Трудно ми е да бъда себе си
преди: 7 години, 1 месец, прочетена 1080 пъти
Здравейте :)

Накратко, аз съм момиче в средата на 16-тата си година, в 10 клас и се занимавам с изкуство. Обичам да си задавам въпроси и да подлагам нещата под съмнение, за да ги изпитам. Също така, много обичам цветовете и свързвам всичко с тях.

Подобно на връстниците си, аз също преживявам драматично бурниите си от емоции.
Въртя се в спирала и понякога се спъвам от заплелите се в нея мисли, а както скоро стигнах до извода, тези мисли често са в цвета на един тип, който заема точно половината от досегашния ми живот.

Какво е любовта бе, хора? Защо се преживява толкова мъчно? Какво целим да постигнем със себе си, когато сме влюбени?

Уж прости въпроси, а с толкова сложни и персонални отговори..

Значи, историята ми може да стане километричен роман, понеже често съм многословна и разтягам локуми, но ще се пострая да съм съдържателна този път.

Да го наречем Виктор. Това име ми срути живота из основи, нищичко не остана. Как? Ами, представете си, че най-прекрасното същество, което е център на съзнанието ви от 7 години, ви стане най-близкият приятел, започне да ви закача, подкрепя и обича и изведнъж всичко това секне. Ей така, без обяснение.
Чувстваш се като скеле на галерия след атомна бомбандировка..

Искам да си мисля, че вината е изцяло моя, защото тогава по-лесно бих могла да оправя цялата хаотична каша в мен, обаче не мисля, че реално има виновник.

Имам доста комплекси, старая се упорито да ги изкоренявам от съзнанието си, но става бавно и ми е много трудно да балансирам това с настоящето, с работата, далечните несигурни цели и с "преживяването".

Искам да го преживея този момчурляк, всичките тези емоции ми пречат много, ревнувам и продължавам да се надявам сляпо за нещо нереално..
И не успявам, чувствам се слаба, знам, че от мен си зависи.. но всичките спомени ме смазват всеки път, в който се сетя за него. А това е кажи-речи непрекъснато.

То това си е човешка драма от как свят светува, да, обаче всеки един от нас си я преживява по негов си начин.. И аз нещо се смутих напоследък. Тъкмо си мисля, че вече всичко е наред и то автоматично се врътва в обратната посока. Отчайвам се и сядам да хлипам тихо в прахта, гледайки как времето ми изтича. Кога ще променя себе си? Как?
Трябва ли? Искам ли?

Мразя се заради всичките си недостатъци и грешки, които не съм предвидила.. а всички ми казват " Обичай се". Ама как? Защо не мога?

Чувствам се като лигава филмарка с измислени проблеми и затова предпочитам да си мълча, но все някак успявам да "издемонстрирам" вътрешните си терзания.. Също така, отблъсквам хората около себе си, защото се съдя твърде много и често ставам дръзка, интровертна, обвинявайки ги в това, че не са най-идеалната си версия.
Чувствам се невежа и недостойна, а ако се погледна от друг ъгъл, установявам, че мога да се чувствам и по друг начин. Искам да го овладея това. Когато се приема сред останалите, всичко се успокоява, но винаги се завихрят разни прашни мисли в главата ми, които ме отвеждат надалеч от реалността и ми пречат да съм концентрирана..

Как се стига до изчерпателен отговор на всичките тези въпроси?
И четейки това, какъв човек според вас съм? Че май и аз не знам..

Приемам критика, така че ще се зарадвам на всякакви коментари, каквито и да са :)

И мерси предварително

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 7 години, 1 месец hash: 0e796e9209

гласове: 1 2 3 4 5   (313149 гласа)

1.   Разбирам те, спокойно. XD В главата ми също е една каша.. Но се опитвам да се прикривам някак. Едно момче преобърна живота ми по същия начин, а дори не го познавам още. Ти поне си имала контакт с него, аз всеки ден си удрям главата да разбера какви са намерения му, какво иска от мен. Всеки път се държи различно, по погледите му се опитвам да разбера какво мисли, какво чувства. Определено чувтсва нещо, но не знам какво. И ако това е звучи супер объркано и безсмислено, така го чувствам и аз. Мисля, че откачам на моменти от собствените си мисли. Постоянно нещо се върти в главата ми, неща, които реално не са толкова важни и огромни, колкото изглеждат в моите очи. Но такава съм си. Вътрешно крещя, а външно мълча. Защото си мисля, че проблемите ми не са точно проблеми, хората през какво преминават.. Но същевременно тези "проблеми" ми оказват влияние, защото за мен са си важни. Понякога ми се иска да мога да прескоча с две или три години напред, може би тогава ще съм по "зряла", както казват, може би тогава ще знам какво се случва и нещата ще са ми по-ясни. Така казват, че тези години са най-объркващите и занапред всичко ще се оправи някак. Дано. 17 г.

 

...