Споделена история от Тинейджърски |
Размисли и страсти
преди: 6 години, 4 месеца, прочетена 989 пъти
Добър денвечер!
Силно желая просто да напиша мислите си, които се въртят в главата ми последните 4 години, защото тук съм анонимна и това поражда у мен спокойствие.
На 18 съм. От голям град съм. Нямам тежък живот, но тийн годините ми, които вече, опасявам се, са към края си не минаха в пиене и забавления с приятели и това до голяма степен ме гризе, защото аз съм си виновна.
Умът ми бива занимаван ежедневно от мисли, които не се въртят в главите на връстниците ми и не мога да ги спра. Отварям скоба, че от години се боря с депресията. Усещам просто как социалните медии(особено фейсбук) някак промиват мозъка ми и не само моя. Всички на тази възраст или плюс минус няколко години, са някак... мъртви. Защото сме доста уязвими емоционално, а соц. мрежа е един прекрасен начин да пробие мозъка на един изграждащ се човек. Отворя ли фейсбук(примерно), защото ми е скучно веднага го затварям, защото се усещам, въпреки това е много пристрастяващо.
Както и да е, темата ми не е насочена към вредата от социалните мрежи, това са просто мои размисли и страсти. Не знам дали заради моята настройка или това е така, но когато съм в социална среда, примерно училище в междучасието, и говоря с хора, все едно и също се повтаря, като развален грамофон. Това имам предвид под "мъртви". Някак си ми писва всеки ден да слушам и да обсъждам едно и също нещо, да го дъвча като дъвка. Човек е социално животно все пак, няма как да се изолира на 100 %.
Нищо не ми носи радост, всичко ми е сиво, безинтересно, апатично. 2 приятелки имам, не защото съм аутсайдер или съм асоциална, а защото така избрах аз. Всички рано или късно почват да ме дразнят с маниерите си, с говора си, с присъствието си, с темите си за разговор и им бия шута, защото колкото и да се опитвам да търпя, не ми се получава. Тоест, излиза, че не мога да задържа приятели до себе си. Когато съм приятел с някого и наистина държа на него правя много компромиси и давам много от себе си. Може би проблема е в мен, може би не.
Разбира се, голямо изключение прави приятеля ми, заедно сме от почти 5 години вече. И той е същия "чудак" като мен. Просто съм някак изморена, а ми е прекалено рано да съм изморена на този етап от живота си, защото той сега започва. Тепърва ми предстои изнасяне, кандидатстване, сметки и т. н.. Никога не съм имала кой знае каква свобода, вечерен час си имам и той е доста ранен за пълнолетно момиче. Ама не се и оплаквам, аз съм си домошар по природа, не обичам купони и алкохол. Веднъж бях на такъв, умрях от скука, и да, пих.
Мисля позитивно, или поне се опитвам. Ходя си на уроци. Уча си, виждам се с приятеля си. Всичко си имам материално, въпреки това, чувствам огромна празнина в себе си, както казах, изморена се чувствам. От хората около мен, от това какво ме чака. Много искам пак да си гледам света през розови очила, ама ги махнах веднъж и не мога да ги сложа пак. Може би е от презадоволеност. Не сме в прекрасни отношения с нашите изобщо, но се търпи. Това е друга тема. Рано видях какво е да живееш сам на квартира, защото приятеля ми няма семейство и живее сам. Да блъскаш като куче, да гладуваш, да си отделяш, да пазаруваш само на намаления. Това наистина ме плаши, защото всеки минава през това, разбира се, и аз ще мина.
Както някой каза, първите 18 години от живота ти са демо версия, после плащаш всеки месец.
Май стана много дълго, извинявам се за което. Извинявам се също и, че е някак хаотично написано, така е и в мозъка ми.
Исках просто да споделя мислите си.
|
