1. Все едно чета нещо, което самата аз съм писала преди години.
Разбирам те, защото моето притеснение също никак не беше малко. Вдигала съм температура и ми се е гадило от нерви. Преживявах презентации и представяния така, сякаш имам грип.
В университета попаднах в напълно нова среда, за щастие бързо си намерих приятели, защото всички искаха да имат групичка от близки. Първата година изкарвах много ниски оценки и това ми влияеше още по-зле на самочувствието, защото наистина отделях много време за учене. След втория семестър започнах да получавам панически атаки. Нормално е, понеже се стресирах от всичко и се очакваше да ми се случи рано или късно. На практика изпадах в паника без основателна причина, без самата аз да осъзнавам причината за тези състояния. Консултирах се с лекар, поговорихме. Предложиха ми лекарства, но аз отказах, защото не исках да влизам в един такъв цикъл, в който спасителното ми средство е антидепресант, а аз още нямам и 30 години. Казах си, че ако в толкова прости ситуации опра до крайни мерки, то ще ми стане навик да го правя. Не исках такива навици. Както и да е, въпросният лекар ми помогна да осъзная, че сама вредя на себе си и се притеснявам излишно за неща, които са извън моя контрол. Препоръчаха ми да се занимавам с дейности, които ме правят щастлива и да бъда по-активна в ежедневието си (т. е. да излизам и да общувам). Постепенно започнах да излизам от зоната си на комфорт, защото исках да се оправя и да водя нормален живот. Дразних се на себе си от години, вече бях стигнала една кулминация на стрес, беше ми време да се успокоя. Научих се да се пазя по начини, по които не съм подозирала, че мога да се пазя. Спрях да мисля за проекти, крайни срокове, презентации, доклади. Това бяха едни такива задължения, които винаги съм вършила. Какво толкова ми тежеше? Пиша, каквото пиша, давам всичко от себе си и каквото сабя покаже. Оценката може да е всякаква, но си дадох сметка, че аз не уча за оценка, а уча за знания. За общуването не знам какво ще ти кажа. На мен в един момент спря да ми пука, че може да се изложа или да не ме харесат. Случва се, предполагам на всички. Няма как всеки да те харесва, но не е твоя работа да се тревожиш за мислите, които другите хора таят в себе си. Не ти е работа да се терзаеш за чужди действия. Ако някой ти направи лошо, това лежи на неговия кръст, не на твоя. Ако някой ти се дразни, той вреди на себе си с целият този негативизъм, а не на теб. Ако ти не приемаш негативните коментари и оценки, те не могат да те докоснат. Аз спрях да приемам лошото, спрях да се тормозя за него и започнах да живея в пъти по-свободно. Започнах да общувам с повече хора, пак си имах притесненията за темите на разговор, но поне не треперих и не се потих. Запознавах се, подавах си ръката и се усмихвах широко, после започвах да водя битов разговор. Ако темата потръгне, чудесно... ако ли не, пак чудесно. Кое е най-лошото, което може да ти се случи при едно запознанство? Да те игнорират? Да ти кажат, че не искат да говорят с теб? Като се замислиш тези неща изобщо не са толкова лоши. Нищо в този живот не е толкова страшно, просто ти имаш склонност да виждаш малките неща като огромни и да им придаваш важност, каквато те нямат. Каквото и да се случи, ще бъдеш притисната от обстоятелства и ще се справиш, дори и да не искаш. Часовникът не спира за никого, стрелките ще те бутат напред във времето и постепенно всичко ще се подрежда. Дори да се изложиш, това ще бъде забравено. Дори да закъснееш, все някога ще ти простят. Дори да пропуснеш важна дата, все някога ще имаш възможност да се явиш повторно. Много се страхувах за матурите. Имах съученичка, която точно тогава се разболя сериозно и лежеше в болница. Не се яви с нас, отиде на септемврийската. Въпреки това, тя пак беше приета в университета, в който искаше да учи. Ако изгубиш работа, ще намериш нова. Ако изгубиш приятел, ще имаш и други приятели. Ако сърцето ти е разбито, то отново ще зарасне и ще бие дори по-силно за друг човек, с когото може би наистина ще си принадлежите. Аз трябваше да мина през катарзис, трябваше да ми се случи нещо много лошо, че да дойда на себе си и да се стегна. Надявам се, че ти ще го направиш преди да си стигнала лошият връх, че просто ще заобиколиш и няма да ти се налага да се сблъскваш с такива трудности. Мисли толкова, колкото ти е нужно. Мисли всеки ден. Блъскай си главата с идеята, че животът не е страшен и ще имаш купища възможности. Спокойно, ти ще се научиш да общуваш, просто защото ще ти бъде нужно да общуваш. Ще свикнеш да презентираш, защото в бъдеще ще имаш още много презентации. Това не е страшно. Тестовете са само лист, на който трябва да напишеш знанията си. Презентациите са просто да застанеш в една зала, в която има няколко човека и да представиш това, върху което си работила известно време. Не е страшно. Разделяй големите събития, които те плашат, на съвсем малки действия. Крачка по крачка. Презентацията, например- влизаш в залата, отиваш до компютъра, отваряш си файла, качваш се на подиума (ако има такъв), държиш очите си на нивото на средния ред или долу ниско в края на залата, четеш-обясняваш-сменяш слайд (няколко пъти). Накрая благодариш за вниманието, слизаш от подиума и сядаш на някой стол. Така не звучи сложно, нали? Отпусни се, погрижи се за себе си и се постарай да надмогнеш притесненията си. Щом аз успях, ти също ще можеш!
|
