Между чука и наковалнята
преди: 11 години, 11 месеца, прочетена 4020 пъти
Здравейте, благодаря за възможността да споделя моята история. Ще започна малко по-отдалече. Баща ми почина когата съм била на 2 годинки и почти нямам спомени от него. Майка ми направи всичко възможно да израстнеме задовелени и изучени. Така станах самостоятелен човек. След като завърших училище, станах студентка, живеех в студ. град, после започнах работа -живеех на квартира въпреки, че родният ми град е съвсем близо и се справях сама чудесно. Съдбата ме събра с един прекрасен човек, който също е имал тежка орисия- изгубил е майка си в пубертета и е живял с майката на баща си и баща си, но скоро и баща му починал. Та в началото той живееше при мен в квартирата, той имаше финансови проблеми и никога не съм му поискала да ми помага. Просто бяхме много щастливии и независими, но с малкото пари които имаше помагаше на баба му, въпреки, че тя има и дъщеря. Времето минаваше и решихме, че трябва да предприемем по сериозни стъпки и че не можем да живеем цял живот на квартира и че по-добре да се върнем в родния ни град и с парите, които давам за наем да направим ремонт на апартаментта, в който живееше с баба му. За съжаление нещата не се получиха така като планувахме, което може пък и да е за добре. Не направихме ремонта, тъй като апартамента е на бабата, тоест той няма да ес наследи само от мъжа ми, а и нейната философия е-като умра да ес разбират. Аз реших че няма смисъл да инвестираме в нещо, което не е наше и най-вече, което някои ден ще се наложи а плащаме отново, тъй като говорехме за основен ремонт. Оказа се, че от големият апартамент ние обитаваме само една стая -спим, храним се, работим там. Всичките ми вещи, които съм купувала за квартирата ми, за да си създам уют, сега прахолясват под леглото и и в торби. Още повече, че ми беше ясно дадено да разбера, че идеите ми да обособим по една спалня за нас и за бабата и да ползваме кухнята и хола заедно не е добре дошла. Така минаваха месеци, аз започнах да ес чувставм зле защото бях свикнала да съм самостоятелна и тук нямахме никаква такава, нямаше кътче което ад е само наше- бабата влизаше в стаята местеше неща, които съм оставила на дадено място с дадена цел, приятелите започнаха да ми липсват мнсго, защото аз бях свикнала да събирам компанията ни почти всяка седмица в къщи, защото много обичам да готвя. И така един ден седнах и казах на мъжа ми, че трябва да помислим да ес изненсем на квартира или да купим нещо наше, още повече че аз искам да имам дете, а това е важно решение. Той ми каза, че не може да остави баба си, защото нямало кой да се грижи за нея ( само кратко пояснение - тя е подвижна и много по-активнан да речем от моята баба, но просто и е много удобно да има внука си до полата и за щяло и нещяло и добре го манипулира, което още повече ме вбесяваше, заедно с реплики аз съм гоотгледала и само аз имам права над него всякаш е някъкъв предмет). и така след някой друг месец забременях и мислех, че нещата ще се променят, но нямаше никаква реакция от страна на мъжа ми и пак аз трябваше да подхвана темата- че трябва да помислиме за изнасяне, защото в момента няма къде и кревтче за бебето да сложиме и че за мен е късно в моемнта за собствено жилище защото няма да дадат кредит на бременна. Пак минаха месец месец и половиан без каквато и да е инициатива, аз просто го информирах, че взимам нещата в мои ръце. Скоро намерих подходящо място, но сега го виждам как той се колебае, измъчва и се чувства между чука и наковалнята ( тоест между мойто желание да сме самостоятелни и дълга да се грижи за баба му). Аз лично винаги съм мразела историите, в които снахи плюват свкърви или говорят лошо за роднините на мъжа си или обратното и никога не съм вярвала, че ще попадна в подобна ситуация, затова просто ще кажа, че почти от първия месец на съвместно съжителство аз изгубих цялото си уважение към тази жена, заради неща и поведение и възгледи, които изцяло са извън моите морални разбирания и егоизъм какъвто не съм виждала. Това прави живота ми още по-труден- трябва да живея под покрива на човек, който не уважавам. в същото време ми е ужасно мъчно за мъжа ми, който се измъчва, защото смята, че понеже леля му не се грижи за баба му той трябва да поеме всичко и незнае дали ще се справи с всичко, а аз се опитвам да му обясня че не цялата отговорност е негова и трябва да седнат тримата да видят какви сметки има бабата и да си ги поделят и че все пак всеки трябва да си има преоритети. Но той се разкъсва, а и аз започвам да се питам дали съм добър човек. Но мисля, че не е честно той толкова да се измъчва за хора, които не мислят за него- за това, че кръгал сирак, че му предстои да се грижи за първото си детенце и т. н, а и все пак колкото и гадно да звучи аз също имам и майка и баба, които по никакав начин не са ни обременили, напротив опитват се с каквото могат да помагат или ако немогат поне да не пречат.
Просто имах нужда да споделя всичко това, което ми тежи от токова време.... Знам, че много хора ще си помислят, че това са бели кахъри, но мен ме тормози ежедневно..