Споделена история от Тинейджърски |
Празнота
преди: 7 години, 7 месеца, прочетена 1207 пъти
Здравейте! Аз съм момиче на 18 години. Преди година и половина изгубих един от най-важните хора в живота си - моята баба. Преживях го изключително тежко, всъщност дори не може да се каже, че съм го преживяля изцяло. Тя беше човек, който би дал душата си за мен, човек, който страда през последните години от живота си и не заслужаваше да умре толкова рано и мъчително. Баба ми получи инсулт, когато бях на 6 и вследсвие получи страхова невроза и депресия, не можеше да заспива е пиеше купища лекарства, за да води що годе нормален живот. Разбира се депресията и влияеше и тя не можеше да върши домакинските неща, като преди. Слава богу дядо ми я замести в това оттошение 10 години, но тя често страдаше и казваше, че не иска да живее повече. Живееше насила, и ми казнаше, че живее само заради мен, че много ме обича и винаги ще е до мен. Аз също мля обичах безкрайно много, но като всяко подрастващо дете, понякога се държах ужасно, отговарях и дори понякога съм я обиждала и съм и казвала да не ме занимава. Казвала съм и, че не я обичам, и че не ме интересува как е, което никога няма да си простя... Въпреки лошото си поведение всяка седмица си ходех насело с желание и нетърпение да видя баба и дясо и да им разкажа как е минала седмицата, по какво имам шестица и така нататък. Баба винаги се усмихваше и радваше искрено за всяко нещо, което и споделях. Освен това откакто бях малка баба и дядо събираха пари за моя бал и ми даваха всяка седмица пари, които аз събирах или си купувах играчки като малка. Когато станах осми клас започнаха да ми дават повече и винаги, дори когато им казвах да не ми дават, защото имам те ми казвяха, че всичко става затова да ги взема. Буквално се грижеха зя мен по-добре и от родители и бдяха над мен като ангели. За съжаление преди година и половина баба се залежа на легло и постепенно спря да се храни. Тогава плачех на леглото и държах ръката и а тя едва говореше. Молех се да се оправи, молех баща ми са я заведе в болница, но никой нищо не направи. Няколко месеца преди здравето на баба да се влоши се запознах с едно момче, което остана до мен до ден днешен и ме подкрепяше в най-гежките ми моменти. Тогава баба много се радваше, че си имам добро момче за приятел е чувайки за милите неща, които той правеше за мен ми казваше да не го изпускам. Така един петък вечер реших да изненадам баба и дядо и да си отида изненадващо насело като приятеля ми ме закара. Беше вечер приятеля ми ме остави на ъгъла на улицата и аз с усмивка тръгнах към къщата на баба и дядо. В тъмнината видях бял лист залепен на вратата. Беше некролог. Баба беше починала. Без да се сбогуваме. Без да и кажа колка я обичам. Без никой да ми каже. Беше горям шок и огромен стрес за мен. Плаках 3 дни и исках да ме погребът с баба. После месеци наред плачех всяка вечер с нейна снимка в ръка. Остана ми само дядо при който продължавам да си хося всеки петък, но баба не спира да ми липсва до ден днешен. Искам пак да чуя гласа и са и се извиня, да я прегърна и пак да си говорим. Да чуя гласа и... Бих дала всичко. Моля се Бог да не ми отнема и дядо. Откакто баба почина станах отличничка в училище, научих се да готвя и да бъда по-силна. Всичко, което баба искаше но не успя да види. След смъртта на баба имах много щастливи моменти, но и понякога изпадах в състояния на безкрайна тъга, засипана с тъжни спомени и самота. Открих, че подщи нямам никакви приятели, че много хора ме използват и ми забиват нож в гърба. Именно днес отново се чувстнам самотна, тъжна и чувствам празнотата, която остана след смъртта на баба и след предателствата на приятелите, които имах.... Вече не знам какво да правя. Ту съм щастлива, ту тъжна. В един момент се радвам и усмихвам, а в следващия не мога да спра да плача.
|
