- кой, какъв, откъде, с кой, как се облякъл. Не винаги, но се случва. Старая се да не обръщам внимание или просто да не ходя на места, където иам много такива хора. В магазините най не ми хаерсва надменността на продавачките. Гледат те отгоре дод долу и те преценяват колко си богат буквално. И си определят отношението според визията. Много ми е чуждо това на мен. Или когато се опитват да те убедят, че нещо ти стои много добре, трябва да си го купиш определено ( а очевидно не е така), или те чакат да излезеш от пробната и очакват обяснение, ако няма да купуваш защо точно. Може би това са женски проблеми при ходенето по магазини. Не знам, но често се чувствам неудобно, съвсем неоснователно. Случвало ми се е да купя нещо, което не харесвам дори, заради много настойчива продавачка. Като си с някои това трудно става. Човек принципно като е сам е слаб и някои умеят да се възползват от това. Обикновено съм сама по магазини. Неудобно ми е в превозни средства, дискотеки, пълно кино, такива места. Малко съм се асоциализирала, не винагие било така, стана с възрастта. Дано при теб да е обратното. И не обичам да ме гледат, затова и аз не оглеждам хората, ако има случайно някои като мен там сред тълпата да не му стане неудобно, ако засече погледа ми. Обикновено съм заета с мислите си и как да имам един ден и аз нормален живот, как да стана средностатистически млад човек. Е не съм го измилила още. Чувствам се глупава понякога заради това и после пак всичко става сиво.

15.   Здравейте и от мен! Обръщам се най-вече към НОМЕР 7 И НОМЕР 13. И аз станах асоциална без да се усетя. Без да подозирам какво се случва с мен. В училище още от първи клас си имах проблеми от този род. до 12-ти клас ми беше адски трудно. Живеех в постоянен стрес и страх дали ще ме изпитват устно, дали ще ми приемат пореднаа молба за писмено изпитване, дали няма да се налож да направя нещо и да трябва да се представям по някакъв начин пред другите. Особено стресово ми беше в часовете по физическо. Много страх и срам берях. След като завърших ми падна камък от сърцето. Изпитах огромно облекчение. За съжаление сега съм още в това състояние. Казва се социална фобия. И аз така изтръпвам, когато съм в магазина, особено на касата или пред избор. Трябва да съм с някого иначе много се страхувам. Да не говорим за други места. Навсякъде. До скоро ми се налагаше да ходя да се подписвам в бюрото по труда. Няма да ви описвам какъв стрес беше това за мен. За обикновенните хора звучи смешно всичко това, но не знае какъв ад е за нас. Сега и аз съм на 23 години, момиче. За съжалениесега съм и в тежка депресия. Още на 17 получих първата си сериозна такава, а по настоящем е ужасна. От психолозите се отвратих, въпреки че твърдо вярвах, че те са хората, които могат да ни извадят от систоянието. И още вярвам, но аз съм на предела на силите си и не мога да издържа сеансите... Пих месеци наред хапове (антидепресанти), но уви не ми помогнаха. Сигурно ще трябва да сменям още видове, докато се окаже, че някой ми подейства. Но нямам повече сили да чакам. Пътят ми на земята отива към своя край. Твърде дълго търпях депресията и фобията и не знаех, че това ми се случва. Както казваха майка ми и баща ми, не са виждали толкова мързелив човек на света, колкото съм аз. Мислеха си го, но никога не видяха изтинският проблем. Години наред живях така и едва скоро осънах, какво се случва с мен. Но мина много време. Знаете, че колкото повече се отлага едно нещо, толкова по-трудно става после. За мен сега е почти невъзможно. Колкото и да ми беше тежко се опитвах да мисля азумно и да се справя като зрял човек. За съжаление не успях. Пробвах различни неща колкото са по силите ми, но нямах късмет. Тъсих си хоби, опитвах да излизам навън, слагах си маски, за да не виждат хората проблемите ми и да не отбягат така, стараех се да общувам, пих хапове, психолози, махнах се от там, където живеех, дори за малко работех приятна работа, маакар за малко пари, намерих си дори приятел и ме гледа като цвете, но нищичко не ме бутна малко поне да потръгна нагоре. Аз слизах все по-надолу и по-надолу. Никога не съм вземала цигари, наркотици или алкохол. Имах си принципи. Следвах си ги до край. Имах планове за живота си и мечти. Но сега вече нищо нямам. Душата буквално ми е празна. Тя е болна и някой ден може би ще станем достатъчно напреднали, че да осъзнаем, че тя също боледува буквално и трябва да и се подържа хигиената иначе отива подяволите. В нашите случаи родителите ни не са и обръщали внимание и напротив, умъсяват я без да осъзнават, за което не бива да ги съдим. За да се държат лошо с нас, не се ли сещате, че има причина. Да! Поведението им не е провокирано от нищото. Помислете и разгледайте те как са живяли и ще си дадете отговор защо постъпват така. Единственото жалко е че плащаме грешките на няколко поколения н аред. Ванга е казала - на 7 поколения назад. Казваше, че децата ще плащат грешките на родителите. И сега я разбирам. Но това означава, че бог не съществува и е несправедлив. Като малка много имах нужда от него и съм го молила искрено, дори научих една молитва, за да получа така желаната и необходима помощ, но той никога не се отзова. От тогава, а и от други изводи, смятам, че бог не съществува, но това е друга тема. Бог сме си самие ние и каквото си направим. Борете се, можете да се измъкнете чрез подходящи опитни психолози и ако трябва и психиатри, за временно, докато хапчетата ви успокоят и ще се оправите. От всичките си опити да си помогна остана само един единствен. Една последна силичка съм запазила. И нея ще вложа в това да отида на ясновидка. Разбира се държа да познава и намерих такава, но чакам да ми помогнат да си уредя час за при нея. Ала, човека, който още се бави с помощта и едвам издържам. Там ми е последната надеждичка. Да ми каже поне нещоокуражително. Нещо малко, за което да с е хвана. Ще опитам да потърся съвети и помощ от този човек и дано наистина не е дошъл краят на престоя ми тук. а което всъщност много ще се радвам, не се страхувам, а силно го желая. Страхувам се единствено, че много ще ме боли докато си го причиня и мисля да стане само чрез удавяне. За съжаление и муха не мога да утрепя. И недейте да ме разубеждавате да не го правя. Вие няма как да ми помогнете.
Писах ви защото виждам, че си споделяте и такава е темата. Няма и на кого да изкажа боката си и безнадеждното си крайно отчаяние. Над мен не с упражнявали физически тормоз. Но за сметка на това явно психическият е бил достатъчен. Тровил е душата ми бавно, през всичките тези години. Борете се и не се отказвайте. Пробвайте всичко, което ви дойде на идея, за да се отървете ит проблемите си. Когато си упорит възнаграждение ще получих, нищо че при мен доказвам обратното. Ако успея да ида при ясновидката ще видим какво ще ми каже. Може да ми помогне да удължа престоя си тук. За добро или не.
Успех и се борете. Бъдете умни!

16.   @14
Какви дълги ги пишеш....
На последно време се опитвам да се справям с наглите и заядливи хора. Преди годи въобще не можех да им отвърна на нападките, не че сега успявам, но правя нещо по въпроса и поне малко се получава.
Преди бях с много променливо настроение.. от ярост до еуфория, като се премине през някакви депресивни състояния. Сега вече не е така, контролирам се повече, но има още неща за изглаждане.
Сега като се замисля изпитам страх то самотата и от това, че живота тече, а аз не го изживявам пълноценно.

Струва ми се, че жените повече се коментират една друга, от колкото мъжете един друг. При мъжете на моята възраст е повече до постижения при жените, заради което доста се комплексирах, но на последно време започнах да се отървавам от този си комплекс.

На скоро си намерих интересно хоби, заради което не ми остава време да мисля за глупости и се чувствам по-добре. Всъщност не добре, а някак си неутрално, което е по-добре от това да се чувствам зле.

17.   от 11, 13, 16
Ще подписвам с псевдоним ФФФ.

@15 Ти си в още по-тежко положение ми се струва :(
Честно казано въобще не вярвам в Бог и ясновидки. Колкото до това дали децата ни ще плащат за грешките... не знам дали въобще някога ще имам деца, защото нямам никаква представа как ще се развият нещата за в бъдеще. Но дори да имам тази възможност няма да си правя деца, освен ако не съм напълно сигурен, че съм психически здрав.
Иначе за социалната фобия разбрах преди 1-2 години.


А колкото до самоубийство.. вече съм си посягал. Мисля, че бях на 16 или 17 години. Изгълтах 30-40 таблетки от някакви хапчета пред очите на майка ми и след 10-15 минути бях в болницата да се нагълтвам и повръщам активен въглен. Това по-скоро го направих не за да си сложа край на живота, а да провокирам майка ми по някакъв начин да ми обърне внимание по различен начин, но това така и не се случи.
Иначе докато завърша училище често съм си мислел за самоубийство, но не ми е стискало, както и за всичко друго друго. Но като гледам все още имам отворени вратички... може би човек, който ще срещна или да отида на психотерапевт.

При мен физически тормоз от родителите беше до 11-12 годишна възраст. След това продължи в училище до 15-16 заедно с купища обиди. Родителите ми ме тормозеха по сериозно до към 20-тата ми година И като направя сравнение физическия тормоз не е нищо в сравнение с психическия. Плюс това когато бях на 15 някъв гей 3-4 години по-голям от мен ме хвана в един вход и тогава много се стресирах. Честно казано, ако сега го срещна бих му счупил ръцете. Какво пък толкова? И да ме осъдят няма какво толкова да губя. Но и за това не знам дали ще ми стиска да го направя.

От време на време изпитвам силно желание да се запозная с нови хора, да се повеселя, да се събера с познати, но всеки път когато се стигне до този момент се разочаровам от себе си. Просто някак си не се получава, не мога да се отпусна, винаги съм неспокоен, все едно нещо ме пристиска, сякаш нещо важно предстои да се случи и не мога да се отърва от това чувство. Е не всеки път става така, когато се събера с повече хора, но в почти всички случай оставам с негативни чувства.

На последно време осъзнах, че колкото по безотговорно и неразумно го карам, толкова по отпуснат се чувствам. Промяната не е кой знае колко голяма, но е по-добре от колко преди няколко години. Така, че номер 15 преди да се самоубиваш пропуши, напий се, счупи нещо, счупи много неща, нарани някой, нарани себе си. Не знам и аз, честно казано, просто идеи :)

18.   Здравейте,всички
№15,първо към теб искам да се обърна,моля те не го прави.Знам как се чувстваш и то много добре.Разсъжденията са ти много точни за живота,затова че изкупуваме гршките на родителите си и т.н.Но има и друг изход.
Аз съм на 22 момиче и съм горе долу в такова положение,с разликата че съм търпяла и физически тормоз и през доста много,ама много гадни неща съм преминала...но няма да се предам.Не се отказвам от живота си,разбираш ли.Напук на него и на всички останали.Ще постигна това,което искам-убедена съм.Непрекъснато работя върху себе си и знам,че скоро ще успея.Сигурна съм,че ако се срещаме такива хора,това ще е най-доброто за нас.Да преминем заедно през трудностите.Да правим неща,за които в досегашния ни жалък живот нямаме смелост.Аз винаги съм бягала от това да съм център на внимание.Също мразя да ходя по магазини.Сама не ходя никога.Имам чувството,че всички ме гледат,потя се.В училище и да знаех урока перфектно казвах че нищо не знам,за да не привличам внимание...Знам какво трябва да направим.Трябва да се изправим срещу страха.Трябва да призная,че преди имах мнага страхове от кучета,насекоми,котки,тъмно и т.н.Реших да се взема в ръце. Започнах с метода за преодоляване,а именно изправяне срещу страха.Сета вече не се страхувам от тези неща.Но остана най-големия незнам социална фобия ли да го нарека,страх да не се изложа,страх от това,какво ще си помислят за мен...Но ще се изправя срещу него.Просто си мисля,че ще ни е по-лесно,ако не сме сами.Например да се съберем няколко човека със същият проблем и да отидем да правим щуротии,които не бихме направили.Да отидем на караоке да пеем например,никога не ми е стискало.Сигурна съм,че започнем ли,после няма да можем да се спрем.Аз лично никога не съм се срещала с някой от нета.Но съм готова да започна нов живот,да постъпвам по-смело и решително.Защото на нас определено ни липсват смелост и решителност.
Хора,не се отказвайте.Сигурна съм,че животът може и да бъде хубав.Просто трябва да дадем нещо от себе си.
Спирам да пиша,че много дълго стана.
Успех на всички:)

19.   ФФФ:

От няколко дни не сте писали в темата.
Как е карате?

20.   Аз съм авторката, номера 9, 12, 14, за по кратко и аз по анлогия на ФФФ, ще се пиша ААА.
Ами какво да правя, съществувам, но не живея в момента.
Номер 15, още един човек, в който откривам себе си. И аз съм потънала в някаква ужасна депресия и фобия, и за майка ми съм ужасно мързелива, същата като баща си съм според нейните думи, ужасна и проклета като него. Все едно чета за себе си и просто нямам думи какво да ти кажа. Толкова добре си го описала онова ужасно чувство на безизходица, дано поне малко да ти е поолекнало след това. Замислям се колко много си приличаме всички, които са имали подобен проблем. Все едно един и същи човек разказва една тъжна абсурдна история, поне аз така ги усещам нещата. Случва ми се често да чувствам нещо ужасно, а просто да не намирам думи да го изразя. Вече отвикнах и да говоря като хората, явно си се иска практика, а аз само седя затворена в една стая и майка ми даже вече не намира смисъл да говори с мен, един вид отписала е мързеланата с лошите гени на баща си, която само и съсипва живота. Вече няма смисъл и с нея да говоря, тя не го възприема много като проблем това, цялата ситуация у дома. Винаги можело да е по-зле, хората си се справяли и при много по-лоши обстоятелства, аз не, ми явно аз съм сбърканата. Вече взех да си мисля, че сигурно е права. За някои неща в поведението и я оправдавам, за други не, просто си е до характер си мисля и знаейки за нейния живот като дете ми е трудно да повярвам как се е стигнало до тук. Просто голяма част за мен е провокирано от това какво ще кажат хората, затова у нас ще търпим, навън ще се правим че всичко е наред и ще избутваме дните. За пръв път на 12 исках да се самоубия си спомням, говорих за това, че не искам да живея повече така, майка ми ми каза, че съм говорела глупости и съм се държала като децата от домовете. Колкото и пъти след това да споменавах за това, тя се държеше доста подигравателно в стил знам, че си страхлива и няма да го направиш, само ми мелиш на главата глупости, проклета си като баща си. А и знае, че нямам приятели, няма на кой да споделя, не бих го направила от срам.
Оф, исках да ти дам някакъв съвет, а то пак и аз само се оплаквам. За сметка на това ти си дала много добри съвети, поста ти е много полезен за мен, а и не само мисля. Много се надявам да ти каже нещо хубаво ясновидката, много. Надявам се да ти даде надеждата, че от тук нататък те чака хубав живот, какъвто и заслужаваш. Явно щом си стигнала и до това, вярата в теб е жива. И аз съм си го мислела, но не съм събирала смелост, а и не знам към кого да се обърна. Имам далечни спомени, че майка ми е ходила и че нищо хубаво не са и казали, в смисъл, че това е положението у нас, все така ще си е, трябва да търпим. Но дълбоко в себе си не вярвам, че е така. От това търпене аз съм в това положение и ми омръзна вече да се чувствам мъртва, а всички около мен да живеят, учат, пътуват, имат работа, хобита, любов, приятели, аз имам самотата си и някакви проблеми, които не знам как да реша и се чувствам безпомощна и само се обвинявам как не мога да оправя положението си, как съм неспособна да постигна каквото и да било на този етап. Дори писането тук ми е трудно. Глупаво звучи знам, явно толкова ми е силата. Ставам все по-объркана.
За мен ти си един силен човек, възхищавам ти се, благодарна съм, че писа тук, когато пуснах темата си мислех, че никой няма да пише, че хората като мен са много малко, че са преодолели този проблем, само аз не мога. Пиши моля те какво е станало с теб. Моля се да си добре и да намериш сила и смисъл да продължиш да променяш живота си.
ФФФ мисля, че си намерил начин да си помагаш сам. Браво на теб. Съгласна съм с теб, а и с номер 15, че психическия тормоз е по-страшен. Някак си я няма ли я силата на духа, нямаш нищо. Като листо на вятъра си, с нея имаш корени, без нея най-малко духване и си отвян. Имал си смелостта да си посегнеш, да за мен е смелост, и всъщност показва колко много ти се живее. Радвам се, че си оцелял, че сега и ти пишеш тук, че се променяш, но моля те недей повече да посягаш нито на себе си, нито на който и да е ( остави гея на мира ? ). Според мен си на прав път и надявам се скоро от миналото ти аз да е останало съвсем малко и да посрещнеш новия си живот.
Номер 18, права си, за всичко си права, което си написала. От поста ти лъха оптимизъм и свежест, поне за мен е така. Страхът е велика сила и не трябва да му се оставяме, понякога си мисля и аз от какво толкова ме е страх, все пак рано или късно всички ще умрем, а мен ме е страх да започна да живея и едвам кретам. Питам се ако утре ми е последния ден, пак ли днес щях да правя същото, пак ли? Трудно ги намирам в мен смелостта и решителността, или по-скоро мисля, че ги имах в едни период от детсвото, но ги изгубих и сега чувствайки, че падам все по-надолу и по-надолу не знам как да изляза, къде да ги открия.
Стана дълго, но пак не казах всичко, което желая, просто толкова години мълчание по този въпрос сега води до дълги постове. ?
Хубва ден на всички, които споделяте. Пишете.

21.   ФФФ

ААА, нека позная майка ти е възрастна и консервативна?
Какво съвпадение и на мен не спират да ми повтарят как съм бил взел гените на баща си, как съм бил същия като него и как ще свърша като него. Казват ми - нищо ти няма, просто си мързелив.
Спомням си като малък как майка ми имаше едни планове за мен, а баща ми други и постоянно ме притискаха да им върша целите, които са ми поставили, без един път да са ме попитали какво искам аз. Разбира се вършех всичко по заповед без да имам никакво желание. Всеки път когато проявявах някакво желание да се занимавам с нещо, което искам те ме спъваха, защото им се струваше безсмислено.
Заради целия този бълвоч през годините изгубих някои хубави качества, които имах - креативност и добра интуиция, или поне сега не мога да ги използвам както преди.
ААА, между другото пишеш много добре :)

Сетих се за една малка случка от моя живот от преди 3-4 години. Докато седях на една пейка при мен дойде една ясновидка и за почна да ми говори за неща от моя живот, който всички се оказа верни. Не става въпрос за случки, а за това как се чувствам и какви проблеми имам. Но всъщност повечето проблеми, които ми ги изреди бяха от общ характер, проблеми, които съпътстват ежедневието на повечето хора. И като решение на всички тези проблеми тя ми предложи талисман, който би трябвало да ми помогне по някакъв начин да си реша проблемите в скоро време. Разбира се трябваше да платя известна сума за него. Но в последствие се оказа, че тя не дава касова бележка и гаранционна карата за продукта, който предлага, заради което се отказах от вълшебния талисман.
Бъзикам се за касовата бележка и гаранционната карта. Всъщност и отказах и тя ме прокълна. Шарлатанска работа. Никога не съм вярвал в ясновидки и подобни. Ако някога ще си давам парите за нещо което би могло да ми реши проблемите, за които пиша, то би било психотерапевт. Вижда ми се напълно логично решение, обаче в момента нямам възможност.

Номер 18 и аз си ги мисля тия неща, но няма с кой.
Още от преди няколко месеца мислех това лято да се отдам на по нетипични неща за мен, така да се каже. Неща, които не съм правил до сега и не знам дали ще успея. Мисля, че така ще опозная себе си и ще натрупам повече увереност във възможностите си.
До накъде знам какво трябва да направо, за да се почуствам по-добре, но не е толкова просто. Сблъскам ли се на практика с повечето неща се оказват доста по-трудни, дори невъзможни за мен. И това са неща, които останалите вършат с лекота. Примерно проблема ми с общуването.



Ако се появят още хора в темата може да преминем към скайп, може би?

22.   от ФФФ.

Някои да е чел за пирамидата на Маслоу? Ако не погледнете какво е писано, има доста статии в нета.

23.   Хм, тук ставала интересна дискусия, по принцип от време на време влизам в сайта, за да видя има ли субекти в позиция, подобна на моята, първоначално пренебрегнах темата, защото не съм бил жертва на физическо домашно насилие, но викам си “какво пък, завърших 12-ти клас и вече съм безработна отрепка, имам ли си друга работа” и видях, че доста сте намесили и социалната фобия. Аз също съм нейна жертва, момче съм, откакто се помня съм имал огромни трудности в комуникацията с хората и самотата.

Парадоксът е, че когато съм сам не искам да съм сам, а когато съм сред хора, искам да съм сам и така винаги в един безкраен, необясним за мен омагьосан кръг, от който спасение няма. От малките класове още съм с "образа" на задръстения no-lifer, с когото всички могат да се гаврят, защото няма никакви хора зад гърба си. Отделно винаги съм бил най-голямата утайка по физическо, което допълнително подсъзнателно е натяквало на всички, че съм "слаб". Един от най-лошите спомени в живота ми е от час по физическо в края на 8-ми клас, който според мен циментира образа ми сред съучениците (а чрез тях и сред съвипускниците), макар че преди да започне учебната години мислех да променя (образа си) по някакъв начин, но уви. Сега ми се дава горе-долу втори шанс чрез университетите, но съм сигурен, че всичко ще си бъде същото и там, защото евентуално се очертава да съм на квартира с 2-ма човека, които познават доста образа ми (малко прекалявам с употребата на този “термин”, но мисля че описва цялото нещо точно както трябва, светът е един голям филм/театър, в който ние постоянно сменяме образа на героя си малко или много с течение на времето, може да сме good guy, bad guy, т. н. ), а алтернативният вариант с общежитие не го искам и в кошмарите си. Не мога да живея и сам (една моя мечта), защото просто няма да се справям, малко или много съм свикнал всичко да ми е наготово и ще мине известно време, докато гореспоменатото се обърне. Много ми се иска да започна съвсем начисто някак си, но това е физически невъзможно.

Искам да ви питам и за едно друго странно явление, случващо се при мен – ще дам пример с така популярното събитие абитуриентски бал, който на мен ми беше преди няколко седмици. Разбира се, първо имах спор на живот и смърт с майка ми и баща ми дали да вървя или не (отделно аз съм единствената причина те двамата да не са се развели досега, както и това, че заплатата на майка ми е твърде малка, за да й стига само тя за каквото и да е, брутално обтегнатите отношения между тях двамата се подразбират, никога не са се били обаче, може би защото баща ми не пие [за сметка на 3-те кутии на ден], а разговорите ми с тях се изчерпват с храна, оценки и здравословно състояние, както и понякога безполезни монолози от тяхна страна “защо съм такъв”, които са като изнасилен папагал, преди влизах в спор, но сега си мълча и за това, с липса на противник се отказват и ме оставят на мира). Та, за бала, отказах се да им се инатя, защото този път бяха на анаболи, купиха ми костюм + всичките му чаркове, който никога повече през живота си няма да облека повече и в заветния ден отидох нали в ресторанта. Планът ми беше да си тръгна преждевременно, но след количество изпит алкохол загубих представа за времето и спря да ми пука. За всичко и всички. Не се напих, но беше достатаъчно, за да завържа дребни разговори с някои от вече бившите му съученици, състоящи се от разни лафове и етк., които бях назубрил преди това за случаи като този, защото аз просто няма за какво да говоря. Мисълта ми е, че преживяването не беше огромен fail (макар и още да съм на мнение, че е безполезно и не бих го повторил), но въпреки това, след като се върнах обратно вкъщи, се депресирах така без причина. Това е нещо, което ВИНАГИ става когато съм бил сред хора, не знам защо, дори да съм се държал добре социално, просто след това искам да се завия презглава и да забравя, че същото нещо се е случвало.

Яд ме е също, че сега след като завърших, няма да имам известно време физически контакти с представители на противоположния пол, тези физически контакти разбира се бидейки докосване по рамото веднъж на 4 месеца със запитване за химикалка, каквата всъщност си имам, но пък момичешката кожа е толкова мека и нежна...

24.   От ФФФ до 23.


И аз мислех да не ходя на бал, но все пак под натиска на 100-на родини няма как да не отидеш. Аз какъв спомен имам от тогава.. абе не беше лошо. А необяснимата депресия след като съм бил в компания от повечко хора.. и при мен се появява. Офф.. даже вече му изгубих края кое се появява и кое не.

Абе дано да ти се оправят нещата в университета, но... познавам още няколко човека в подобно положение и промяната при тях не дойде, включително и при мен. Става на въпрос за голямата промяна.

25.   Нещата в университета няма никакъв шанс да ми се оправят, но поне се успокоявам, че няма да е такъв кошмар като гимназиалната и предгимназиалната ера. По принцип когато вече си стигнал края на тийнейджърските си години и все още си “такъв”, това просто е знак, че така ще си останеш и трябва да свикнеш, щеш-нещеш. Всичко друго са празни приказки, съизмервам ги с “външността няма значение” и “размерът на мъжкия копулативен орган няма значение”, и двете са с цел вкарване на празни надежди на нещастниците. Като заговорих за външността, друго така приятно явление което наблюдавам е, при да кажем разговор с така... по-неатрактивни индивиди в повечето случаи изпитвам паническа атака (силно казано, но не знам как да го нарека по друг начин) на мноооого по-ниско ниво от същото с такива, чиято външност ярко се откроява. Не знам дали това би трябвало да ме прави безчувствен тюфлек, ноо какво да се прави... пък и има ли значение, нали и аз съм грозен. Между другото каква е тази инвазия на руски спамери в скайп, винаги когато видя грозния оранжев прозорец за милисекунда трепвам, че може би някой ми пише, пък то кво излиза... същото важи и за малоумните смс-и от Мтел.

26.   Здравей, аз израснах в такова семейство! Баща ми имаш еработа, но го съкратиха от там постепенно взе да увеличава алкохола, 2-3 е биел майка ми, на мен само ми е викал, но техните скандали ме побъркваха. Аз пък от своя страна не ходех на училище, лоши приятели, намерих си приятел сериозен( днес вече мъж) и той ми помогна да преодолея всичко. Намерихме сериозна работа на баща ми, почти спря да пие, аз имам едно страхотно семейство и дете. Но понякога като ми каже че излиза с приятели изпитвам ужас да не се напие, да прави глупости.
Казах му да се стегне, да не се държи като хлапе, да се грижи за семейството си, за внучето си, че искам да бъде добър баща, баща за пример. Послуша ме.
Така че ако могат да се преживеят всички лоши спомени, да гледаш напред, да искаш да имаш добро семейство се стегни, след всичко лошо идва и хубаво! :)

27.   Най-добрата ми приятелка е от семейство, в което е имало домашно насилие (заради алкохолизъм) и мога да кажа, че това и е нанесло страхотна травма като човек! Трепери като лист, когато види пиян човек. Не иска семейство... гледа презрително на брака, не иска деца, гледа с лошо око на мъжете, изпитва страх от ревнивци, по-асоциална е и т. н.

БЯГАЙТЕ, СПАСЯВАЙТЕ СЕ ОТ ДОМАШНОТО НАСИЛИЕ! НИТО ЕДНА ИНСТИТУЦИЯ НЯМА ДА ВИ ЗАЩИТИ. МОЖЕ ДА ЗАГУБИТЕ И ЖИВОТА СИ! ИЗБОРЪТ Е ВАШ!

28.   Приятелят ми е бил жертва на домашно насилие към него. Минава 36 и това адски му се е отразило на психиката. На всеки човек гледа като потенциален враг, нервен е, постоянно си представя, че някой е враждебен към него, сам се отнася враждебно към някои хора. Има страх да ходи на непознати места, за да не го бият (което е вече параноя!). Затворил се е в един сигурен кръг от места и хора и НЕ помръдва от него! Тренира вече 20 години бойни изкуства. Плаши се от резки движения и т.н. А ако някой активира спомените му от детството, веднага го маха от живота си! А дори и не осъзнава какво се случва с него. Дори и не подозира, че има нужда от помощ! А годините си минават....

29.   От ААА

Какво става с вас, как сте? Има ли развитие по вашите въпроси? Радвате ли се на лятото или ви е още по-тежко през този сезон, когато всички са щастливи, всички са навън?
Номер 15 как си? Много се надявам да си добре. Ходи ли на ясновидка, хубави неще ли ти каза? Иска ми се да вярвам, че е така, че ще намериш изход и път към своето щастие. Ако искаш пиши.
До номер 23 и 25: влизането в универистета е чудесна възможност да започнеш отначало, използвай я максимално. Няма значение, че ще живееш с хора, които са те познавали. Ще имаш група, поток, там може да няма никой от предишния ти живот, никой от твоя град дори. Съветвам те да излзаш с тях навсякъде ососбено в началото, да ги опознаеш, да си намериш няколко приятели, да си формираш среда. Предполагам повечето ще са и те от други градове и няма да имат много познати. Намери си и работа, може на 4 часа, каквато и да е. Така ще се социализираш, а и ще си донякъде, поне малко финансовов независим, а това е много важно. С парите идва и самочувствието. Може би вече си приет някъде, дано е там където искаш и дано успееш да загърбиш досегашния си живот и да започнеш от начало. Виж какво е написала в последното си изречение 26. Просто трябва сериозно да се постараем да загърбим всичко лошо и да дадем възможност на хубавото да се случи. :)

30.   Здравей авторке :) Не съм чела коментарите на всички в тази тема. Може някъде да се повторя или да има нещо подобно на някои от предишните отговори, за което предварително се извинявам.

Не знам ти на колко си, не че има много голямо значение всеки изживява насилието по различен начин в смисъл такъв, че някои са по-силни като характер, но самата среда няма как да не те потиска и да ти понижава самочувствието. Лично в моето семейство насилие няма. Не че е много розово, то няма идеални семейства. Но тъй като тук става въпрос за насилие, аз обръщам внимание на това, като ти кажа нещо за себе си.

В детството ми живеех при баба си. И това бяха най-кошмарните ми години. Дядо ми малтретираше баба ми и не знам как толкова години тя не се реши да го напусне, след като той скапа живота и на майка и на вуйчо... Биеше баба, опитваше се да я убие пред мен го е правил, всеки ден живеех в страх, както и тя, но не можеше да отиде явно другаде, щом е търпяла всичко това. Има много жени и ги упрекват , че траят това насилие, но понякога нещата са сложни наистина. Които не е преживял такова нещо отстрани му се струва лесно. След като и полицията не помага много. Та през тези години в които аз трябваше да живея там, защото родителите ми не можеха да ме гледат и нямаха избор при кой да ме оставят бяха най-гадните за мен. Дядо ми унижаваше и мен, казваше ми че съм била същата като баба ми и аз не разбирах за какво ми говори. Но не обръщах внимание защото той е алкохолик и има психически отклонения....

Та аз заради него един вид съм (да не бъда груба и да обиждам мъжката част ) ги намразила. Много хора ми казват, че постъпвам глупаво, че всеки е различен, знам че е така, но това ми е оставило следа и не мога да се отпусна просто, не искам да имам половинка до себе си, а съм на 23 и още не мога да го преживея това нещо. Когато съм имала връзка с някои, които пие, но не да прекалява и малко да е аз се сещам за дядо ми и е ясно защо не обичам алкохола. И повечето казват, че тези които са живеели в такива семейства, се женят рано, рано раждат или после в семейството се държат така, както с тях са се държали като деца. Но не знам аз лично не смятам така. Виждам, че тук някои са писали, че вече зрели още не са готови да имат семейства. Това насилие наистина си казва думата , като на всеки се отразява в различна степен. Психолога може и да ти помогне може и само да ти вземе парите, зависи на какъв ще попаднеш. А това за врачките, ако питате мен само ще си съсипете живота, но ваше решение.

Аз се спасих когато спрях да живея с тях, спасение има само ако спреш да живееш в такава среда, въпреки че спомените няма как да не останат, но... Иначе ако си непълнолетна ще се наложи да почакаш, докато станеш самостоятелна. Само моят съвет е да не бързаш да се жениш и да създаваш семейство, само и само да избягаш, но сигурно са ти го казвали вече по-горе. Не знам какво да те посъветвам друго, колкото и лесно да звучи опитай се да не се задълбочаваш чак толкова, защото сама допълнително си причиняваш стрес. Не си виновна и не зависи от теб това насилие...

31.   Аз съм израстнал в такова семейство. Тази тема - http://spodeli.net/3/story-14785.html съм я писал аз. Това е положението ми в момента. Но аз вярвам, че ще успея да се измъкна от него... Трудностите ме направиха силен... много силен, несравнимо по-добър от всички на моите години... но се стигна до тук (в темата ми съм обяснил не искам да спамя). И все пак хора... има много успели, които също зле са започнали със семействата, но са продължили напред. Не се навивайте, че не сте сами и т.н. Всеки е сам за себе си и всичко зависи само и единствено от вас. Спомените остават. Моите не са по-леки от вашите, но аз няма да се предам.

32.   моля помогнете ми! Мен ме бият за щяло и нещяло! като казвам биене-ритане бутате завързване на стълб биене с предмет и др. Сигурно в момента си мислите че съм някаква цганка но не е така! Извинете ме за неспазената пунктоация!

33.   Аз съм на 14 и живея в такова семейство.. Караници има повече когато баща ми е пиян. От това се стига и до редовен бой.. Това е по около 3 пъти в седмица.. От това и от редовни викания на майка ми, аз лесно се изнервям, ставам като баща си.. Понякога много силно си блъскам главата и мисля за самубийство.. Мисля, че наистина при такива условия е добре родителите да се разделят, за да нямат психични проблеми и децата им..

35.   Здравей! И при мен имаше такъв период родителите ми се караха и имаха финансови проблеми и сега от време на време е така. Но не ми влия защото си гледам моята работа и мойте мечти, мойте уроци и моят живот когато се карат си мисля за нещо хубаво това напълно ме изолира от караницата пробвай и ти. П С какво да се прави!

36.   Аз съм късметлийка, семейството ми е страхотно, обаче имам приятел от такова семейство. Баща му беше алкохолик и нямаш представа за какви ужасии ставаше дума. Бяха ни съседи и аз съм била свидетел на разправиите им. Ама по онова време, преди 20-тина години всички си го приемаха това като семеен въпрос и никой не се намесваше. Най-много приятелят ми да дойде у нас за няколко часа докато утихне бурята. А иначе тоя изверг баща му два или три пъти чупи ръката на майка му, която просто се опитваше да го накара да се преоблече, защото заради алкохола се беше занемарил страшно и хигиената му беше нула. Та така, накрая алкохоликът почина, точно заради системно прекаляване с алкохол и всички си отдъхнаха, обаче приятелят ми явно е преживял нещата много драматично, защото вече е на 40, а така и няма нито семейство нито приятелка. Просто не може да има нормални отношения с момиче. А и майка му е една свръх обсебваща и все не харесваше приятелките му. Явно и на нея целият този ад и се беше отразил и сега я е страх, че синът и ще я напусне и ще си има свое семейство. Иначе си е готин, ама тая травма от детството си е казала думата. За това много ти съчувствам и дано нещата се оправят някак, ако ще и с развод, че лошите спомени си остават до живот. И колкото са по-малко толкова по-голям шанс имаш да живееш щастливо и пълноценно като възрастен.

37.   ВИНАГИ се отразява на децата, аз се разпознах в половината коментари.
От такова семейство съм - баща алкохолик и тнт...
Иначе бях много добър в училище, всички предмети ми се отдаваха лесно, но след пубертета станах пълен социопат...
На 36 все още се уча да общувам търпеливо с колегите си, а за семейство не знам дали имам нерви

38.   Последици от това няма как да няма. Аз лично съм била жертва само на психическо домашно насилие, което е почти постоянно, но до там. Заради това трябваше да порасна по-рано от връсниците си.
А, при приятеля ми, нещата не стоят така. Като е бил малък е ял всеки ден бой от баща си, дори и за най-малкото нещо. (Има брат по-малък от него с 3г, който също бил бит, но не толкова брутално) Таа... бил е унижаван по всевъзможни начини и отнасял последиците от всичко. Тъпия му баща го връзвал някъде и го биел с колана си, докато не пусне кръв. Влачил го е за косата, чупил е бутилки в главата му, гасил си е цигари по тялото му, дори му махнал ноктите на два пръста (изкъртил ги с отрерка за наказание... ) Стоял е гладен. Понякога е бил пъден да спи пред външната врата. Баща му постоянно повтарял, че бил безполезен боклук, че никой не се нуждаел от него, че не го понася, съсипал му живота с раждането си, нищо нямало да стане от него и всякакви глупости, които се отразили жестоко на самочувствието му. Забравих да добавя и, че постоянно пиел. Давал и последните пари за алкохол и цигари, вместо за храна, а и без това те нямали много средства. Къщата била малка от 2-3 стаи (Кухня, спалня и баня) Да.. сещате се за какво иде реч.
А майка му не вземала никакви мерки. Безпаричието я накарало да стане проститутка и тя спала постоянно с различни мъже пред очите на децата си (а на мъжа и не му пукало, важното е да носи пари вкъщи). И така чашата на приятеля ми преляла, когато баща му нахлул в банята, докато си взимал душ и го изритал навън, влачейки го за косата. Тогава бил накъде на 14 или 15 (не помня точно) Обвинил го, че му е пипал парите, че бил крадял от него, че го лъжел.. абе всякакви глупости. Тогава моя се зарекал, че повече няма да стъпи на това място и решил избяга. Когато всички заспали влязъл и си взел някакви дрехи, питал брат си дали иска да тръгне с него, но той отказал с обяснението, че го е страх. Взел каквото ще взима и тръгнал. (След това има още история, но няма да я разказвам, защото се отклонявам от темата за домашното насилие).
Таа.. когато се запознах с него(бях на 12), беше супер затоврен, студен, на моменти доста агресивен, раздразнителен, нервен и странен човек, не вярваше на никой и на нищо. След като се събрахме, той започна да се поотпуска когато съм с него. Сега 4г. по-късно(той е 21г., а аз на 16г. ) сме неразделни. Говори свободно с мен, споделя, вярва ми, възвърна си самочувствието, усмихва се, не крие сълзите си, има си мнение и го изказва свободно - без страх, спокоен е. Но приема всеки друг човек за враг (така да го кажа), гледа ги на кръв, не общува, не ходи на места където има много хора, понякога изпада в нервни кризи, всички го дразнят. Удря независимо дали - момче или момиче. Преди време докато отивахме към апартамента му, някаква момиче го спря защото искаше да се запознае с него. Когато тя го докосна за да го спре, той се дръпна рязко, след което я удари доста звучно.. Тя се разплака, хората от страни гледаха и коментираха, за малко да се сбие с някви, които започнаха да му се репчат, че я е ударил. Всичко се размина на косъм и се прибрахме успешно :Д Сега поддържа връзка и с брат си, който няколко години след него, също избягал от родната къща. Веднъж докато си говорехме за бъдещето, си обещахме, че когато имаме деца, няма да бъдем като нашите родители, а ще сме добри! Аз съм сигурна, че той ще бъде добър баща, след като знае какво е да понесеш всичко това, в никакъв случай не би посегнал на децата си! Въпреки, че и аз съм отнасяла някой друг шамар от него мога гордо да кажа, че не съжалявам, че сме заедно. И да можех да избирам от всеки един човек на Земята, пак него ще избера! Обичам го.
-Mononoke