 |
|
|
| |
|
Полезно |
|
Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена 
Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес |
|
| |
|
|
|
|
|
|
Споделена история от Семейство |
Добър родител ли съм?
преди: 11 години, 3 месеца, прочетена 2426 пъти
Това е въпрос, който според мен всеки настоящ или бъдещ родител трябва да си зададе. Поводът да напиша тази тема е, че масово виждам как родители бият децата си или ги унижават, мислейки, че така им правят услуга и ги каляват за живота.
Ето и моята гледна точка:
1. За да научим децата да бъдат уверени в себе си, на първо място трябва самите ние да бъдем уверени в себе си.
Помнете, че личният пример има най-голяма възпитателна сила. Децата са като попивателни и по един съвсем лек и непринуден начин усвояват поведението на родителите си. Няма да има голяма ползва да повтаряте на детето, че трябва да следва мечтите си и да вярва в себе си, ако вие самите постоянно се оплаквате от живота и съдбата и не предприемате стъпки за осъществяване на вашите лични мечти. Начинът, по който говорите вие (не само на детето, но и въобще), начинът, по който реагирате, когато изникне трудност или конфликт, начинът, по който защитавате или не защитавате правата си, се попиват от детето.
Често родителите предават на децата си и своя манталитет, модел на поведение, начин на общуване. Така например често се случва дадена майка в желанието си да угоди на всички и да запази семейството си да търпи грубото отношение на мъжа си, да премълчава обиди, без да се защити или да предприеме нещо, с една дума – да се превърне в жертва. Тя смята, че така помага на децата си, но всъщност им предава (особено ако детето е момиче) модела на жертвата.
Най-доброто, което може да направи такава жена за децата си, е да се научи да обича и цени себе си, да вярва в себе си, да отстоява правата си. Поучителните приказки, басните, книгите, разговорите са чудесно средство за обучение и възпитание, но няма по-добър начин да накарате децата ви да повярват, че мечтите се сбъдват и че ние самите сме режисьори на живота си от личния пример.
2. Отнасяйте се сериозно към проблемите на децата, не омаловажавайте това, което изживяват.
Вероятно ви се е случвало, детето да дойде развълнувано, уплашено или обидено за нещо, което за вас е съвсем незначително, просто “детска работа“. Помните ли как не обърнахте внимание тогава на детето – не го чухте дори какво точно казва или как се засмяхте на детската наивност и казахте небрежно: “нищо, нищо, голяма работа”?
Помнете, че за вас детските терзания може да са смешни, незначителни или глупави, но за детето това е сериозен проблем! Това, че са му скъсали рисунката, че е загубило играчката, че някой в детската градина го е обидил, че учителката му се е скарала пред всички, че Мимето има по-хубава коса и т. н., за нас може да е несериозно и незаслужаващо внимание, но за детето е важно!
И когато в този момент омаловажавате чувствата на детето, то страда самичко, чувства се неразбрано, пренебрегнато и в него се формират подсъзнателни убеждения като: “моите чувства не са важни, никой не се интересува от мен, аз съм незначителен”. По-натам това може да го накара да спре да ви споделя и да се затвори в себе си. Отделете нужното внимание на детето си в този момент, поговорете с него, проявете загриженост, дайте му нужното разбиране и подкрепа.
3. Не ги обвинявайте, не им се присмивайте.
Ако детето ви сподели за някоя своя грешка или случка, която за него е провал, например че съседското момче го е обидило и всички са му се подигравали, не бързайте да го обвинявате с думите: “ти защо не направи нищо, голям страхливец си”. Щом детето е решило да сподели тази история с вас, то е защото се нуждае от подкрепа и разбиране, а не от упреци.
Нека ви разкаже как се е почувствало, какво е изпитало, какво му се е искало да направи. Кажете му, че сте до него, нека детето ви знае, че въпреки неговия “провал”, въпреки слабостите и грешките му, вие го обичате и подкрепяте. Така може и да му дадете чудесен урок – че трябва да се приемаме и с нашите слабости, че не е нужно да се самосъжаляваме, да обвиняваме себе си и другите, а да търсим начини, да виждаме във всеки проблем възможност. После заедно може да решите как е най-добре да постъпи.
4. Учете ги да взимат сами решения и ценете тяхното мнение.
Много е важно да научите децата да вземат сами решения и да изказват своето мнение. Това ще ги направи по-самостоятелни, отговорни и решителни. Някои родители постоянно казват на детето си какво трябва да направи и как да го направи, не питат изобщо за мнението му, а ако то изкаже такова, веднага го отрязват и заявяват: “ти си малък, трябва да слушаш, ще правиш каквото аз ти кажа”. А децата растат, порастват и в един момент вече не знаят какво искат, защото винаги са правели каквото им кажат и каквото “трябва”. Стават нерешителни и неуверени, изпитват нужда от чуждото мнение и одобрение, тъй като смятат мнението на другите за по-ценно.
Може би се питате как може да вземат сами решения, след като са съвсем малки, не знаят още какво искат и кое е най-добро за тях. Но можем да даваме възможност дори на най-малкото дете да избира, да изказва мнение и да взима решения за някои дребни неща – например когато излизате да му предложите две или три блузки и да му дадете то да избере коя иска да сложи. Или да му предложите две храни и нека само да избере коя да яде. Друг вариант може да е, когато купувате подарък за някой близък, да го помолите да избере хартията за опаковане. По-натам с порастването на детето, може да му давате възможност да участва във взимането на по-отговорни решения.
Също така, когато разговаряте по различни теми, го питайте какво мисли, какво е неговото мнение, какви идеи има. Създайте усещането в детето си, че неговото мнение е важно и ценно.
5. Не им слагайте епитети.
Всяко дете прави бели, грешки или неща, които според нас не са редни. В стремежа си да научат децата си на правилно поведение, често родителите казват: “ти си лошо дете”. Не правете това! Поговорете с детето си и в разговора разграничете ясно постъпката от качествата му. Действието може да е неправилно, но това не означава, че детето е лошо. Избягвайте и определения като: “ти си инат, ти си мързелив…”.
Особено негативно въздействие има, когато разказвате за детето си на другите хора и то в присъствието на малчугана неща от рода на: “той е много срамежлив, той е несамостоятелен, той не е организиран, той е много страхлив”. Когато повтаряме многократно на детето си, че е мързеливо и го казваме дори пред други хора, ние затвърждаваме тази му роля и то я възприема като вярна, възприема я като негова характеристика. Мислите ли, че ако му казвате по сто пъти на ден, че е мързеливо, глупаво, страхливо, това ще му помогне да се промени и да повярва в себе си? Ни най-малко! Напротив – това е най-сигурният начин да му попречите да повярва в себе си.
Да, може да кажете на малкия човек, че в момента изпитва страх или че в момента проявява мързел, да поговорите за това как може да се справи с тези си чувства и състояния, но в никакъв случай не го определяйте като мързеливо, глупаво или лошо дете.
6. Не поставяйте условия, за да обичате децата си.
Много родители правят грешката непрекъснато да поставят условия на децата си, за да ги обичат. Например: “ако не си изядеш супичката, няма да те обичам; ако не направиш това – няма да те обичам”. Разбира се, те правят това несъзнателно, без да си дават сметка за последствията. Но колкото и невинно да звучат тези думи, те изграждат в крехката детска психика убеждението, че трябва да правят това, което другите искат от тях, за да бъдат обичани и за да заслужат. Това убеждение дори става предпоставка за развиване на хронично чувство за вина – постепенно детето започва да си мисли, че то е виновно за това, че майка му е сърдита, че то е виновно, че родителите му не се разбират и т. н.
7. Боят не е решение.
Боят е нещо, което категорично трябва да се избягва. С бой можем само да направим детето плахо, агресивно, да го унижим, да го отчуждим от нас, да го научим да мълчи или лъже, за да избегне боя.
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 11 години, 2 месеца hash: a26d863148 |
|
1. ако всички родители разсъждаваха като теб нямаше да имаме проблемно общество!
|
| преди: 11 години, 2 месеца hash: 0691edba25 |
|
2. Е хубаво, но ако всички изпълняваха това дословно, хората в бъдеще няма да се различават, всички ще са с еднакво самочувствие, с еднаква силна психика и т. н
Как тогава светът ще е шарен?
Ако се принесем в бъдещето между хора отгледани по този "правилен" начин, то няма да има значение дали ще избера Иванчо или Пешо за приятел те ще са еднакви. Оставяш ме без избор, а изборът е мое неприкосновенно право.
|
| преди: 11 години, 2 месеца hash: 16e6a43952 |
|
3. "Купете няколко вида опаковъчна хартия и го помолете да каже с коя да опаковате".
С това изречение изби рибата. Толкова фалш. Отиваш при детето си на 4-5 годинки, заставаш на колене, погледите ви се срещат и ти с възможно най-дълбокия си и топъл глас го молиш:"Елизабет, скъпа моя, кажи ми с коя хартия да опаковам подаръка? "
Като ключовата дума е "молиш".
Нарочно използвах името Елизабет, защото явно много американски филми гледаш.
Ти не си родител знам го със сигурност. Просто не ми се мисли. Толкова си обсебен от фантазии.
|
| преди: 11 години, 2 месеца hash: e58fa9fa9b |
|
4. до 2
Нямапе да сме еднакви, защото има и неща, които не зависят от възпитанието - темперамент, душевност и т. н. възпитанието е само един от аспектите, формиращи личността. Така че това право няма как някой да ти го отнеме.
Автора
|
| преди: 11 години, 2 месеца hash: 0691edba25 |
|
5. От №2
Авторе бъркаш се нещо, разликите на човеците по темперамент и душевност са на психична основа. Човеците, отгледани с твойте правила, ще имат една и съща психика, защото правилата ти са за въздействие на психиката на детето. От там и по темперамент и по душевност ще са едни и същи.
1. Те ще бъдат уверени в себе си!
2. Ще са свикнали лесно да споделят терзанията си и винаги да очакват разбиране и съчувствие. Да не могат да приемат, че е възможно някой да ги отсвири.
3. Няма да познават упрека и присмиването, за своите грешки. Отдавна ще е спряло въобще да им пука, дали са се провалили и няма да се стараят да успеят, за каквато и да било цел. От там няма да се стараят да постигат цели, все ще им е тая, дали ще се провалят, нали никой няма да ги упреква или да им се присмива.
4. С молби и възможност за избор, хората стават глезени. Когато им дадеш да избират пет/десет пъти те почват, да имат прекалено голямо самочувствие, че изборът им е винаги правилен и държат да имат право на избор за всичко, което ги заолбикаля. Защо като може да му се молиш да избере опаковката на подаръка, утре то да не избере подаръка, а вдруги ден да отнеме цялото твое право на избор, като се тръшка в магазина? Защо да не пищи, докато не се приеме неговия избор? Защо като му даваш да избира храната си, да не яде само шоколад? Познавам такова 16 годишно момиче, което от години яде само пържени картофи и шоколад, вярвай не слага друго в устата си и от моркови, домати и др. му се повдига.
5. Не свикналото на епитети дете още при първия епитет навън /в детска градина, в училище/ преживява огромен психически срив. В момента в детските градини е нормално децата на 4 годишна възраст да се обиждат едно друго с думата "тъп", просто така. Как ще се чувства твоето дете, което никога не е имало етикет? Ще реве по цял ден в ъгъла, нали? Ако обаче е свикнало, няма да му пука и ще играе с децата и то ще ги етекитира. Дори учителките в училищата ни, си позволяват доста често, да поставят етикети на децата, вечра госпожа беше нарекла децата в класа на дъщеря ми "серсеми". Какво правим тогава, ако дъщеря ми приемаше етикетите буквално? Дали децата от класа на дъщеря ми, ще станат "серсеми", задето госпожата им по физика си позволява да ги нарича така?
6. Тук пак грешиш. чувството за вина не се поражда от това, че майката е или не е казала "няма да те обичам". Детето трябва да свикне с мисълта да не му пука, дали другите го обичат, най-важно е то само, да обича себе си, да се чувства щастливо, дори само със себе си. Да не е зависимо от това дали другите го обичат. Вярно е, че децата в крехка възраст търсят одобрение от родител, искат да не ядосват родителя и биха направили всичко, за да виждат майка си усмихната. Но най-важно е да ги научим те да се чувстват добре, да се обичат сами себе си, независимо дали околните или любимите хора са ядосани от действията им, това се нарича увереност в избора на действие. Колкото и да е ядосан бащата, че 15 год му дъщеря излиза гримирана и на токове от къще, тя да излезе със самочувствие, весела със себе си, независима от моментните чувства на баща си.
Тук обаче 4 и 6 се преплитат. Да се молим ли или не? Да показваме ли неодобрение, за изборите на малчугана или не? Защото всъщност избора на детето, в момента е, да не си яде супата! по правило №4 трябва да го оставим да не яде, да яде когато и каквото си иска, по правило №6 без да се сърдим. Обаче тогава детето ни здраво ли ще бъде? Ако не яде супи и не спазва точен режим на хранене? Няма ли да тичаме по болници с него на ръце?
7. Е това вече е ок, боят наистина в повечето случай не е решение, но пак има едно НО. Когато детето не иска да разбере, че в момента нямаме възможност, да сме мисленно или физически на негово разположение и му правим предложение, че ще му обърнем внимание в даден следващ период от време, какво да правим? Ако в онзи момент се борим да запазим работното си място и бързаме за работа, а 5 годишното ни дете в 7часа сутринта решава, че днес не е в настроение да посети детската градина и легне на пода в коридора на дома ни, за да покаже, че не иска да излиза, с неистов рев, не дава да му обуем обувките, ритайки, а ние трябва да сме в 7, 45ч на работното си място и въпреки, че му съобщаваме, че довечера ще поговорим по въпроса с посещението на детската градина, то решава, че има право на избор, по правило №4 и е достатъчно голямо да остане само удома и да се грижи за себе си. Какво правим тогава? Или наемаме детегледачка за деня, но дали ще успеем да намерим за толкова кратко време!? !? , ако разбира се разполагаме с достатъчно средства или му удраме един шамар да се освести, че в момента не е възможно то само да парви избор и го водим в градината, а вечерта сядаме да обсъдим ситуацията.
|
...
| преди: 11 години, 2 месеца hash: 00188caefc |
|
6. до 3
Не знам как точно реши, че не съм родител. Уважавам гледната ти точка. Допускам, че може и да си прав. Само не мога да разбера защо е необходимо да пишеш "Толкова си обсебен от фантазии". Това го приемам за критика. Ако не си съгласен с мен, просто си изкажи мнението, ние си обсъждаме евентуално кое е правилно и кое не. Никого не ангажирам с мнението си, просто предлагам гледна точка, която не твърдя непременно, че е правилна, а и всеки си има право на избор. Ако не я приемаш, няма проблем, но поне не обиждай.
Автора
|
| преди: 11 години, 2 месеца hash: 5dda5bca90 |
|
8. Всичко добре... звучи. Но на практика, според мен, не е така. Тоест на практика не бива (според мен! ) да се използват универсални методи за възпитанието на едно дете. Не защото всички хора ще бъдат еднакви, а именно защото всички хора са различни. И детето, колкото и да няма развита личност, то си има свой характер и темперамент, свое съзнание. Следователно родителите, проявявайки някаква сетивност и учейки се с времето, трябва да намерят своя индивидуален подход към своето дете. И ако имат две деца, може да се наложи да имат два различни подхода.
Отгледана съм в шестчленно семейство. Вече съм достигнала някакво достатъчно високо умствено развитие, за да осъзная, че родителите ми (макар и без каквото и да било образование в сферата на психологията) са открили тази "методология" и имаха различни начини за възпитанието на четирите си деца. Макар че братята ми, макар и на различни възрасти, са много сходни характери и бяха възпитани по почти еднакъв начин.
Какво имам предвид? Аз, например, съм много чувствителен, емоционален характер. Като дете, ако ми се изкрещеше за нещо, за мен свършваше света - плачех, защото чувствах, че съм разочаровала отсрещния, следователно разочаровах още повече и себе си, изпадах в детски депресии, че съм много лошо дете и дядо Торбалан ще дойде да ме изяде. Поради това родителите ми не са ми викали, още по-малко пък са ме били (това сигурно щеше да бъде мега шок за мен). Когато правех грешки, на мен ми се обясняваше кое е грешно, защо е грешно, защо е хубаво да не се повтаря, какви последици би могло да има това и т. н. и т. н. Още от много малка съм възпитавана по този начин просто защото всяка проява на агресия ме е разстройвала прекалено много и твърде осезаемо... А и не съм приемала, и до сега не приемам, като ми се каже "това не може да се прави". Трябва ми обяснението защо. Няма ли го него, то значи може да се прави.
Докато, например, кака ми е летяща във въздуха, рееща се из мечти, мисли, каквото се сетите. Не страда от слухов дефект, но определено се изисква усилие, за да убедиш съзнанието и подсъзнанието й да те слушат. Тоест нуждае се от привличане на вниманието. Което за родителите ми е означавало да крещят, да блъскат по масата и да проявяват някакви видими, ясни признаци на агресия (не говоря за бой! ), за да може тя евентуално да им обърне внимание и да чуе каквото има да й се казва. Като дете не осъзнавах защо й крещят и как може да са толкова груби с нея, но 3 години живях с нея на квартира и осъзнах защо всичко това е било необходимо. Тя така и не се промени.
Братята ми от друга страна също трудно понасяха викове, но и не слушаха много внимателно какво им се говори. За тях бе задължително да има някаква санкция: имат двойка в училище, наказани да не излизат; не са хвърлили боклука, дава им се още едно задължение; домързяло ги да отидат за хляб, цяла седмица ходят до магазина. Някакви такива неща, не прекалено тежки наказания, но просто абсолютно задължителни, за да се извади някаква поука от цялата работа.
Все още нямам деца, но се надявам да успея по някакъв начин да усетя техния характер и да се настроя на тяхната вълна, да разбера как трябва да подхождам към тях и да отговарям на техните критерии за разбиране. Според мен, наистина няма универсални правила.
|
| преди: 11 години, 2 месеца hash: e58fa9fa9b |
|
9. Автора до 8
"на практика не бива (според мен! ) да се използват универсални методи за възпитанието на едно дете"
Да, прав си. Аз нямах предвид да се спазва дословно всичко и съжалявам, ако съм оставил такова впечатление. Това са просто някакви насоки, а оттам нататък има и индивидуален подход.
До 5
Според мен не си прав. Освен възпитанието влияят много фактори. Иначе всички братя щяха да са еднакви, а дори и еднояйчните близнаци са много различни. Всеки си има индивидуална част и тя не зависи толкова от възпитанието. Най-малкото всеки си има различни таланти, различни потребности (не всички зависят от възпитанието). Да не говорим, че средата извън семейството също много влияе.
|
| преди: 11 години, 2 месеца hash: 0691edba25 |
|
10. От №5
Браво! на №8
Още нямаш деца, а мислиш точно като родител отгледал поне 5 броя. Ако беше писала, че децата ти са на по 20 нямаше да ти обърна толкова внимание, защото е нормално човек на възраст да има такива знания натрупани от опит, но ти ме учуди.
|
| преди: 11 години, 2 месеца hash: 7e9c14bf59 |
|
11. До автора от №5
Точната причина братята и еднояйчните близнаци да не са еднакви е тази, че майката не спазва категорично твойте правила при отглеждането им. Все единният в дадени дестки ситуации се е справил по добре и бива похвален или несправилият се бива нахокан, биват сравнявнани "виж как добре се справя другият, а ти за нищо не ставаш" и това още от бебешка възраст. Доста често на еднояйчни близнаци им се казва " На Иван имам по голямо доверие, докато при теб Гошо съм сигурна, че ще сгрешиш" Как да станат еднакви?
При еднояйчните приликата е по голяма, защото майката в него момент е дорасла, до толкова, в душевен план. Но братята са по различни, защото и майката израства душевно за времето, каквато е разилката между братята. Ако е била по нервна без никакъв опит при първото си дете, то след две три години приема същите грешки на второто дете по улегнало или обрантото, може да е по нервна при отглеждането на второто казва си "И този ли ще ми прави същите дивотии трябва да го спра предварително" и т. н. Затова братята са различни.
|
...
| преди: 11 години, 2 месеца hash: e58fa9fa9b |
|
12. До 11
Добре де, според теб възпитанието ли е единственият елемент, който оформя личността? Външната среда не влияе ли, преживяванията не влияят ли? Например две деца възпитавани по абсолютно еднакъв начин. Едното попада в детската градина в група на деца побойници, а другото на възпитани деца. Ако това продължи няколко години, според мен определно ще остави различни отпечатъци върху личността. А ако едното например няма късмет и непрекъснато преживява инциденти, а при другото всичко е по мед и масло, това също ще окаже влияние. Да не говорим, че някои психолози твърдят, че част от характера е вроден. На края ще ти кажа, че лично познавам близнаци, чиито характери са коренно различни.
|
| преди: 11 години, 2 месеца hash: 0691edba25 |
|
13. Авторе изборът на училище и детска градина, също е отговорност на родителя. Самият родител избира учебното заведение и винаги има възможност да го смени. Самият родител, също сам избира квартала в който живее, също винаги може да го смени. Никой няма да попречи на родителя да се премести да живее със семейството си в Сливарово в Странджа планина /селото е с десетина жители/.
Всичко това е част от възпитанието, разбира се, че ако не искаш детето ти да псува на цигански, няма да го запишеш на детска градина в ромския квартал. Ако обаче нямаш против детето ти да натрупа житейски опит с невъзпитани хора и в бъдеще да знае как да се държи /оправя/ с тях, разбира се няма да имаш против невъзпитани деца в класа/в училището.
Решението е твое, ако не искаш детето ти да има допир въобще с невъзпитани, или да му се случват минимално количество инциденти, го правиш частен ученик и се явява само на изпити. Държиш си го под пухлупак у дома.
Характера авторе е размекнат пластелин в ръцете на родителя.
|
| преди: 11 години, 2 месеца hash: 00188caefc |
|
14. Оф, нерви не ми останаха да ти обеснявам, че не всичко зависи от тъпия родител. Ако детето го блъсне кола и това окаже влияние на психиката и личността, пак ли родителя е виновен за Бога??? !!! Говорим, ако шофьорът е виновен и детето е нямало как да избегне това. Толкова ли не вдяваш, имам чувството, че вече за да ме дразниш, се дракаш??
Родителят ли избира къде да живее? Аз може да искам да живея в Сен Тропе, но уви да трябва да се задоволя с финансовите си възможности и да живея в Столипоново, където средата може и да не е най-добрата. И това не е защото искам така да го възпитам, нито защото давам мило и драго да живея там, не е въпрос на избор, а на обстоятелства и принуда.
Освен това никой родител не ходи 24/7 подир детето си, за да му казва какво да прави. Съответно през тези 24 часа може да се случат СЛУЧАЙНИ събития, които в някаква степен формират личността му и това не зависи от родителя, а от повтарям СЛУЧАЙНИ събития, над които никой човек няма контрол, дори и природни бедствия ако щеш.
Та въпросният пластелин го оформят много фактори, някои от които НЕ зависят от родителя. Повече няма да ти пиша, че подозирам, че пак ще изскочиш с някое гениално прозрение, за което и Фройд да излезе от гроба и да се опита да те разубеди, пак няма да успее.
Явно църквата колкото и да е голяма, попът си пее това, което знае.
|
| преди: 11 години, 2 месеца hash: 0691edba25 |
|
15. Защо четеш коментарите ми като се нервиш? Ни най малко не се дракам, ти изказваш своето мнение, аз моето. Това че имам различно от твоето мнение и го доказвам с факти, не значи, че се дразня с теб, който нямаш доказателства на мнението си. Според теб трябва да си мълча за да остане твоето мнение не опровергано и да бъдеш "прав" по презумпция. Добре ли разбарх? Ти си прав до като не докажа, че не си, обаче всеки мой коментар, докава че не си прав и това пречи на твоята правота. Е ти за себе си бъди прав защо за мен трябва да си прав, неразбирам? Аз имам опит с деца и време да мисля за всичко, което се случва и защо се е случило.
Да, ако детето го блъсне кола, пак родителя е косвенно виновен, не е научил детето си да се пази и оглежда.
Свидетел съм когато майка казва на детето си: преди пешеходна пътека се оглеждай, когато си близо до път бъди на щтрек, защото не знаеш колко ракии има всеки шофор в главата си! Нека животът ти бъде по мил от това да имаш доверие на шофьори.
А ако ти искаш да отглеждаш дете в Сен Тропе, никой не те е спрял, преди да създадеш детето, да се устройш в Сен тропе или поне да идеш да станеш камериер или пиколо в хотелите на Сен тропе, тогава детето ти ще живее там. Никой, никого не принуждава да живее на дадено място. Образовай се достатъчно и светът е твой навясъкде ще те искат на работа и в Сен Тропе и в... Изборът да живееш в Столипиново и да родиш на 14г е твой.
Нима Столипиново е било вечно там където е сега, не разбира се, хора на катуни, които са имали желание да живеят в Пловдив, но са нямали финансова възможност са се настанили на южния бряг на Марица и това само преди 100 години. Да тези хора са приобщили един вид децата си, да не живеят в катуни, а да са пловдивчани и са успели. Сега децата им са пловдивчани. Ти от циганин по-зле ли си, че казваш, че няма да успееш? Ще успееш, ако си работлив и в Сен Тропе ще те искат, и синът ти тогава ще е равноправен гражданин на Франция. Пример Братовчедкте ми са пълноправни Французоики с майка и баща от Пловдив, преместили са се Леля и Калеко преди 30 години в Франция, там са си родили дъщери и ето те са Французойки.
СЛУЧАЙНИТЕ събития:
Родителят е възрастен човек който е задължен да се грижи за детето си. СЛУЧАЙНИТЕ събития, като природни бедствия, при бедствие родителят е длъжен колкото може по скоро да стигне до детето си и да му помогне заедно да преживеят природното бедствие. Да го заведе после на психотерапевт да помогне на детето си, да няма трайни последствия върху психиката му.
А нещата, които могат да му сторят лоши хора, родителят може да научи детето си преди то да бъде толкова голямо, че да може да излиза само. Никой не пречи на родителя да говори за секса с 10-12 годишната си дъщеря и да й обясни, че има чичковци, които биха посегнали на тялото й, защото са умствено болни. И както детето се пази от пияни, така да не разговаря в никакъв случай с възрастни хора особенно мъже.
Родителят преди да пусне детето си само, трябва да го е научил, с разговори, от кого да се пази и ако има нещо ново в живота му да споделя, да го обсъдят.
Във България според действащия в момента Закон за закрила на детето, родителите са задължени да не оставят децата си под 12-годишна възраст без надзор и грижи от възрастен. Един родител има 12 години време да научи детето си от какво да се пази. А ако все пак нещо се случи и завълят камъни и жаби от небето има психотерепевти.
|
|
|
|
| Коментари очaкващи одобрение: няма |
| ... |
|
|
|
|
