Споделена история от Тинейджърски |
Имам много странни приятели...
преди: 4 години, 5 месеца, прочетена 894 пъти
Здравейте!
Момче на 21 години съм. Преди около година се запознах с група хора от друг град. Връстници сме. Как се запознахме и намерихме-доста дълга история е и ще има да разказвам и да разтягам локуми... По-важното тук, обаче е с какви заключения оставам за тях напоследък.
Преди, всичко беше наред. Писахме си редовно, чувахме се и веднъж даже пътувах до техния град, останах за няколко нощувки в къща за гости и си излизахме с тях, прекарахме си весело и всичко беше по мед и масло. След това, обаче започнахме все по-рядко да си пишем, дори. И то-ако не пиша аз първи, те няма да се сетят да ми пишат. Много рядко го правят. И ми е наистина тъпо, защото не мога да ги разбера. Това не е единствения ми проблем. Имало е случаи, в които пиша на някого от тях "Здравей, какво правиш" (както си му е редът;както всеки пише на някого да го види как е, какво прави...), и той не ме отразява. Най-гадното е, че го прави демонстративно. Т. е. Seen-ва го... и до там! Разбирам, че има моменти, в които на човек не му се пише, не му се говори(и на мен ми се е случвало), но поне да не го seen-ва. Така е много гадно! Хората, дори, измислят разни специални трикове как да отвориш чат и да прочетеш нечие съобщение без да отбележи на отсрещния, че си го видял, а на тях дори не им пука. И това ако не е неуважение-не знам!
И това не е всичко! Те първа идва най-интересната част!
Преди време почина едната ми баба и един път им споделих в групата(имахме и група направена..) и те реагираха безразлично. А причината да им споделя също е дълга за разказване;ако държите, ще ви изясня подробности в коментарите.
Та... Те изказаха своите мнения по въпросното ми запитване, ако мога така да се изразя, но нито един не се сети да изкаже съболезнования. Естествено, не им казах и за да търся внимание, съчувствие и т. н., но просто очаквах да изкажат, защото е нормално и логично в такъв момент да се каже. Всеки нормален човек би го направил. Това е от възпитание, морални ценности и си е като впита, в съзнанието, традиция. Не може да не го кажеш, както и не може да не кажеш "Добър ден", когато влизаш в магазина да си купиш нещо. Ти просто трябва да го кажеш!
И не мога да проумея какви са тия хора! Толкова добре се държаха, възпитани, интелигентни, добри... Приеха ме с отворени обятия в обкръжението си, без да ми се налага да се доказвам;без да се осъмнят в мен, а в следващия момент се държат така странно. Още повече, че някои от тях са малко по-набожни от останалите, изчели са Библията и дори са ми обяснявали някои неща, свързани с нея, които аз не разбирам(още повече, че не съм я чел, но вярвам...), а в същото време противоречат, сякаш, на нея и на Бог с безчувствието си.
Имало е моменти, когато съм се отчайвал от живота, и ми се е искало да се самоубия(на доста хора им минават такива мисли през главата;не ме съдете) и понякога споделям с близки и приятели и всички са ме ме утешавали и са ми помагали в такива ситуации, обяснявали са ми хубавите неща от живота...
Да, ама не и при тях... Случвало се е с един-двама да споделя, че ми се е случвало да си помисля за това и те... Нищо!Отново,както си пишем, seen-ват това и до там! И не! Не съм го правил, за да прося внимание! Просто обичам да споделям всичко с хората, които считам за близки. И единствено те остават така.. Безгрижни, апатични... Сякаш на тях им е все тая.
И поради тези причини съм ги питал дали има нещо, дали вече не ме чувстват като приятел, моля ги да ми кажат истината ако има нещо такова и те отричат. Обясняват ми, че разстоянието играело лоша шега, че понякога са малко разсеяни и тем подобни, но се чудя какво ли ще кажат, ако им изброя тези причини, поради които се съмнявам? Защото за първи път ставам свидетел на такива реакции в такива ситуации. Просто не е нормално. Не мога да го проумея. Това и по филмите сигурно го няма! И се чудя, те истински приятели ли са? Защото, пък, от друга страна, като бях при тях, съвсем сам, те нищо не ми сториха, а можеха! Аз им се бях доверил до такава степен, че даже оставах за минута мои неща, като портфейл, телефон, пари, за да отида до тоалетна в някое заведение, и те не злоупотребиха с доверието ми. Не са ми изчезвали нито пари, нито документи или каквото и да било. И сега съм страшно объркан, защото си личи, че са честни хора и не биха се възползвали от нечие доверие, за да се сдобият с нещо материално, а в същото време "духовното" ;мъдрото в тях също куца и не знам какво да мисля... Ще се радвам ако някой ми помогне. Благодаря ви!
|
