Споделена история от Семейство |
Oтношенията ми със семейството на жена ми
преди: 18 часа, 42 мин., прочетена 120 пъти
Здравейте!
Мъж съм на 29 години. Преди девет години се запознах с жената, която днес е моя съпруга – жената, за която винаги съм мечтал и която чувствам като своя сродна душа. Още в началото на връзката ни знаехме, че искаме да заживеем заедно, да имаме свой дом и да създадем семейство.
По онова време работехме в чужбина и събирахме пари, за да си купим къща на село – мечтаехме за по-близък до природата начин на живот. Един летен сезон се върнахме в България с ясната идея да започнем да търсим нашия бъдещ дом. Споделихме плановете си със семействата си и именно тогава започна дългата и трудна сага – пасивното, но настойчиво налагане на мнението от страна на семейството на жена ми.
Докато ние търсехме къща, родителите ѝ решиха, без да бъдат помолени, да поемат нещата в свои ръце и също започнаха да търсят дом вместо нас. Тъй като живеехме в различни градове, се виждахме основно през уикендите и тогава ходехме на огледи заедно. Един ден, докато аз бях в моя роден град, а тя – в нейния, жена ми ми се обади и ми каза, че родителите ѝ са намерили „нашата“ къща и са готови да я купят.
За мен това беше много странно и неприятно – как така без да съм присъствал и без дори да съм видял къщата, вече се взима решение за дома, в който планираме да изградим семейството си. Благодарен съм на жена ми, че тогава ме подкрепи и им каза, че това е голяма крачка и че най-малкото трябва и аз да присъствам. Благодарение на нея къщата не беше купена веднага.
По-късно отидохме заедно на оглед – харесахме я, но се оказа, че не ни достигат малко пари. Аз предложих да поработим още известно време в чужбина и след година да я купим. Тогава жена ми ми каза, че родителите ѝ искат да „помогнат“ и да платят липсващата сума. Като 23-годишен тогава нямах нужния житейски опит, за да осъзная в какво се въвличаме, приемайки тази помощ.
Днес разбирам, че тази „помощ“ постави началото на модел, в който родителите ѝ започнаха да поемат водещата роля във всички важни решения, а аз постепенно започнах да се чувствам излишен. В деня на покупката на къщата дори не ми бяха казали датата и часа на сделката. Отново бяхме в различни градове, когато жена ми ми се обади и ми каза, че след час родителите ѝ ще купят къщата на нейно име и аз няма как да присъствам.
Това много ме натъжи. Да, това са документи, но за мен беше важно като мъж и жена, които градят общия си път, да сме заедно в такъв момент. Още тогава започнах да осъзнавам, че при всяко по-важно решение те искат да бъдат в центъра, а аз – ако може – изобщо да не участвам.
След това започна и сагата с ремонта. Тъй като бяха „помогнали“ финансово, а бащата на жена ми е строителен инженер, всички решения относно ремонта се взимаха от тях. Всичко, което аз исках да направя сам – като мъж, който иска да изгради дома си – беше посрещано с намеса от негова страна. Моята роля се свеждаше до това да „помагам и да гледам“, да подавам инструменти и да стоя отстрани, което ме караше да се чувствам като дете, а не като равноправен партньор.
Разбирам, че той има повече опит, но нали именно чрез правене човек се учи? Да, първия път нещата не са перфектни, но с времето се натрупва опит – опит, който е нужен на всеки мъж и бъдещ баща. Когато съм изразявал желание аз да свърша нещо по-сериозно, често чувах „нека аз да го направя“, а когато питах защо, жена ми ми казваше, че той просто има повече опит и иска да помогне.
Имало е моменти, в които съм успявал да свърша нещо сам, когато тях ги няма, и съм получавал много похвали. Хора са ме канили да работя по обекти, доволни са били от работата ми и са ми казвали, че съм сръчен. И тогава се питам – защо за всяко нещо трябва да искам позволение от родителите ѝ?
При посещенията ни у тях – които според тях трябва да са поне веднъж седмично – често се чувствам напълно излишен. Те основно си говорят с жена ми и сестра ѝ, а когато се опитам да се включа, често ме прекъсват и думите ми остават недоизказани. Това е още една причина да нямам желание за толкова чести срещи, но когато откажа, се приема като неуважение. Заради уважението си към жена ми обикновено премълчавам и стискам зъби, но вътре в мен се натрупва напрежение и усещането, че ме възприемат като невидим.
Смятам, че родителите ѝ са прекалено привързани към нея и трудно приемат, че тя вече е самостоятелна жена. Впоследствие си купиха и земя до нашата къща с идеята да строят там, което още повече затвърди това усещане. Не казвам, че са лоши хора – обичам и уважавам ги – но не разбирам нуждата от постоянното налагане на мнение.
Говорил съм многократно с жена ми по тази тема като приемам, че те може би не ме харесват, но тя често не ме разбира напълно и смята, че това е просто израз на любов и загриженост и че ме харесвали. Моето семейство, което живее в друг град, никога не се меси без да бъде помолено, и може би затова за мен тази намеса изглежда задушаваща. Възпитан съм да уважавам по-възрастните и да премълчавам, за да не изглеждам неуважителен – вероятно и това допринася да допускам подобно поведение.
В момента жена ми е бременна – най-хубавото нещо, което ни се е случвало. Но и тук родителите ѝ отново се опитват да поемат главната роля. Последното им „предложение“ е след раждането те да вземат жена ми и детето с кемпера си, защото така щяло да ѝ е по-удобно, отколкото да пътува с мен в нашия автомобил. За мен е немислимо в такъв важен момент да бъда изместен на заден план.
Когато обсъждахме изписването, и двамата споделихме, че бихме искали тържеството да е вкъщи, където сме поканили и моите родители, без посещения в болницата, но те директно заявиха: „Ние сме решили, че ще дойдем. “ като по този начин искат да изместят и да видят детето ни преди моите родители. Когато говорят за детето, винаги се обръщат само към жена ми, сякаш аз не съществувам като родител "Ти когато станеш родител", "ти по този начин ще постъпваш" "за теб това ще бъде голямо събитие" и т. н.. Това поражда много тежки чувства в мен.
До този момент съм преглъщал много неща от уважение, но когато става въпрос за детето ми, чувствам, че е време тази „призрачност“ към мен да приключи. Страхувам се, че в бъдеще ще се опитват да налагат мнението си и в неговото възпитание.
Ще се радвам да чуя вашето мнение и опит. Ситуацията е много деликатна и не искам да нараня никого, но когато разговорите с добро не дават резултат, не знам как да се поставят здравословни граници.
Благодаря ви, че отделихте време да прочетете.
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 6 часа, 32 мин. hash: 3970751afd |
|
1. Завидях ти. Де да можеше някой друг да ми купи къща
|
| преди: 6 часа, 26 мин. hash: 4839cd9456 |
|
2. Пич, време е. Време е да скъсаш с родителите ѝ.
|
| преди: 5 часа, 38 мин. hash: 8eb9af0709 |
|
3. Мисля, че жената има огромнафвина и е време да порасне, не е лошо да и покажеш темата. Излезте и двамата от пясъчника на детската площадка и се дистанцира те от родители си, който ка си свършили работата и са ви отглеждали, но днес са просто гости на други двама възрастни и няма нужда да ви сменят памперсите и да ви командват.
|
| преди: 5 часа, 16 мин. hash: 54190f9431 |
|
4. Отдавна е трябвало да го разберат и те това, и жена ти, и в крайна сметка да се разделите, а те да си я дондуркат и може би заедно да намерят осеменител и украса за нея. Сега вече е късно и или ще си стайния фикус, или ще си имаш проблеми, включително да те ограничават да виждаш собственото си дете ако се разделите с жена ти. Съмнявам се да им кажеш и да те разберат. Лично аз ненавиждам хора като тях, макар да са "добри хора". Когато детето се отдели, освен ако няма нещо опасно, тормоз, проблеми и т. н. не трабва изобщо да се месят в живота му като възрастен. Жалко за теб, грамотен и възпитан, както и търпелив човек изглеждаш на пръв поглед. Дано се окажа в грешка и всичко ви потръгне, но не вярвам. А, още нещо, след като роди, обикновено жената се променя, някои доста истерясват, животът става по-труден и с отговорности. Сети се сам дали няма да се месят и чия страна ще вземат, както и дали няма да дават съвети...
|
| преди: 4 часа, 53 мин. hash: 03b9fbb5d5 |
|
5. Аз съм бил в тая ситуация и отдавна не живея повече с майката на децата ми. Като цяло бих казал да действаш много обмислено и неемоционално. Не можеш да ги спреш да идват в болницата, така че няма смисъл да казваш нищо. Твоята отговорност трябва да е твоето дете. Ти взимай решения за неговото здраве и развитие, гледай си детето, имаш цял занаят да научиш, започвайки с това как се сменят памперси и как се къпят и хранят бебета. Така ако се разделите има по-добър шанс да разделите и детето по равно. Не можеш да ги спреш също да ви посещават веднъж седмично. Излизай като идват - кажи че тогава е перфектния момент за среща с приятел и почивка. Действай с хитрост, не отстъпвай на правата си, но не нарушавай и техните и отново като си безценен за детето, всеки ще си прави също сметките. А това кой пръв да видел бебето са глупости. Пък и дъщеря си да видят. Тя е в болница все пак. Иначе наистина глупост, че си се навил да живееш в чужда къща. Трябваше под наем докато не събереш пари. Но карай, сега гледай детето
|
|
