Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена

Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес

Коментари

Добави Коментар!

6.   Погледнете форумите на БГ Мама. Там има раздел за родители, изгубили децата си. Ако не друго, то поне няма да се чувствате сами с тази болка.

7.   Здравей, Авторке!
Знам какво изживявате и колко раздираща е болката, която изпитвате. Преди много години загубихме дете, на 7 месеца. Беше страшно. След това загубих баща ми/ на 59 год. /, после вуйчо/на 52/, дядовците и бабите.
Преди 8 месеца загубих съпруга си. Беше и най- добрият ми приятел. Светът свърши за мен. Моля се час по- скоро да отида при него. На 49 съм. Нямам мечти, нямам стремежи.
Знам, обаче, че трябва да продължа напред, дори и с тази постоянна болка, която е несравнима с никоя друга.
Кой, освен нас, близките, ще си спомня за тези, които са починали?
Ние ще ги почитаме, а те виждат това, , оттам, , - бъди сигурна!
Прочети, , Живот след живота, , на Р. Мууди!
Те няма да се върнат, но БЪДИ СИГУРНА! -ние ще отидем ТАМ при тях рано или късно!
Аз се чувствам удовлетворена, когато правя нещата за него.
Чета и пиша във форуми- има мнооого като нас!
Ако ти олеква, пиши пак!
Прегръщам те силно!

8.   Благодаря Ви за писмата. Много са мили и в тях чувствам много съпричастност. Много неща прочетох в търсена на утеха и по-философско разбиране за живота и смъртта, но всичко това ми дава някакъв моментен покой. След това идва реалносста, че детето ми го няма. Няма да чуя звънкия му смях, няма да има и позвъняване по телефона за едно "Как си мамо". И отново изпадам в паника. Благодаря ви за добрите съвети. Вече проучих процедурите за осиновяване, които са доста дълги и за нас има твърде малък шанс, заради възрастта.
Благодаря бъдете здрави и обичайте близките си.

9.   Прочетете библията, може би да ви помогне. В псалмите има успокоителни думи!

10.   Здравейте! Знам, че мъката Ви е голяма, но трябва да продължите напред, заради другите хора които Ви обичат. Имате нужда от причина да живеете, и каква по-добра от едно бебе? То ще Ви вдъхне живот. Винаги може да се намери причина заради която да се живее. Трябва само да е доста убедителна.

11.   До авторката:
Здравейте! Много съжалявам за загубата Ви и искам да Ви кажа, че е нормално да чувствате голяма скръб. Тази болка няма да Ви остави, но ще се променя с времето. Ще Ви боли, но по по-различен начин.

Много удачно е да осиновите дете, но доколкото знам, на възраст от 50 год. не може да е бебе, а трябва да е по-голямо. Важното е да дойде ново същество в живота Ви, пък в краен случай, ако не искате дете или законите попречат, може да е животинче някакво. Така ще се отвличате поне за малко от случилото се.

Предполагам, че вече ви е препоръчана литература по темата и сте чела книги, но все пак ще посоча книгите на Лиана Антонова, повечето от които са достъпни за теглене в Спиралата, а също и тези на Майкъл Нютън. Всяка душа си има свой път, своя опитност и план за замното посещение. Пътят на Вашия син е част от Вашия път, който трябва да Ви покаже неща, които досега не сте осъзнавала. А защо е така? Защо трябва да страдате толкова? Защо трябва всички ние да страдаме, понякога нечовешки жестоко? Защото само чрез страданието можем да стигнем до себе си, до своята безсмъртна същност и да се видим и преживеем не само като тела. Нашата визита на тази планета неизменно е свързана с разширяването на съзнанието ни, независимо дали го искаме точно сега или не го искаме. А 'точно сега' е всеки момент.

Също така е хубаво да не се задушавате в мъката си, да я споделяте, но това не бива да продължава до безкрай, защото имате да живеете още и да усвоявате още.
Бъдете здрава!

Soul

12.   Благодаря Ви за сърдечните писма. И аз преди да изживея
тази непосилна за една майка мъка не съм се интересувала от такъв тип литература, като че животът е вечен или всеки по реда си. Не че не съм изпитвала страх от смърта и то най-вече за децата да не им се случи нешто. Гледахме да ги предпазим от улицата(бяха времена на мутри) и от тях самите. Всички знаем, че смъртта е неизбежна и е част от живота, но някак не ни се вярва, че се отнася и за нас. Най-болно ми е, че детето ми се бори до последния миг цели 4 год. и някак не беше честно, когато намерихме изход да не оцелее. Макар да знаеше, че може да умре той мечтаеше за бъдещето си като оздравее, но не било писано. Сега чета много за "живота след смъртта" на автори като Р. Мууди, Силвия Браун, М. Нютон, Петър Дънов и Сл. Севрюкова. Търся начин за разбера и осмисля това, което ми се случи извън стандартното "защо на мен? ", като не сме сторили нищо лошо на никого и сме възпитавани с максимата "не прави на друтите това, което не искаш да сторят на теб". За всичко, което ни се случва трябва да има някакво логично обяснение, но за сега не го намирам

13.   Авторке-много ме развълнува твоята мъка. Искам да ти кажа преди всичко, че не само ти страдаш-погледни наоколо -има толкова много страдащи хора. Има хора с недъг, има слепи, има болни. Всеки има някаква карма в тоя живот и уви тази карма, не е това, което ни се иска да се случва с живота ни. Знай, че ти си направила всичко възможно за да спасиш твоето дете-твоят син, който макар и голям е пак дете за теб.

Искам да ти кажа, че това, което ти пишем няма да те успокои завинаги, а само временно. Аз плаках с теб когато четях твоята история-защото съдбата и мен не ме пощади. Аз имам син и дъщеря-синът ми изчезна по собственно желание-след като навърши 19 години-даже съм я писала тази история тук. Борих се за него, търсих го по всякакъв начин, но не го намерих. Има вероятност да е в чужбина или да не е жив въобще. Сега като пиша това го пиша все едно не се е случвало с мен. Но може да ме разплаче всеки млад мъж по телевизията като видя и като не знам какво е станало с детето ми.

Аз съм на твоите години -49 и моят син трябваше да бъде на 26 ако е жив въобще. Отначало не се примиряввх-търсих го, ходих десетки пъти до София-защото той оттам си тръгна. Отначало нищо не ме вълнуваше-мислех денонощно за него и как да го открия-е всичко опитахме-полиция, частен детектив, писах във Фейсбук, по телевизията се явявахме с други майки на изчезнали момчета и то все на неговата възраст-и нищо.

Има неща пред които сме безсилни, има неща, които не зависят от нас. Затова ще те посъветвам-не се предавай-намисли начин да осмислиш живота си. Намери си други занимания, извън работата ти. Знам, че празнотата никога няма да бъде запълнена за теб. Затова те съветвам да си осиновиш дете. Аз самата работя в такъв дом. Ще искаш по-голямо дете -на около 5-6 годинки. Ако не стане търсете в Домовете за деца и юноши, но гледайте и детето да е свястно-то вие ще го възпитавате-но все пак-има толкова лоши деца. Ако искате да стане по-бързо може да предложите и малко дарение за децата в тоя дом. Сега Домовете за деца са в много лошо финансово състояние и всеки лев ще бъде от полза -ще се купи храна за другите деца-по-хубава от това, което обикновнно ядат. Не ви съветвам да правите подкупи-а просто да поговорите с Директорката на Дома. Те са хора и ще ви разберат и може да задвижат по-бързо да стане процедурата. Това дете ще осмисли живота ви.

А аз след това загубих майка си, свекър си, свекърва си и баща си. Така, че се стопихме и от едно голямо семейство с 8 човека като броя родителите ни-моите и на мъжа ми-ние останахме само-трима-аз, съпругът ми и дъщеря ми. Но тя е в друг град-там продължи образованието си и там остана да работи. На шега казваме, че сме останали-#Тримата от запаса#-като българският филм. При мен не стоеше въпросът с осиновяване защото имам дъщеря-но щом порастнат децата поемат по своя собствен път. Това мисля аз-може за успокоение и да си вземеш някакви леки антидепресанти-предписани от лекар разбира се. Желая ти успех и мисли, че си изпълнила своя родителски дълг.

14.   12, Какви книги има Сл. Севрюкова?
Бих ги прочела с удоволствие. Четох тези, които си изброила- наистина ми помогнаха.

15.   Книгата е "Зеница на Вселената" на Христо Нанев. Бих ти я пратила, но мисля, че не можем да си разменяме ел. пощи.
Този човек е писал доста за Слава. -това, което тя казва още в началото на 80-те години сега много световни умове го преоткриват. И тези нейни мисли ни накараха да стоим със съпруга ми до последно със сина ни, вярвяхме, че така ще приберем душата му с нас в България(той умря в Германия).
Тези мигове бяха толкова болезнени и са запечатани жестоко в съзнанието ми, че трудно успявам да ги превъзмогна, въпреки прочетеното.

16.   До споделилата болката си майка:

За съжаление знам какво е да загубиш дете...
Големият ми син почина инцидентно на 26 юни тази година, на 26 години. Още не мога да повярвам, че го няма....
Болката е голяма...
Добре, че имам още две деца... Но въпреки това - болката е голяма... Не знам има ли универсално средство за преживяване на такава болка... Вероятно не....

Остава ни да вярваме, че ще се срещнем отново на "оня свят" и че такъв свят съществува... Това поне дава някаква надежда...

И още нещо: сигурен съм, че споделянето е мощен фактор, подобряващ психологическото състояние и устойчивост при такива случаи... Нека споделяме....

к.

17.   Три години и един месец съществувам с тази неописуема болка! Още не искам да проумея напълно това, което се случи след шест операции, въпреки напредналия стадий се надявах, че
Бог ще го запази в моя свят и ще му дари живот! Беше на 21 с толкова много мечти! Когато той си отиде с него си отиде и част от мен. Благодаря на родителите си за подкрепата, която ми оказаха и ми оказват! Аз също не съм в детеродна възраст, обмислях възможността да стана приемен родител, така мислех, че ще мога да бъда полезна на дете, което няма обич и има нужда от грижи, но моят съпруг е категорично против, а без неговото съгласие това е невъзможно. Търся начин да занимавам съзнанието си с други неща, но душата боли непрекъснато.... Още не съм намерила лек за тази болка, надявам се, когато аз си тръгна той да ме чака и да го прегърна!

20.   Здравей,
Преди година и половина загубих сина си. Нямам думи, с които да те утеша, просто защото такива не съществуват. Само човек изживял този ужас знае как се чустваме. Най ме вбесяват клишета от сорта на 'времето лекува'.
Имам още едно дете, но от това не ми става по-леко. С всеки изминал ден болката става все по-силна.
Чета изключително много окултна литература, и се моля по-бързо да дойде денят, в който ще мога да прегърна сина си и да му кажа колко много го обичам.
Само хора преживяли такава трагедия могат да те разберат и само с такива можеш да се чустваш добре споделяйки болката си.
Има фейсбук групи, в които можеш да се присъедениш. Там можеш да постваш снимки на детето си и да споделяш с всички чуствата си.
Пожелавам ти да имаш чести сънища с детенцето ти.

21.   Здравейте,
знам какво е да загубиш сина на 27 години!
Адска мъка, неописуема болка и така юе е поне за мен
до като дишам...
Спомените, предметите.. целият ми живот е обсебен от мисълта за прекрасния
син за, който ми завиждаха, че бил толкова добър...
Всеки ден се моля да няма майки като мене да надживеят децата си!

22.   Здравейте, преди 2 месеца загубих синът си на 33 години отиде си точно на Великден, не зная как да се преборя с мъката толкова е жестока, не знам дали искам да живея след това?

23.   Знам какво е да загубиш син, имам и друго дете но това е, че починалите ни деца нямат заместители!!!Болаката е до гроб, колкото и знаци да ми праща моя любим син когато съм го помолила....но стискам зъби и си казвам, че нямам право да се предам, имам и друго дете на което съм нужна.. . Скъсвам се от плач сама сгушена в някоя стая ,за да не страдат близките ми .Няма " времето лекува" няма "имаш и друго дете " Майката реябва да е силна ..такава и е съдбата!

24.   Здравейте, след смъртта на сина ми преди 7г. и 10 месеца, когато за първи писах и започнах тази тема не съм влизала в този сайт. Измина доста време и понякога болката ми е толкова силна, че почти ме задушава. Преди 6 г. и половина осиновихме момиченце- беше на 2г. и половина. Тя е моето лексотанче, когато ми е тежко. Имам и голяма дъщеря на 32г, но тя живее отделно от нас. Помагаме си. Лошото е, че всеки от нас страда поотделно, защото всеки преживява нещата различно. Все още не мога да гледам снимките му без болка, докато съпругът ми и голямата дъщеря ги гледат по-спокойно и им се радват, а на мен ми носят само болка. Понякога присъствието на сина ми е толкова осезаемо, че имам чувството, че мога да го докосна и тогава е най-тежко. Вече правя всичко през призмата на какво би направил той, какво би казал. Няма лек за болката, но има смисъл да продължим, защото децата ни не биха ни го простили, ако се откажем. Ние сме и късметлии, че сме ги имали, че са ни носили радост, гордост, спокойствие и толкова много трепетни моменти.
Нямаме право да ги предадем, защото те ни обичаха, а ние ще ги носи в сърцата си, докато сме живи, а така и те живеят с нас.