Споделена история от Тинейджърски |
Само приятели?
преди: 7 години, 1 месец, прочетена 1255 пъти
Здравейте на всички! Наистина не знам как да подходя… за първи път пиша в този сайт, но имам чувството, че не правя грешка в момента.
Така… аз съм момиче, на 16 години от малък град в България. Преди няколко месеца се запознах с едно момче, чиято баба живее доста близо до моя дом. Познавам се с по-голямата му сестра, която идваше много често преди. Неговото семейство живее в съвсем друг град и то доста далеч от моя и явно затова не беше идвал… или аз не съм го забелязвала? Та… обикновено с най-добрите ми приятели обичаме да излизаме през вечерта и да се събираме. Една вечер аз не излязох и точно тогава най-добрия ми приятел решил да го доведе. На следващия ден разбрах за „въпросното момче”, че с приятеля ми се познавали от малки, а най-добрата ми приятелка много го харесала предната вечер – сподели ми, че бил много забавен и че непременно щели да ме запознаят с него вечерта.
И ето че дойде вечерта, на нашето запознанство. Както и предполагаха приятелите ми, с него доста си допаднахме и се сприятелихме. Но за съжаление си тръгна на следващия ден. От онзи ден той изобщо не се появи в живота ми… до априлската ваканция. А през тази ваканция, незнайно как, с него наистина много бързо се сближихме. Мислех, че си падам по него и той по мен, но сега не съм толкова убедена. С приятелката ми обсъждахме този въпрос и тя мисли, че ме харесва, ала аз все още не мога да го повярвам. И знам защо – понеже самочувствието ми е толкова ниско, че направо е под земята! Вманиачих се толкова, че търсех отговора в интернет, където във всички сайтове ставаше ясно, че има чувства към мен – правех всякакви тестове, четох толкова много статии, но все още не съм толкова убедена. Признаците, по които започна съмнението ми за всичко това не бяха един или два. Още в началото на ваканцията от една шега не спряхме. Пошегувахме се, че ще се женим и ще ме взима с него… и така до края на престоя му. Аз, разбира се, отвръщах да шегите му и все още го правя, ала от като го опознах по-добре, не го казвам чак „на шега”. Четох, че очния контакт е много важен – един поглед разкривал повече от хиляди думи. Тогава се замислих, че доста пъти съм го хващала да ме гледа, а когато го погледна и аз, той не извръща погледа си. Напротив, аз го правя. И леките и невинни докосвания – все си има извинение да ме хване за ръката или да седне до мен, даже и да легне. А когато започнем да си говорим, имам чувството, че го познавам от години и мога да му споделя всичко. ТОЙ ДАЖЕ МИ СПОДЕЛИ ЗА БИВШАТА СИ! Какво трябва да значи това!?
Разбира се, аз мога да съм в момента в доста голяма заблуда! Понеже той е единственото момче, което толкова ми влезе под кожата за толкова кратко време. Или може би е това, че той се държи с мен, както никой друг? Защото той може би е едно от малкото момчета, които се държат така? А защо се чувствам така изобщо! По принцип осъзнавам кога съм хлътнала по някого, но този път продължавам да отричам и все пак се тормозя с хиляди въпроси! Допълнително допринася и това, че баба ми изобщо не го харесва. А причината е, че преди много години дядо ми е изневерил на баба с неговата баба. От тогава баба е намразила това семейство, но аз разбрах за тази история чак когато се караше на майка ми и я караше да ми забрани да се виждам с него. Това всъщност не ме притеснява особено – все пак си е моят живот.
Искам някой външен човек да ми даде малко разум и разсъдък, защото моите отдавна ги няма. Искам да разбера струва ли си да поемам риска, като му споделя чувствата си и изобщо има ли такива? Или е по-добре да не губя толкова добър приятел като него?
Благодаря ви предварително за отделеното време и за прочита ви! Ще се надявам да ме посъветвате!
|
