Дъщеря ми си смени името тайно
преди: 19 часа, 20 мин., прочетена 174 пъти
Здравейте. Пише Ви една жена на 46 години... Със съпруга ми сме щастливо женени от дълги години и имаме дъщеря на 25 години, която е единственото ни дете... Тя е зряла жена, образована, беше и добро дете, и никога не е създавала проблеми.... Тази година аз и мъжът ми бяхме извън града за 7-8 месеца, а през това дъщеря ни си беше тук и живя сама. Докато ни е нямало в това време тя е решила да смени името си. Буквално, като е сменила само първото си име.... Тя каза, че е планувала това месеци наред и не съжалява за постъпката си. Но го е направила тайно от всички и дори не е споделяла, че има такива намерения... Докато ни е нямало тя е преминала през този процес сама. Намерила е адвокат, отишла е в съда, подала е молба и документи и е задействала процеса. След месеци борба и благодарение на добър адвакат правото се е оказало на нейна страна. Не разбирам защо се е стигнало до това и най-вече защо без да ни каже, дори не е споделяла и намеренията си.... Името, което ѝ дадохме беше хубаво и нормално, но тя изведнъж е решила, че не го харесва и иска да го промени... Каза, че не ни е споделила, защото е мислила, че ще ѝ попречим и ще я спрем, но и сега не е по-добре. Казва, че с новото име се чувства добре. Но с това име аз я приемам все едно е чужд човек. Това новото име не е името, което ѝ дадохме, не е нейното име, не е името на детето, което отгледахме и дадохме всичко. Много съм разочарована, чувствам се сякаш някой е взел част от мен. Дъщеря ми е права - наистина щях да се намеся и да попреча това да се случи. Нямаше никаква причина да се стига до тук. Има толкова много хора със странни и смешни имена, но въпреки това живеят с тях цял живот и не ги сменят, и не се оплакват. А нейното беше хубаво, но тя го смени. Сякаш захвърли всичко. Името не е просто име, особено пък за родителите - това е първото нещо, което даваме на децата си, то е спомени, идентичност, чувства.... Не приемам дъщеря ми да носи друго име. Чувствам вина, че го е направила, защото аз криех акта ѝ за раждане в един гардероб вкъщи, тя се е докопала до него, взела го е, занесла го е в съда и е задействала процеса - без този акт за раждане нямаше как да го направи. Ако съм знаела, че някой ден ще го вземе и ще го използва с такава цел щях да го скрия далеч от нея и никога нямаше да го види. Вече не мога да вярвам на нито една нейна дума, сякаш това не е моето дете - не заради името, а заради това, че действа зад гърба ми. Знам, че е голяма жена и има право сама да взима решения, но това не е шега, не е нещо дребно. Това е смяна на самоличността... Щом е направила такова нещо тайно какво ли може да направи утре, какво ли още крие. Да вземе да се омъжи тайно, да роди тайно? ... Нямам думи да опиша е какъв шок съм. Разбира се, че щях да я спра, ако знаех, че ще го направи и познавайки ме тя затова го е скрила. Ние дадохме рожденото ѝ име, ние решихме как ще се казва и сега с тази промяна сякаш това е противоречие към нас.... Мъжът ми също беше в шок, но бързо му мина и сега се прави все едно нищо не е станало. Физически тя е тук, но сякаш се е изтрила, сякаш се е откъснала... Но аз от две седмици, откакто разбрахме не мога да спя, имам натрапчиви мисли, кошмари с това име, не мога да мисля за нищо друго. Казах ѝ веднага да задейства ново дело за връщане на старото си име, но тя отказва да го направи и нищо не помага. Безсилна съм, с вързани ръце съм, нищо не мога да променя... И го сподели така изведнъж все едно нищо не се е случило и не е нещо сериозно, чакала ни е да си дойдем, за да ни го каже лично. Новото име е хубаво, но то не е нейното, не съм майка на момиче с това име, аз съм майката на детето, чието име аз дадох и планирах за нея.... макар и да твърди, че си е същия човек и името не я променя, дори позволява да продължим да я наричаме със старото име - този факт не се променя... Всичко съм очаквала, само не и това... пък сега очаквам някой ден да реши да промени и другите си две имена, да вземе да смени и външния си вид, да си направи корекции, както сега е модерно и да заприлича на друг човек. На никого не искам да казвам за това, което е направила, срамувам се, срам ме е да кажа на другите роднини, на приятелките ми, на познати. Ако го кажа ще се чувствам все едно казвам, че дъщеря ми ме е предала или ме е победила в битка... Сякаш е неблагодарна. Исках един ден да ѝ завещая наследство всичко, което имам и което съм постигнала за нея - имоти, земи, пари... Но как да предпиша тези неща на човек с друго име? Има толкова много хора с непоправими проблеми, хора които са болни и се борят за живота си, деца, които мечтаят за семейство, хора които просто искат да са здрави, хора без дом и без храна.... А нашата принцеса е решила да си сменя името, мислейки си, че това ще направи живота ѝ по-хубав и ще живее по-добре. Много ме е срам.... Сякаш на нищо не съм я научила, сякаш съм се провалила като майка. Промяната в живота не трябва да бъде в името, нито във външния вид - тя трябва да бъде вътрешна, в душата и навиците, в начина на мислене... Обидена съм, бясна съм, тежко ми е и каквото и да кажа ще е малко. Името е сменено, това не е името на детето, което родих и отгледах и за мен няма по-тъжен момент от този, никога не съм се чувствала по-зле. В личната карта, кредитната карта, шофьорската ѝ книжка, здравната книжка, договори, абонаменти, в акта за раждане, в паспорта, в дипломите и насякъде фигурира новото ѝ име.... За света, за закона, за обществото тя вече е човек с това име и го носи законно. Когато ми показа тези документи си помислих, че е някаква шега, че това не може да е истина, че е някаква игра, но не е. Не мога и не искам да вярвам в това. Не разбирам и мъжът ми как се примирява - та той първи даде идеята тя да носи името, което ѝ бяхме дали, а сега сякаш не му пука... Той по принцип е непукист, но не вярвам, че и към това може да бъде безотговорен и да не ме разбира как ми тежи... Тя дори на баща си не беше казала за намеренията си, въпреки, че от малка е много привързана към него и винаги е била по-близка с него от страх да не ми каже, за да не съботирам намеренията ѝ. Толкова се измъчвам, това е най-големия шок, който съм преживявала. Не съм си познавала детето. Не искам този цирк да продължава и всеки ден да живея във вътрешна борба и да се чудя до къде ли ще стигне, какво ли още ще направи зад гърба ми. Всеки ден се моля това е един кошмар, от който да се събудя. Кажете ми Вие как бихте реагирали? Мислите ли, че това е нормално? Как да я накарам да се връзуми и да си върне истинското име? Моля Ви, влезте ми в положението и ме подкрепете, защото не знаете дали някой ден няма да сте на моето място или нещо подобно... Благодаря предварително!