Споделена история от Тинейджърски |
Чувствам се самотен и депресиран..
преди: 4 години, 7 месеца, прочетена 764 пъти
Не знам защо пускам тази тема.. може просто се чувствам една идея по-самотен. За всяко едно нещо е започнало от някъде предполагам. Аз сам 23 годишно момче, което някога беше щастливо от това, че има хора, които познава, с които се чувства добре в компанията им. Имах доста познати, но имах определен брой хора, които чувствах близки и ми бяха повече от приятели, бяха хора, с които споделях всичко, бяха ми нещо като семейство. Ще излъжа бройката им, може би бяха около 8, 10 човека, които чувствах истински близко. Но.. направих известни грешки преди няколко години, и от тези 10 човека, останаха 1-2ма.. Намразих се, защото изгубих изключителни хора.. Преди година 2ма приятели се скараха за нещо глупаво и съжалявям, че взех страна, която очевидно беше грешна. Или грешката ми беше в това, че въобще взех страна. И уви, най-добрият ми приятел просто ми обърна гръб и не го виня. Беше грешка. Сега съм с 0 приятели. Нямам човек с когото да комуникирам или излизам.. както и да е, опитах се да го приема някак си. Имах, все още имам де, до определена степен, приятелка. Тя беше до мене, както и семейството ми.. Но нещо стана, аз защитавах и все още защитавам приятелката ми, колкото и лошо да е мнението на когото и да е било за нея. Макар и да знам, че тя ме подведе да направя неща, за които винаги ще съжалявам, аз ще продължавам да я защитавам във всеки един миг, докато пътищата ни просто не се разделят. Не знам, сега може би е моментът това да стане. Не след дълго и родителите ми решиха да заминат. Заминаха недалеч, само на 400км. Тогава останах само аз и моята приятелка. Тя обаче реши да замине, по-късно, някъде, извън България. Тогава нямах голям избор, с нейното решение, взех и моето. Заминах при родителите ми, при майка ми по-точно, която за нейно щастие живее с новия си приятел, който е симпатичен. Но от самотата, която живее в мене, аз се чувствам по маловажен. Все едно никой не го е грижа за мене и никой няма нужда от моята помощ. А защо го казвам, аз съм човек на честта. Човек, който го е грижа повече за другите, дори се е случвало да ме е грижа за хора, които дори не познавам. Винаги съм се втурвал в помощ и съм го казвал на много хора, че понякога съм готов да се хвърля в огъня за човек, който дори не познавам.. Сега, от както се преместих в големия град, което стана буквално преди 1 седмица, не съм се чувствал по-самотен и по-заключен в собственото ми тяло, с чувство на страх какво ще стане с мене, аз обикалям града с метро без да слизам от него. Или разхождайки се из улиците, без посока, слушайки музика, мислейки за миналото и моите грешки, чудейки се как ли ще мине денят ми утре, чудейки се, къде да отида, да остана сам с мислите си, но уви, голям град, пълен с милионен град, в който всички са ми напълно непознати и аз съм напълно непознат за тях.. Страх ме е, че няма да си намеря място и знаейки, колко души са напуснали този свят заради депресия, тъга, самота.. Дори в момента, всичко, което пиша, всичко, което мисля е благодарение на едни слушалки и, любимите ми за състоянието в което съм, песни. Срам ме е, от всичкото това писание докато някой човек, бездомен, гладен и уплашен е някъде там и има нужда от помощ, по голяма. Но въпреки това, събрах сили и излях душата си пред 170 хиляди потребители без да знам какъв ще е резултатът от това, но милея, може би за капчица поне, надежда...
Благодаря за тези, които са отделили време на прочетат това, до поразмишляват може би за всичко това и се извинявам на онези, които първо модерират форума, ако " това " не е пуснато на правилното място.. Лека и спокойна вечер от едно голямо, но все още малко момче..
|
