Майка ми ме тормози
преди: 8 часа, 55 мин., прочетена 65 пъти
Здравейте.
Искрено се надявам, историята ми да бъде публикувана. Не защото търся или очаквам съвети, не защото имам нужда от съжаление, а защото имам нужда да споделя. Имам нужда някой да ме изслуша, да се излея пред някого, пък бил той и непознат.
Аз съм жена на 32 години. Имам съпруг и малка дъщеричка.
Това, което искам да споделя, вероятно ще прозвучи на повечето хора, грубо, цинично, неблагодарно, но - така го усещам. Знам, че не е правилно да мисля така, но не мога другояче.
Става дума за моята майка. Преди години, като се събрахме със съпруга ми, решихме да живеем в къщата на родителите ми. Тя е голяма, направена е като жилищна кооперация - родителите ми живеят на първия етаж, а ние се настанихме на третия. Исках да съм около тях, защото и двамата са болни, имат нужда от помощ, а и къщата е хубава - няма смисъл да стои празна, а ние да даваме пари по квартири. Тръгнаха нещата, доста години живяхме така. Проблемът започна след смъртта на баща ми, преди почти две години. Майка ми тотално откачи. Съжалявам, че го казвам, но си е самата истина. Тя винаги е свикнала някой да я отглежда - докато бяха живи баба ми и дядо ми, до последните си дни те се грижеха за нея, като за малко дете. След това /за кратко/ баща ми се нагърби с тая задача, но и той почина. И майка ми прехвърли целия си инфантилизъм върху мен.
Не ходя на работа, грижа се за детето. Грижа се и за нея. Всеки ден, след като си приключа задълженията у дома, слизам при нея, за да я видя как е. И се започва... Още преди да е казала "добро утро", започва да ме облива с негативизъм, да се оплаква - колко била болна, как я боляло тук и там, как и било лошо, как не можела да спи, как щяла да умре - тя говори непрекъснато и само за това.
Напусна работа, с нищо не се занимава, с никого не се среща - само стои у дома и се оплаква... Даже и за домакинството си не се грижи - не чисти, не готви - когато аз сляза се опитвам да сложа някакъв ред. А е жена на 55 години... Вярно, че има сериозни здравословни проблеми, взема лекарства... Но съвсем не е чак в такова тежко, смъртно положение, в каквото се опитва да се изкара.
И аз се промених. Имам усещането, че съм болногледачка. Непрекъснато съм в някаква апатия, не смея да се усмихна, за да не си помисли, че се отнасям несериозно... Истината е, че непрестанните и оплаквания ме разболяха мен. Усещам се, как полудявам, как ми идват някакви.. болни мисли. Това непрекъснато говорене за болести и смърт ме разболя. Започнах и аз да си мисля, че съм болна, че имам някакво страшно заболяване.
Казвала съм и десетки пъти - майко, нито си стара, нито си толкова болна - спри да се глезиш, вземи се в ръце, намери си хоби, някаква работа, недей само да лежиш и да се чудиш, какво те боли..
Започва да плаче, да се тръшка, да се сърди, че съм я обиждала... И пак познатия репертоар - аз съм болна, аз ще умра...
Не мога да не ходя при нея, искам да я виждам, обаче само докато ме види и направи една трагична физиономия, все едно идва края на света и... се отвращавам.
Не знам какво да правя, имам усещането, че с тия непрекъснати приказки за болести и смърт, ще разболее и умори мен. Изнервих се, започнах да крещя за щяло и нещяло, сънувам все кошмари, че някой умира. Почнах да вземам лекарства за нерви, но не помагат особено. Неприятно ми е - такава стресната, изнервена, не съм полезна и на детето си. То има нужда от занимания, игри, подходяща атмосфера, в която да расте, а аз все по-често изпадам в апатични състояния.
Казах и, че не искам да ми говори за болести - аз не съм лекар. Обиди се и спря да говори, но - от ден до пладне. Не се минаха и три дни и пак започна, докато ме види и да почва да се оплаква.
Някой ще каже - тя ти е майка, отгледала те е, как ще говориш така? Истината е, че и аз се срамувам от това, което си мисля. Може и да не изглежда така, но аз обичам майка си. Искам да и помагам, искам да се чувства добре, за това и искам да я накарам да зареже това театралничене и да си живее живота. Обаче на нея явно така и харесва - да бездейства и да трови другите с негативизъм. Казах и, че не може човек да е толкова черногледа - да отиде при терапевт. Отговора и беше, че нямало да и помогне, само щяла да харчи пари. Явно харченето на моите нерви, обаче, не я притеснява. И така, ден след ден.