Без изход
преди: 14 часа, 54 мин., прочетена 1235 пъти
Здравейте. Нямам на кого да споделя и имам чувството, че главата ми ще избухне. От бедно семейство съм, майка ми е циганка, баща ми беше българин. Израснах в изключителна бедност. Израснах в село, в което хората бяха много лоши, злобни. И не веднъж момче ме е било! Баща ми беше алкохолик и като се напиеше започваше да вика и да се вайка от живота. И как неговият баща нищо не му е дал. Имам двама братя, които не получиха образование, заради безотговорността на “родителите ми”. Когато бях малка, майка ми замина за Гърция, изпращаше по малко пари, а баща ми само стоеше и чакаше. Ходеше от време на време да работи час пик, който го викне. Майка ми в целта си да помогне взе единият ми брат и баща ми в Гърция, но понеже баща ми беше мързелив и обичаше да си стои на село без пари замъкна брат ми обратно на село със себе си! И му провали живота. Майка ми от друга страна също не беше отговорен човек, беше заминала да гледа възрасни хора. Един ден видяла, че бабата, която гледа имала много злато и решила да я нашамароса, завърже, да вземе златото и да си дойде! Да, ама не. Хванаха я, вкараха я в затвора за 7 години. Бяхме съсипани и общо взето, израснах без майка и с баща, който гледаше повече домакинската работа отколкото децата си. Винаги беше чисто, въпреки, че беше алкохолик, но неговата задача беше да изкарва пари, а той не го направи. Майка ми се върна, но закъсня доста. А и не бе същата. Затвора бе отнел здравият и разум.
Завърших средното си образование благодарение на единият ми брат, после се преместих на квартира, но продължавах да си ходя на село всяка седмица. Купувах им ядене, помагах им. Майка ми беше по моретата с леля ми бяха камериерки, по късно се превърна в нейна болногледача. И тя им помагаше. Обичах и обичам братята ми. Обичам и майка ми, въпреки, че израснах без нея. Ние споделяме една съдба. Та Имах краткотрайни връзки, но нищо особено, приятели имах малко, по-затворен човек съм. Работих каквото намеря. Не можех да си позволя да уча в университет, трябваше да работя. С течение на времето единият ми брат стана алкохолик като баща ми. Другият беше самотен, беше се отдал да ми помогне в живота, дори и с нямането си. Купи ми кола, направи ме това което съм, но беше доста избухлив. Често посягаше на бой на баща ми и на брат ми. Само аз си знам какво ми е било и доста често съм проклинала съдбата си. Започна да си пиша с момче, което беше в чужбина, зародиха се чувства и през 2020 дойдох с него в Англия. Майка му беше учителка, но и той като мен не бе случил на баща. Беше ми писнал живота е България и едва свързвах двата края. Беше ми много трудно. Беше ми писнал расизма в селото ми и намразих хората там. Баща ми се разболя, водехме го по болници. Успя да се стабилизира и в деня на заминаването ми той беше добре. Още помня погледа на братята ми, особено на този който ми помогна. Бяха отчаяни. Казаха ми да не ходя никъде и, че тук си имам работа, квартира, да, но нямах пари, нямах човек до себе си. Продадохме колата, приключих старият си живот.
Дойдох в Англия и след 6 месеца баща ми почина, не спазваше инструкциите на лекарите. Беше по времето на Ковид, нямах възможност да си отида. Нямах толкова средства. Помня как единият ми брат плачеше по телефона и ме умоляваше да си отида. Не отидох. И до ден днешен съжалявам, защото баща ми може да не ми е дал много, но гладна не съм била. Изпращам пари на майка си от както съм дошла. Опитвам се да помагам колкото мога. Пиша това, защото зарязах всичко и всички в опит да подобря живота си и се надявах най-накрая да съм срещнала човека за мен. Но съдбата ме наказа. Навърших 30 тази година с приятелят ми сме заедно от 5 години, но той не излиза никъде с мен, не иска деца. Геймър е. Допреди скоро си мислех, че имам спокоен живот с него, но сега се питам това живот ли е? Все по-често мисля за бъдещето. Виждам как младостта ми си заминава, не се развих кариерно, нямам деца и не знам защо живея. Обичам го, но колко време можем да бъдем заедно? От друга страна ме подкрепя за доста неща. Тук си нямам никого, ходя на работа в къщи и обратно. До сега в България съм ходила 2 пъти от както съм тук. Два пъти, защото брат ми ми посегна при последното ми прибиране. Каза, че съм неблагодарна и че нищо не става от мен, че не съм се прибрала с пари. Заболя ме, но беше прав. Не мислих за бъдещето. Не спирам да мисля за животът си в България. И струваше ли си всичко това? Щях ли да срещна някого там, който да ме оцени като човек, който да иска семейство с мен. Щях ли да бъда по-добре колкото съм тук? Не спирам да задавам тези въпроси. Мисля често за възрасната си майка мисля за брат ми алкохолика и другият който вече има дете. В безисходица съм, не мога да се прибера на село, защото хората ще говорят. Нямам възможност да си купя апартамент и като цяло съм се отчаяла от мъжете. Не мога да помогна на себе си, не мога да помогна на семейството си. Не искам да живея повече