Обичам починалата си сестра, която никога не съм виждал
преди: 11 години, 4 месеца, прочетена 2644 пъти
Когато бях на 4, майка ми беше бременна. Всички се вълнувахме много и очаквахме с нетърпение раждането, въпреки че тогава не бях толкова наясно какво точно е раждане, но ми беше обяснено, че майка ми ще отиде някъде и ще се върне с бебето, което беше в корема и. Аз много се вживявах в ролята си на бъдещ батко. По детски наивно си представях как развеждам малкото си братче/сестриче из двора, как си играем с комшийските деца, как го защитавам от "разбойниците" на квартала и т. н. Времето наближаваше, вълнението растеше. Всичко беше нагласено, натъкмено, леглото му беше готово, имаше играчки, оставаше само да се появи на бял свят.

Един ден нашите излязоха от къщи видимо притеснени с думите, че баща ми ще се прибере скоро, а майка до 2-3 дни ще си дойде с бебето. Вечерта обаче баща ми не се прибра, не се прибра и на другия ден. Аз през цялото време бях вкъщи с баба си, очаквайки да се появи поне баща ми. След няколко дни родителите ми се появиха. Питах се къде е сестричето/братчето. Щях да ги попитам, но те бяха доста доста тъжни и не посмях. Притичах до бебешкото легло с надеждата да видя там бебе, но видях само празно легло. Това ме натъжи, защото почувствах някаква празнота.

Върнах се при тях, а всички само мълчаха и гледаха надолу. Представях си, че ще има бебешки плач, радост, вълнение, а вместо това имаше само една зловеща тишина, която сякаш откъсваше големи късове от детската ми плът. Истината както се оказа по-късно, беше, че сестра ми се е родила мъртва.

Крехката ми детска психика обаче някак отказа да приеме този факт. Винаги, когато излизах да играя с децата на улицата, го правех с убеждението, че сестра ми си е вкъщи, ще излезе всеки момент и ще дойде при нас да си играем. Дълбоко в себе си знаех, че това няма да стане, но така го приемах по-лесно. В мен остана една празнота, нещо неизживяно. Все едно нещо, което ми се полагаше, ми беше отнето. Дори понякога обикалях двора, представяйки си, че тя е до мен и я развеждам, точно както си го представях, докато чакахме майка ми да роди.

Няколко години по-късно започнах да моля нашите да ми направят сестриче. Те не се съгласиха и сега от дистанцията на времето осъзнавам, че това е било правилното решение, защото иначе това дете щеше да е натоварено и щеше да знае, че е родено заради нечия смърт.

Вече 30 години по-късно, аз все още не мога приема истината. Понякога се будя с насълзени очи, защото я сънувам постоянно. Представям си я като много красива (с дълга черна чуплива коса), омъжена, с много щастливо семейство, като любимата леля на дъщеря си и най-голямата приятелка на жена си. Представям си, че много се подкрепяме и сме много близки. В следващия момент осъзнавам, че я няма, но предпочитам да си мисля, че е в друг град. Изпитвам и някаква странна, но много силна любов и желание за закрила. Казвам си "я се стегни, стига си хленчил, съвземи се, такъв човек не съществува". Но пък в същото време понякога усещам присъствието и. Не знам, полудявам ли вече? Осъзнавам, че не съм единствения човек, загубил близък, но защо не мога да го преодолея по дяволите? Та аз дори не съм я виждал.

През всичките 30 г. не съм спирал да мисля каква би била действителността, ако се беше родила жива и здрава. Никога не съм питал и за подробности, не знам дали има гроб или нещо подобно. Сякаш ме е страх, че ако ми кажат какво е станало с подробности, няма да мога да си я представям като жива, здрава, красива и щастлива. Ще трябва да приема факта, че я няма, а това съвсем няма да мога да го понеса. Предпочитам да си мисля, че просто живее в друг град при съпруга си, с когото се обичат много и имат деца.

Чувал съм, че когато човек не може да приеме нещо, психиката му отключва защитна реакция - или го изтрива от паметта, или го преиначава, за да се приеме по-лесно. Но това, което не мога да разбера е как има хора, които губят деца, родители и след време го превъзмогват, а аз не мога да превъзмогна смъртта на някого, когото дори не съм виждал и в същото време да го обичам толкова силно.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 11 години, 4 месеца hash: 66a3401f78

гласове: 1 2 3 4 5   (305911 гласа)

1.   Олеее, отдавна не съм плакала така. Не мога да ти кажа, че те разбирам, защото не съм го изживяла, но имам близост до теб по 2 признака. Едно дете съм. Винаги съм искала да се грижа за някого, да обичам, да го напътствам. Молех мама и татко за братче/сестриче, но те така и не го направиха. Поради тази причина съм готова и мечтая да бъда майка от 20-годишна. И аз така си представях, че си имам братче/сестриче, грижа си се за него и т. н.. Вече имам собствено дете, но това пък не пречи да си представям, още куп неща, например, че си осиновявам едно бебче и му давам обич, топлота и внимание, което иначе няма да получи (дай Боже и това да стане, още малко да поотрасне моето същество). И второто е, че преди много години майка ми забременя. Бях дете (не помня възрастта), веднъж открих в гардероба бебешки играчки, дрънкулки и дрешки (малко на брой, де). Времето минаваше, а бебе така и не се появи. Чудех се какво е станало, но малкото ми мозъче не можа да разбере, никога не попитах, а нашите нищо не ми казаха. С възрастта разбирах, че нещо се е случило, но не ги попитах. Няма и да го направя. Преди няколко години баба ми (Бог да я прости) влезе в болница и понеже живеех при нея, аз я закарах. При настаняването аз търча напред-назад да оправям документи всякакви, а тя явно се заприказвала там с другите жени и ато влизах в един миг я чух да говори на жената: "... тя се разболя, докторът й каза, че бебето едва ли ще се роди и тя го махна". Тогава разбрах какво е станало, о си остава в мен завинаги. Така е преценила, мога само да предполагам колко я е боляло, но вече разбирам защо не направиха друго. Моето първо бебче също си отиде, слава Богу, че го направи самичко и съсем в началото, но зная, че Душата му, както и на нероденото ми братче/сестричка са някъде на Добро и Хубаво място, и чакат да дойдат на Земята за следваящия урок - техен и на другите. Понякога Душите идват само, за д ани дадат някакъв урок и тя е изпълнила мисията си и се е върнала отново в другото ниво, където чака следващото прераждане. Вероятно тогава ще дийде при някой, който има нужда от нея и ще го направи щастлив (всъщност това зависи от всички участници) :) А може и вече да е на Земята и наистина да ощастливява някой самотен и нещастен. Ако не, бъди сигурен, че е до теб, макар и в друго пространство. Така мисли! Птичето

 

...

преди: 11 години, 4 месеца hash: 1b3167ac70

гласове: 1 2 3 4 5   (252444 гласа)

2.   Еми или говори с майка си, кажи й как се чувстваш й я помоли да ти разкаже повече. А ако смяташ, че прекално ше я разтроиш иди да поговориш със специалист, щото това дето казваш, че си предтставяш, че е жива и. т. н. не е много здравословно за теб. Аз ще ти кажа за мен. Аз като бях малка, някъде 2-3-4год. почнах супер много да искам да имам по - голям брат - нито сестра, нито по - малък, а точно и само по - голям брат. И нашите спокойно се опитваха да ми обяснят, че това е нещо невъзможно. И аз си представях как имах по - голям брат, дето супер много ме обича и се грижи за мене и ме защитава от всички и ме забира да излизам с неговите приятели.. Почнах често да плача, че нямам по - голям брат. И един ден майка ми не се сдържа и ми каза, че преди мен е била бременна с момче, ама в шестия месец е станал спонтанен аборт.. и така. Това ти го споделих, да видиш, че не си единствен с подобно преживавяне. Незнам дали ти помагам. То мойто един вид е по - различно, щото аз един вид без да знам за нещо съм усещала, че съм можела/трябвало да го имам без да го имам, нещо такова. Ама незнам какво точно да ти кажа, че да те успокоя. Това си е сложна тема. Както ти казах в началото говори с майка ти или с някой човек дето му е работа да се занимава с емоциите на хората. Аз вече от одавна не плача за брат ми, ама понякога се сещам, както сега като ти прочетах историята. На 25 съм, ако ти е важно. Желая ти да намериш душевен мир за сестра ти скоро.

 

...

преди: 11 години, 4 месеца hash: ea47ac1b5c

гласове: 1 2 3 4 5   (223330 гласа)

3.   Малее. Много съжалявам за сестричката ти. Аз съм на 14, но имам 18 годишен брат и нашата история е подобна на твоята. Родителите ни казаха, че ще си имаме сестричка малка и аз бях на 12, а брат ми на 16 и двамта много се зарадвахме. На 8 месец от бременоста на майка ни тогава се случи ужасно нещо. Тя взе, че падна в банята и отидоха в болницата и аз рева, а брат ми ме прегърнал. Питахме за бебе-то и те казаха, че не е оцеляло и тогава избягах навънка от болницата сред дъжда и братми ме настигна и започнах да рева и да му обснявам колко много исках това бебе, но сега го няма. Това се случи миналата година и аз си представям сестрами с дълга руса коса и много забавна, много умна жена. Братми също е много умен човек, но я няма на нашия свят и всеки път, като си помисля за нея започвам да рева. Брат ми дори не съм казала за това, което изпитва към сестричката ни. Тая това в тайна и не съм казал на никой родниниа или семейството. НЕ си единстевиня с такава история

 

...

горе^

преди: 11 години, 4 месеца hash: 10d081d908

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Определено това, което чувстваш в степента, която описваш не е нормално. Не казвам в никакъв случай, че си ненормален, но мисля, че е най-добре да потърсиш помощ от психолог. Това нещо ти пречи много със сигурност. Ще ти пречи и във връзките, които създаваш с жени, дори и да не го осъзнаваш.

 

...

преди: 11 години, 3 месеца hash: b64b529649

гласове: 1 2 3 4 5   (3 гласа)

5.   Има много скръб в тази история... И някак може би и моята история доста се доближава до твоята. Майка ми и баща ми са очаквали бебенце, но поради здравословни причини то не успяло да живее по-дълго от две седмици и починало, но след една година родителите ми решили да опитат пак и ето ме мен аз съм жива и здрава вече 16 години. Понякога обаче имам чувството, че живея живот един вид назаем и сякаш съм го отнела от братчето ми. Понякога си мисля, че може би аз съм била това бебе и съм се преродила... В живота ми обаче имам доста несполучливи моменти и май направо целия ми живот си е такъв момент. (Не е заради пубертеските години имам сериозно проблеми) Но това на страна. Често имам чувството, че сякаш нещо ме е проклело и че раждането ми е било сякаш някак изсилено и престорено само за да заличи цяла година сълзи и болка. Но тази болка явно някак се е нахлулила в моя собствен и странен свят. Смятам, че родителите ти все пак е можело да ти направят друго сестриче, което да обичаш, уважаваш и да ни е най-близкото човече. :) Може би имаш такива сладки и леко крийпи емоции спрямо мъртвото ти сестриче, защото може и да те гледа отнякъде... Но никой не знае почти нищичко за смъртта. Някак хубаво е, че изпитваш такива чувства към нея. :)) Знам, че всеки ден си задаваш въпроса - Ами, ако? Искаш или не няма как да разбереш какво би било, ако беше жива... Но повярвай ми тя наистина сега е една красива и добра душа. Може би, защото не си имал възможността да я опознаеш нейния образ седи в късчетата ти мисли толкова приказка и прекрасна, а може би наистина е. :)))

 

...