Споделена история от Тинейджърски |
Чувствам се така сякаш в живота ми няма нищо хубаво
преди: 7 години, 11 месеца, прочетена 1360 пъти
От вече няколко години (почти 3) се чувствам така, сякаш в живота ми няма нищо хубаво. Имам семейство, което ме обича, от вече 1 година си имам и приятели, на които мога да разчитам и това ме радва и наистина го оценявам, но сякаш проблемите ми и повечето неприятни моменти в живота ми надделяват. Когато бях в основно училище всички ми се подиграваха, обиждаха ме и ме унижаваха. Тогава свикнах да бъда сама и да разчитам единствено на себе си. Намирах спасението си в ученето и смятах, че след като си взема изпитите с отлични оценки ще отида в хубава гимназия и всичко ще се промени. Това беше единственото, което ме мотивираше. Както и да е, изкарах добри оценки, взех си изпитите и се преместих в езикова гимназия. Първоначално много се радвах и не само защото бях постигнала целта си и знаех, че ще получа по-добро образование, но и защото ще се отърва от всички, които не харесвам и които не ме харесват. Но в моя клас беше и момчето от бившия ми клас, което винаги се подиграваше най-много на всички и се имаше за нещо велико. Още след 1 месец той започна да се приобщава към всички, а аз бях по-скромна и не се заговарях много с останалите, а и не познавах никой. Тогава започнаха отново подигравките. Не само от негова страна, но и от страна на останалите. Това продължи 2 години и през тези 2 години аз се чувствах ужасно. Нямах желание да правя нищо, преди ходех на танци, но когато те разбраха за това, започнаха да ми се подиграват и аз просто се отказах. На всичкото отгоре започнах още в 8 клас да харесвам момче, което беше едно от другите, което се държеше като тях и не му пукаше как се чувствам аз. Не знам защо, не знам как, просто се случи. Това беше може би най-лошото нещо в живота ми. Когато ми се смееше, когато ме нараняваше, просто нямах сили да продължа напред и да направя каквото и да било. Всички ме мачкаха, никой не се интересуваше от мен, аз се затворих в себе си, всяка вечер плаках, не споделях с никой това, което ми се случва. Спрях да изкарвам отлични оценки, спрях да се интересувам от каквото и да било, а когато излизах, което се случваше много рядко, и всички, които познавам, ме виждаха, започваха или да ми се смеят, или да ме обсъждат. Често излизах или с майка си, или с баща си и това, че те разбираха какво е отношението на другите към мен, ме караше не само да се чувствам ужасно, но и да се срамувам. Така спрях изцяло да излизам. Това продължи повече от година. След това, в края на 9 клас, се сприятелих с няколко души от съседния клас. Излизахме след училище, имахме общи интереси, споделяхме си всичко. Това беше най-хубаво нещо, което ми се случи. Постепенно спрях да обръщам внимание на мнението на другите, не забелязвах това, което правят, не ми пукаше, а и моите приятели донякъде бяха в същото положение и взаимно се подкрепяхме. Но ми пукаше за мнението на момчето, което харесвах (сега съм 10 клас и все още го харесвам). Смятах, че за да не ме харесва, си има причина. Постепенно когато спрях да обръщам внимание, не знам може би заради това, или защото и съучениците ми пораснаха повече и им омръзна да правят глупости, но спряха да ми се подиграват толкова, колкото в началото. А момчето, което харесвах изцяло спря. Понякога си говорим, няколко пъти сме се прибирали заедно и това беше чудесно за мен. Аз отново започнах да уча, да отделям внимание на себе си, да излизам с приятелите си, да танцувам. Но както казах търсех проблема в себе си и реших, че той не ме харесва заради това как изглеждам. Промених външния си вид и започнах да отделям доста внимание на това, но след това реших, че трябва да отслабна. Всички ми казваха, че нямаше нужда да гладувам и да бъда на диети, но аз не ги слушах. Постепенно това се превърна в навик за мен и аз сякаш намирах не точно утеха, а може би надежда в храната. Диетите за мен бяха някаква променя, надежда, че може да доведат до нещо добро. Не можех да го накарам да ме хареса, не можех да направя нищо, което зависи от мен, не можех и да му споделя какво чувствам, защото всички ще разберат и ще започнат да му се подиграват. Това беше единственото, което можех да направя. Но така навредих на здравето си, имах заболяване, наложи се да ме оперират 3 пъти. Още първия път, в който прекарах няколко дена в болница осъзнах каква глупост съм направила. Спрях да гладувам, хранех се нормално, но въпреки това се наложиха още 2 операции, втория път, в който съм получила кръвоизлив и са ме закарали с линейка в спешното. Тогава много се уплаших и реших, че нямам право да си причинявам всичко това заради момче. Опитах да не мисля за него и донякъде се получаваше. Но сега, от няколко месеца, отново започнах да се затварям в себе си, да се чувствам зле и да не споделям с приятелите си. Вече имам по-лоши отношения с класа си, т. е. не само се подиграват, но и държат зле, директно ме обиждат, заяждат се и като цяло на моменти ми писва да издържам всичко това. На всичкото отгоре, по цял ден уча, полагам усилия, но нямам добри оценки, не знам защо.. На устно се справям, а на тестове не, когато поискам да ми върнат теста и да си видя грешките, те отказват, а на мен ми омръзна да полагам толкова усилия да науча неща, които няма да ми трябват, и всичките ми усилия да са напразни. Постепенно осъзнах, че не знам какво искам да уча, че нямам цел, не знам къде и какво ще правя, след като завърша. Това, което искам да уча не е развито тук (свързано е с изкуство), а в чужбина просто е невъзможно за мен, тъй като дори не го уча в училище. Осъзнах, че може би вече не харесвам чак толкова това момче, но просто той е единственото, на което да се надявам, дори нещата да не зависят от мен. Вече отдавна спрях да се надявам, да търся доброто в хората, да се доверявам. Спрях да очаквам хубави неща от живота, да очаквам, че отношенията ми с класа ще се подобрят, че усилията ми ще се възнаградят, че ще сбъдна мечтата си да уча това, което искам и че няма да трябва да се занимавам с нещо, което не харесвам, само и само, за да успея в този живот. Не се интересувам от пари, никога не са били определящ фактор в живота за мен, просто искам професия, която да може да ми осигури поне най-необходимото и все пак да знам че поне малко са си стрували усилията ми, които съм полагала и ще полагам 12 години в училище....
Всичко това отново започна да ме депресира може би, и да ме кара да се чувствам зле.. и вече не знам какво да правя. Нуждаех се да споделя това, наистина поне малко освободих това, което отново задържах в себе си толкова време. Не знам дали историята ми ще бъде публикувана, но както казах имах нужда да напиша това, което ми се случва накратко и да се почувствам поне малко по-добре.
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 7 години, 10 месеца hash: 2b8c8fc4d1 |
|
1. Мило дете
Много болки и самота има в твоята история, но виждам и задълбочени мисли и зрелостта в твоите думи. Искам да знаеш че тези, които ти се подиграват едва ли имат толкова акъл и толкова воли като твоите. Моля те не позволявай техните глупави нападки да съсипват живота си. Едва започваш живота, имаш потелциал за много нови неща, защо ще обърнеш толкова внимание на хора които не те разбират? Не споменаваш за твоите родители, а именно те най-много те обичат, може би е време да споделиш какво те терзае цялото време. Или някой друг на който имаш доверие. Вярвам че в теб има доброта и сила и ще минеш този тежък период и отново ще се усмихваш.
|
| преди: 7 години, 10 месеца hash: 976b79a2a4 |
|
2. Доста се замислих, когато прочетох историята ти, защото когато аз бях ученичка, бях от най-популярните момичета и с приятелите ми се подигравахме на "задръстеняците", "зубърите", "бедните" и "грозните" и чак сега разбирам как това ги е наранявало, а честно казано ние не сме влагали смисъл в думите си, просто в тези години е нормално "готините" да се подиграват на "смотаните", а още в началото когато се опознава класа се разбира кой какъв е, та мисълта ми е, че и твоите съученици не се замислят за това как се чувстваш, за депресиите, които се пораждат от поведението им... Така, че не мисля, че трябва да им обръщаш толкова внимание, живота се променя, кой знае след 10 години ти каква ще си и те какви ще са.... както ти казах в 5-6-7-8-9 клас бях много популярна, общувах с всички които исках, всички ме харесваха, но се запознах с момче доста по-голямо от мен и започнах да бягам от училище, едвам изкарвах 3ки, давах фалшиви бележки и ме хващаха, исках да прекъсна училище, започнаха да ме наказват в училище, аз се преместих в друго, там пак станах веднага популярна и харесвана, но не и от учителите и скоро ме изключиха от там, пак отидох в ново училище и от там ме изключиха, преместих се в 4то училище и чаках да стана на 16, за да ме приемат във вечерно училище, и 11 и 12 клас изкарах във вечерно, там всички бяха мнг по-големи от мен, с някои се разбирах, с други се мразех, защото те завиждаха на начина ми на живот и на външния ми вид и се държаха ужасно.... едвам завърших вечврното си образование! И днес ако можех да върна времето назад определенощях да избера да съм прилежна ученичка и да не минавам през целия травмиращ за детската психика път, по който минах!
|
|
