Загубих най-верния си приятел, загубих кучето си..
преди: 6 години, 5 месеца, прочетена 2172 пъти
Не знам защо изобщо решавам да си излея болката тук, но имам нужда някой да ми каже нещо, от което да ми стане по-леко. Моята мила душичка си отиде тези дни, на 12 години, страдаше от рак на млечната жлеза, в последствие разви пиометра и т. н. Уж отидохме при най-добрия ветеринар в голям град, който ни насочи към лечение с антибиотици или хормонално лечение и ни остави да изберем, но за операция не отвори дума, понеже "пациентът бил възрастен". Аз от своя страна бях изчела някои материали, относно хормоналната терапия, и много хора съветваха, че е излишно, ако животното няма да има поколение след това, и само ще я измъчим. На практика най-добрият избор бе операция, да се кастрира. Да, ама само преди няколко месеца тя вече беше оперирана, от голям тумор, и много се страхувах да я оперират пак, казвах си - ами ако не оцелее, как ще живея с тази вина? И тъй след като започнахме с антибиотик, тя уж се подобри, няколко месеца бе жизнена, хранеше се, искаше си разходката, давах и витаминчета, хубава, прясна храна и не показа толкова явно, че всъщност страда и има болки. Чаках време, в което да съм сигурна, че всичко е наред, че животното е в по-добро състояние и сама да попитам лекаря, какви са шансовете за успешна операция. Общо взето на някои лекари им вадиш думите с ченгел, претупват те, поради голяма заетост, и не ти казват някои съществени неща, и ти си в неведение, а животното си заминава..
Е... Онзи ден се влоши, и си отиде в големи мъки...
Бягахме като луди, бързахме с колата, направиха лекарите всичко възможно и ни изпратиха накрая и към къщи със системи, които по-късно да и включим. С колко надежда бързах към къщи.. Мисълта за смърт изобщо не ми хрумваше.
Щом стигнахме.. Въпреки грижите и любовта ни, тя след около час се предаде.
Моето мило момиче.. Дойде у нас когато бях на 14, като една малка черна топчица, ротвайлерче, с прекрасни кафяви очички.. Сега съм на 26.. Пораснахме двете.
Само колко ме обичаше, и колко много винаги ще я обичам... Погребах една прекрасна част от сърцето ми. Нямаме двор, и я погребах с любимата и играчка тигърче и любимата каишка в близката борова горичка, където често да ходя при нея... Много ми е тежко, изобщо не влизам в нейната стая.
Постоянно си припомням всяка нейна милувка, и всеки път, в който ми прощаваше ако бях по-груба, и как тъжно ме гледаше в последните дни, сбогувала се е, гледайки ме с милите си очички.
Чувствам се дяволски виновна, за всичко, което не направих и дали това, което правих бе правилно..? Най-тежката мисъл е: " а можеше сега да е с мен". Искам да я изведа на разходка, но я няма.. Тихо е, и е празно, всяка минута ми е жал за нея, всеки звук ми напомня за нея.. Не искам да стоя сама и търся компанията на роднини, нещо да ме разсее. Плача за нея като малко дете, въпреки че и преди съм имала загуби.
Обичайте навреме домашните си любимци, ние може да си имаме куп ангажименти и занимания, приятели, те си имат само нас....
Обичам те завинаги.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 6 години, 5 месеца hash: 8c545c23bd

гласове: 1 2 3 4 5   (313149 гласа)

1.   Моето слънце в мрачния забързан градски живот, също се пренесе и сега е звездичка на небето. Минаха 4 месеца но още ми се свива сърцето. Още живея във всеки миг докато си се водехме двамцата навсякъде. Обичам го лудо

 

...

преди: 6 години, 5 месеца hash: 89817d4ccb

гласове: 1 2 3 4 5   (258716 гласа)

2.   Аз съм мъж на 25. Признавам трогна ме, защото моето куче умря преди няколко месеца на 16 години. Единственото, което направих е да се опитам максимално да не се поддам на емоцията и успях, докато нв останах една вечер сам. Тогава, като на филм ми минаха последните 16 години, в които бяхме заедно и се разревах посред нощ, сам в стаята, като малко дете. Хората, които намат домашен любимец трудно биха разбрали болката, но аз те разбирам. Времето обаче лекува. Не се сещай за послендите моменти, запомни само най-хубавото и бъди благодарна, че е била част от живота ти. Аз също бях на 9, като на шега си взехме куче, всичко стана супер бързо, дори необмислено. И така цели 16 години беше част от семейството...

 

...

преди: 6 години, 5 месеца hash: 5026055d35

гласове: 1 2 3 4 5   (2 гласа)

5.   Moeто куче почина преди 10 години на 8 март. Беше на 8. Още си поплаквам като се сетя. Оттогава не празнувам 8 март.

 

...

горе^

преди: 5 години, 6 месеца hash: 718f282d96

гласове: 1 2 3 4 5   (2 гласа)

6.   Здравей, едва ли още следиш темата. Надявам се да си поне малко по-добре след една година, въпреки че колко по-добре може да е човек след нещо такова. Също така се надявам да не те натъжа, ако видиш този коментар. Искам само да ти кажа, че прочетох историята ти два пъти един след друг и наистина много ме разсчувства. Искрено съжалявам за кученцето ти, аз съм сигурна, че то винаги ще те обича, където и да е, дори да звучи клиширано и т. н. Също имам куче, даже две. Наистина съм виждала в очите цялата обич, която изпитват (не преувеличавам) и на повечето хора би им се сторило смешно, но не ми и пука честно казано. Няколко пъти съм сънувала, че умират или им се случва нещо ужасно и събуждайки се се чувствам меко казано отвратително, дори веднъж се разплаках и после го мисля с дни... Надявам се наистина да си по-добре и вярвай, че твоето кученце ВИНАГИ ще те помни. :)

 

...

преди: 5 години, 6 месеца hash: 79999f471d

гласове: 1 2 3 4 5   (100228 гласа)

7.   Номер 6, благодаря ти за думите.. Една година мина като един миг, и не мога да кажа, че ми е по-малко тъжно, но някак свикваш с липсата, защото нямаш друг избор .. Аз искрено се надявам да прекараш възможно най-дълго време с твоите любимци в приятни разходки и лудории, другото не го мисли.

 

...