Семейство или ад?
преди: 11 години, 11 месеца, прочетена 2081 пъти
Здравейте на всички!
Искам да споделя какво се случва в семейството ми през последната една година.
Аз съм момиче на 24 години. През лятото на 2012-та година разбрахме ужасяващата новина, че баща ми е болен от рак и то в последен стадий. Само хората, които са преживели същото знаят как се живее с цялата тази агония, с това да гледаш родителят ти как гасне...
Чувствам се адски самотна, че никой не ме разбира и че единственият човек, който наистина ме обича си отива.
Имам майка и брат, които нищо не ги интересува, пълна апатия и не сме емоционално свързани по никакъв начин. Всеки ден има скандали, крясъци и обиди. Но преди няколко дни не издържах и аз се развиках. Тогава баща ми се разсърди и спря да разговаря със всички. Преди имаше идея да отиде да живее в хоспис. Колко ли трябва да ти е неприятно вкъщи, че да решиш да живееш в тази ситуация далеч от семейството си. При нас никога не е имало нормално общуване, като бяхме малки редовно ни биеха, родителите ни са прекалено властни и никога не се е усещала подкрепа.
Да не говорим, че следствие на всичко това, аз от година не сам си имала приятел...няма как да се зарадвам или поне малко да съм позитивна, защото винаги се сещам, във всеки един момент се сещам, че мисля за болестта и наближаващия край.
Искам да живея и да работя в друг град, но обстоятелствата не ми позволяват да го направя, да оставя всичко и да избягам. Не съм страхливка и понасям мъченията и терзанията и цялата тази ситуация.
Понякога си мисля как ще се оправим след всичко това, как изобщо ще можем да сме щастливи отново...

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 11 години, 11 месеца hash: 5771630156

гласове: 1 2 3 4 5   (305911 гласа)

1.   Ще трябва да помислиш за себе си и за собствения си живот. Изпрати баща си, а след това се изнеси на квартира и едно по едно ще ти се наредят нещата. Само трябва да си силна и борбена. Ако успееш да се справиш с това, после всичко ще ти изглежда лесно. Съжалявам искрено за баща ти. Твоят живот обаче си е отделен и трябва да го живееш.

 

...

преди: 11 години, 11 месеца hash: b24328cf53

гласове: 1 2 3 4 5   (252444 гласа)

2.   ето какво ти предлагам: виж някак си да се сдобриш с баща си. Не се карайте с другите за нищо! прави се, че се разбира те. Премълчавай си всичко докато баща ти е на този свят. Не го ядосвай. След като си замине - измести се и ити - започни живота си на чисто. Във вашето семейство просто не е потръгнало - няма нищо, карай - виж си оправи живтота, че времето си минава. Но не забравяй брат си и майка си. - каквито ще да са - те са ти семейството. не се карай с тях, някак оправяй нещата не вярвам да е толкова зле положението между вас

 

...

преди: 11 години, 11 месеца hash: 7f3cc7d0c2

гласове: 1 2 3 4 5   (223330 гласа)

3.   Toва са последните ти мигове с отиващият си твой баща. Използвай ги максимално, защото отиде ли си, връщане назад няма. Минала съм през това и знам колко е тежко да гледаш как човека си отива, но после става още по-трудно. Аз съжалявам и до ден днешен, че не казах на баща ми колко го обичам, само защото не бях свикнала да го казвам. И въпреки, че са минали толкова много години, той ми липсва. Трудно е, повярвай ми. Съсредоточи се върху последните мигове с него, а не върху споровете с другите в семейството ви. И на тях не им е лесно, но така натоварвате умиращия човек. И без това сигурно е отчаян от предстоящото... А ти бъди силна за да му бъдеш опора за последно.

 

...

горе^

преди: 11 години, 4 месеца hash: 3db4d44426

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Аз бях в подобна ситуация, но бях само на 14!!! Майка ми работеше в друг град, и ни изпращаше пари, идваше си отвреме на време. Аз бях с тате и го гледах и се грижих за него. Баба ни гледаше нас, брат ми беше на 10. Разбрахме, че няма да се излекува, но бяха направени 2 операции за удължаване на живота му... :х При първата едната ръка му се обездвижи, а при втората (след 1 година) малко по малко и кракът. Наложи се Аз да му бия инжекциите. Бях съгласна да го гледам, та нали ми е баща! Но от инжекциите ме беше страх! Е, свикнах.. Казаха ми: На живот и смърт стои въпроса ии... Викаше ме да му помагам, лекарства, храна, по цели нощи ставах, пак лягах... И на училище ходех. За къпане и по-тежки неща идваше чичо ми, неговият брат. Мама си идваше да ни вижда, но трябваше да работи. В болниците дори си бях пак с тати, помагах му. Мога да кажа дори, че тогава бях много по-силна от сега и не съм сее оплаквала (сега се замислям), как съм издържала. Може би защото много го обичах баща ми и съм се грижила без да ме карат дори. Сега съм на 24 и съм по-слаба психически, изпадам примелно в депресия като си сменя мястото, където живея.. Ей такива смешни неща.. Тате умираше пред очите ми :х :( Тогава ме накараха да изведа брат ми някъде, за да не знае и да не се стресира. Спомням си, че предния ден спа от сутринта до вечерта. На другата сутрин закуси, но не можа да сдъвче хубаво и ми каза да не се задави да му извадя закуската от устата с лъжичка ;( (не можеше да си отвори добре устата) ;( След това пи вода и отново заспа, но толкова много хъркаше. Отвреме на време се събуждаше и ни викаше, и майка ми също викаше... Питах го: Тати, не знаеш ли, че мама е в София? Той просто искаше да я види. Изведох брат ми навън, а бабите ми останаха у дома и чичи. Майката на тати стоеше при него със свещ и му говореше, а той сякаш спеше, но му течаха сълзи. Вечерта се върнах и брат ми отиде в кухнята с другите, чакаха мамаот път. Аз отидох в стаята на тати, а той вече беше студен ;( Седнах до него на леглото и исках да го събудя, виках го: Тати, тати и го побутвах.. Майка ми дойде и се разплаках и ми каза:"Понякога в живота губим любим човек. Знаеш, че не можеше да се излекува. " Съжалявам, едва довърших историята си, защото ми бликнаха сълзи и не мога да ги спра! Майка ми след това се опитваше да ни е и майка и баща не искаше да сме лишени от нищо. Каквото сме искали, това сме имали. Но казват с годините болката намалява или се притъпява. А мен още ме боли и често плача за баща ми. Някой път говоря много за него и брат ми веднъж ме хвана, че плача и ми каза да не се тормозя, че така няма да го върна, че и на него му е мъчно, но се държи. След 5 години откриха рак и на баба (майката на мама). Тогава отново преживяхме същото, защото казаха, че дори да се оперира няма да се оправи. Баба много бързо си замина ;( За около 3 месеца след откриването на болестта :((( Mss Sadness, 24

 

...