Психическа травма от тормоз в училище. Как да оцелеете сред изроди ?
преди: 3 години, 7 месеца, прочетена 1726 пъти
Здравейте всички анонимни хора в този сайт. Реших да пусна тази история в категория тинеджърски, макар вече да не съм тинейджър, а вече възрастен мъж на 30 г. Просто искам да помогна на младите тинейджъри, да могат, да оцелеят психически в училище и да нямат психически травми след тормоз в училище.
От детската градина, основно училище, до гимназия съм бил тормозен всякак от свои връстници.
Бях свит, кротък, можеби съм бил интроверт не знам. Не общувах много с другите. Тормоза беше по – голям през периода на основното и гимназиално образование. Физически са ме тормозели, заплашвали, биели понякога. Ритали са ми раницата, слагали са ми гадни неща на стола. Ритали са ми стола по време на час дори. Психически ме тормозеха като ме обиждаха подиграваха ми се. Голямото междучасие се бях оплашен, че някой ще започне да ме тормози. Отвратителен стрес преживявах там. Имало е не толкова лоши деца, но те от трах не са смеели да ме защитят. И всичкия този тормоз беше без причина, просто ей така за тяхно забавление. Искаха да се гаврят с мене. Нищо не им бях направил преди това, нищо лошо. Преди съм си мислел, че когато тръгна на училище ще имам приятели, че ще си изживея ученическите години по – приятно. Да ама не...за жалост училището след това го възприемах като затвор. С разликата поне, че не изнасилват поне мен не...Не съм си и представял, че децата могат да бъдат толкова жестоки изроди. Еми да изроди са според мен. Не съм и предполагал че тиейджърите толкова голям брой ще са толкова лоши и пропаднали отрепки. Тинейджъри които 95 % бяха отрепки и се гордееха с това. Момичетата тип курви бяха уважавани. Държали са се нагло дори и с учители. След бала всичко приключи. Живота продължава. Но като минаха няколко години, аз осъзнах, че имам нанесени психически травми. Имах социална фобия ниско съмочуствие. Не можех да общувам с хора. Страх ме беше дори и да отида до магазина. Ръцете ми се потеха имах сърцебиене, тревожност. Не смеех да погледна човек в очите. Постоянно имах някакъв страх че ме обсъжда някой че съм странен че не заслужавам обич от други хора. Мислех си че съм по – нисш от другите. Травмата си каза думата. Разказах историята която създаде моята травма сега ще разкажа как се излекувах от части и имам по – голямо самочуствие. Все още имам части от мен които трябва да се излекуват. След като започнах работа мислех, че ще попадна на добри хора и ще се срещна приятели. За жалост не, историята пак се повтори. Колегите баха злобни и ме обсъждаха зад гърба. В къщи когато играя на компютърни игри някакви заядливи геймъри пак ме нападаха. И всичкото това натрупване и среща с лоши хора съоченици, колеги геймъри ме накара да преосмисля моя образ. Казах си мамка му писна ми докога ще бъда жертва ? Исках промяна да съм друг образ. Изведнъж се сеитих за игрите и реших в този виртуален свят да бъда лошия. Имах тази смелост, защото никой не ме познава. Исках да бъда лош, но както се казва нямах акъл да бъда лош. Няколко опити се опитах да се защитя на нападки от други играчи. Но се съмнявах в себе си не исках да се заяждам и да унижавам други хора макар и да си го заслужаваха. И не знаех как точни да ги обидя, че да бъдат ядосоани и наранени. Все още имах ниско самочуствие. Дори и да кажа някои обиди, когато ме обиждаха в играта аз все още се засягах. Защото вътрешно си мислех, че може би са прави. И така осъзнах че неги мачкам достатъчно и, че нещо липсва. Не се чуствах победител. След известно време осъзнах, че за да се почуствам победител в някой спор не трябва да се съмнявам в себеси и не трябва да се мисля за по нисш от тях. Трябваше да уважавам себеси и да не се съмнявам изобщо. Но ми трябваше мотивиция и реших да изполвам за мотивация злобата. Злобата ми даваше сили. Реших пак да пробвам да се защитя ,когато някой ме напада в играта. И този път предварително измислях какви точно обиди да кажа, така че да имам голямо самочуствие и да не го уважавам изобщо в същото време. Казано с други думи обиждах го така, че да се искарам по висш от него. След това го предизвиках на двубой и го бих. Той не каза нищо след това, защото го затапих. Този път се почуствах истински победител защото уважавах себеси повече от него и го бих в двубоя. Но се и чуствах странно някак си се почуствах зловещо от този мрак който се саздаде в мен. Не ми харесваше да мачкам други хора, но го направих за да видя как ще се почуствам в ролята на лошия. Злото не беше моята природа. Но онзи се беше заял пръв с мене и реших да го смачкам и унижа. Не е типично за мен, но го направих. И няколко пъти тренирах и физически и се научавах как да бъда лош и натрупвах опит. След като побеждавах с аргументи и се научих да уважавам себеси повече от други аз станах по – уверен. Вгледах се вътре в моята травма от училище и разбрах че това една рана от четири болки. Болка 1 е че бях тормозен без причина. Това е болката от неспаведливостта към мен. Болка 2 Болката че не уважавах себеси и че си мислех че те са по висши от мен , че те са по - готините. Болка 3 Болка от самия тормоз от преживяното. От жестокостта на самия тормоз. Болка 4 Болка от това, че те бяха победили. Че аз не се защитих както трябва и ,че бях победен от тях психически и физически. В интернет бях прочел че за да се излекуваш от травма трябва да се върнеш на зад във времето и да изпиташ всички подтиснати гадни емоции. Беше болезнено върнах се назад във времето и пуснах цялото си страдание, гняв и болка и омраза. Даже май се разплаках по едно време. Изкарах цялата си злоба спрямо тях. Представях си как им плюя в лицето как ги обиждах и ритах. И след като искарах тези подтиснати емоции скрити дълбоко в мен. Аз се почуствах по – добре искарах тази натрупана енергиийна топка от емоции. Не мисля, че повечето съжаляваха как се държаха с мен тогава те се забавляваха. И затова аз сега не изпитах никаво сажалеие към злобата си спрямо тях и се научих да неги уважавам повече и да уважавам повече себеси. Решех и да се опълча на колега, който ми говореше лоши неща зад гърба и ми правеше интриги. Отидох до него и го обидих казах му, ако има нещо да ми го каже в лицето и му казах, че не ме страх от него. Гледах го през цялото време смело и злобно в очите. Той почервеня после след известно време видя че съм пич и спря да се заяжда с мен. Хората просто са лоши те винаги нападат лесните жертви. Не им показвайте, че сте лесни жертви. Ако не им се опълчите те няма да ви оставят намира. Шанса е много малък да ви остават намира, ако вие си седите кротки и ни гък ни мък. Ще вие страх в началото да се опълчите, но опитайте щом веднъш се опълчите. Ще имате по – голяма увереност. Аз можеби можеше и да използвам друга тактика, да бъда лицемерен да се правя на тях за да се впиша. Но явно не съм бил толкова хитър тогава в училище. Ако прекалено много вие страх да се опълчите пробвайте с лицемерие ,ако искате. Говорете със своите съоченици, мазнете им се ,може да се опитате да говорите лъжи за вас. За да ви помислят, че сте пропаднали като тях. Така ако успеете да сте добри актыори може и да не ви тормозят. Пък после като приключите образованието да им теглите една майна.
За себеси мога да кажа, че се чувствам по - добре. Не е за вярване, че злобата и моето неуважение към другите може да излекуват моята социална фобия, но така стана. Вече ходя до магазина смело. Гледам хората в очите по – смело. Не ме страх да се опълча Казвам си каквото мисля и уважавам себеси. Ако някой се държи добре с мен и аз се държа добре с него. Ако се държат лошо с мен ще се държа с тях като с нищожества. Хората са изроди повечето по – добре махнете розовите си очила и гледайте реално. Тези които сега сте тормозени в училище дано да оцелеете. Бъдете силни и се научете да се защитавате и не подтискайте емоциите си. Иначе ще имате психически травми. Ще продължавате да сте в ролята на жертви. Ще ви тормозят студенти, колеги, шефове, непознати и т.н. Исках чрез моята история да помогна на тормозени тинейджъри, които са се отчаяли. Можеби ще помогна и на такива хора, които имат неизлекувана травма. Доста дълго го написах извинявам се. Благодаря за вниманието :) .

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 3 години, 7 месеца hash: bea14d0459

гласове: 1 2 3 4 5   (313149 гласа)

1.   Има нещо вярно, авторе. Историята ти е широко позната и неколцина, преживели някога или преживяващи сега подобни ситуации, ще я прочетат и ще те разберат. В това отношение Джордън Питърсън е прав, че в днешния свят "нормалното", твърде добре възпитаното вкъщи момче трябва да се превърне в "чудовище", за да не бъде смазано и погълнато от средата си. Да стане съзнателно чудовище, без да постъпва като такова. За да вземе, макар и трудно, съдбата си в свои ръце и този избор е една от първите стъпки към себереализацията. Бих искал да споделя две думи от личните си преживявания, защото вярвам, че има безброй като нас, които някога ще прочетат думите ни. Сега съм на 23 години, завърших една от силните гимназии в Бургас, следвам в чужбина. Влизайки в осми клас, не бях пораснал да се сблъскам с новата си среда. Идвах от малко училище, където имаше известна подреденост и установено спокойствие. Изведнъж се озовах безпомощен в една непозната, агресивна среда. В търсене на приятели търпях неприятни поведения, неочаквани неучтивости... имах цивилизационен проблем. Намерих приятели, но малко. Още в осми клас нямах търпение да се спася от там. Да завърша и да не срещна никога повече тези хора. Това се запази така и докрая. Много хора с радост си спомнят за училищните години, нали. Но може би още толкова не искат дори в нито една от мислите си да се връщат в това време. Аз се заставих да уча яко още в осми клас чуждия език на гимназията. Това ми беше единственото спасение. Колкото повече се оскърбявах там, толкова повече учех и не спирах. Но в един момент започнах да изпитвам страх да разказвам истории за себе си в часовете. Страхувах се да не бъде използвано срещу мен, да бъда осмиван, подиграван, психически наранен. Самозатварях се и последсвията се проявиха в лоши резултати, никаква воля по някои предмети, самосаботиране общо взето от страх да не ме заболи още повече. Успоредно с това надебелях значително. Напълно несъзнателно. Което беше и още по-потискащо. Имаше едно момиче, което бях забелязал в междучасията, когато висях с други момчета в коридора, за да не стоя в стаята. Това момиче беше от горния клас. Запомнях кога къде има час, за да мога да я срещна и да се размина с нея. За да я видя "тайно". Тя ми влезе в главата, в съзнанието, в сърцето. Всъщност сам я сложих там. Вървях дискретно при възможност около нея, пред нея, зад нея, когато вървеше с други, за да слушам думите и. Наблюдавах кои са и приятелите и приятелките. Разбира се, това го знаех само аз и не съм споделял на никого. Да, толкова трагичен бях. И така докато не завърши. А аз не се осмелих дори да се запозная с нея. От днешна гледна точка даже по-добре, защото знам колко жалък съм бил. Вкъщи се стараех родителите ми да не научат какво става с мен. Имах преживявания отпреди, в които не получих нужната подкрепа, разбиране и помощ и малко болеше от това. Не, не ме разбирайте погрешно, аз обичам родителите ми и бих направил вскичко за тях. Аз не бях способен да им позволя да ми дадат тяхната помощ, донякъде за да не се намесят, да не започнат подигравки, свързани с тях. Даже точно подигравките бяха най-лошото, което можех да си представя и исках поне тях да предпазя от това. В гимназията не съм се карал, бил, обиждал с никого. Дори когато съм бил обиждан. Просто не отвръщах, беше ме страх да се сбия с някого, защото можех да го нараня, да извикат родителите ми и да стане по-зле. Никога не си изправих и не се противопоставих на "гнета". Днес съжалявам за това. Днес бих се конфронтирал с радост срещу всички. Днес бих показал какво мога. Днес бих се осмелил да се изправя и да "разгромя лошите" с остри думи. След гимназията получих студентско място в европейската държава, чийто език бях изучавал. Това беше доза щастие, доза справедливост, ако щете. Дойдох в друг свят, в нова среда от страхотни хора, прекрасни до един. И можете да си представите колко смотан се чувствах, колко пропилян и загубен, колко недостоен, колко малък. Тотален социален слабак с безкрайни вътрешни страхове. И платих с много време и страдание. Докато не реших да взема съдбата си в свои ръце. Не знам дали щях да имам същото самосъзнание, ако бях останал да следвам в България. Ще извървя своя път. Така човек израства над себе си. Засега стига толкова. Ако мога да оставя някакво заключение, то нека е следното: Всичко е възможно! Всеки от вас е способен да промени целия си живот, от момента, в който реши и наложи волята си, най-вече върху себе си. Иначе казано, всяка пешка може да стане цар, ако търси и не се спре в своето търсене, докато не намери пътя към целта си! Това става с труд, много труд. Яко учене, яко четене. Осмеляване и настояване. Образно казано, всеки може с волята си, от двойкаджия да стане пълен отличник, ако е непримирим.

 

...

преди: 3 години, 7 месеца hash: 010aeb8456

гласове: 1 2 3 4 5   (258716 гласа)

2.   Благодаря ти, човече за искреността! Писанието ти беше много обнадеждаващо за мен. В доста отношения си прав, но само мога да вмъкна, че трябва да намерим баланса и да не позволим на тази ненавист и злоба към тормозещите да ни завладее и да надделее над доброто в нас.

 

...

преди: 3 години, 7 месеца hash: 66c3bca004

гласове: 1 2 3 4 5   (229372 гласа)

3.   В България са изроди. Убедил съм се напълно в това. И мен се опитаха да ме смажат психически от 3 до 7 клас, бях в едно скапано малко квартално училище. Бях единственият отличник в този клас, просто другите бяха много малоумни, никога не съм си давал зор да уча, ама няма как да не получаваш отлични оценки по материала до 7. клас, освен ако не си кръгъл идиот, а те си бяха. В 7 клас тормозът беше още по- голям, искаха да ме смачкат психически преди изпитите, като последния месец беше ужасно, затова и тогава се опитвах по всякакъв начин да не ходя на училище. Не им се получи на гадовете. Изкарах две отлични и бях приет в т.нар. елитна гимназия. Там пак изроди, момчетата бяха идиоти, но поне имаше много отличници предимно момичета и не получавах " специално" отношение за това. Прояви се типичната българска черта- да си безпричинно злобен към някого, който не е като теб и не се води по твоя акъл. Дразнеха ме доста честа, не беше като тормоза до 7 клас( ония си бяха гнусни отрепки, които имаха една и единствена цел аз да се проваля, нищо че накрая в 7 клас някои от тях си изкараха двойки, другите пък доста ниски оценки). И така 5 години пак заобиколен от гадни хора. Обаче за тези 5 години разбрах, че сам си вредиш като се опитваш да оцелееш сред изроди. Затова не уча в България, едно отвратително място с още много по-отвратителни хора. За съжаление и на мен ми се повреди психиката и няма 100% оправяне. Пък ако чакам българка да ме хареса...Тук ако не си глупак с високо самочувствие не ставаш, пък жените и те са леш. Там, където съм, не мога да кажа, че съм много харесван, но има някакъв интерес от няколко момичета. В България не им се нравя по външност, нямам вид на типичния българин, повече приличам на западноевропеец. Миналата година завърших гимназия, върнах се в България преди Коледа заради пандемията и какво стана? Майка ми почина, подведена по жалкия мозък на една нейна " приятелка" и колежка. Няма да разправям подробности, но аз и казах да направи точно обратното на това, което тя направи заради влиянието на онова гнусно страхливо човече. Сега можеше да я жива, но не послуша сина си, явно зачита мнението на онова човекоподобно повече. Имал съм моменти, когато съм си мислил, че положението тук не е толкова трагично, че има някаква надежка, когато съм го раздавал родолюбец, малко след това се случва нещо гадно, което ме връща в реалността колко гадно племе живее в България. Тук няма спасение от изродите, на всеки ъгъл има не един, ами по 5-6 поне. И преди може би да ми наскачат, че на моменти звуча озлобен и използвам обидни думи, ще кажа, че това, което казах, е нищожно в сравнение с това, което съм преживял.

 

...

горе^

преди: 3 години, 7 месеца hash: 6e57bfd366

гласове: 1 2 3 4 5   (205505 гласа)

4.   Жена на 18 съм. Тъкмо завърших. Чета темата ти точно в 3 през нощта, както съм си легнала, но не спя, заради нервите си. Никога НЕ бих изрекла думите, че училището ще ми липсва. Честно да си кажа, ненавиждах го. Аз съм тази интровертна личност, която изкара тийнейджърските си години самотна, с изключение, че не бях тормозена по никакъв начин. С годините се затворих в себе си и спрях да излизам и това ме докара до състоянието, което спомена "социална фобия". Никой не може да разбере чувството да страдаш от това, кълна се, никой. Аз бях пуснала тема тук преди около година относно страхът, който чувствам, когато отивам да пазарувам. Всеки ден се боря с това чувство, боря се със себе си, насилвам се да говоря с другите, само и само да запълня тишината, защото настъпи ли мълчание, изгарям от срам вътрешно. Злобата наистина е много добър стимул. С времето напълних сърцето си с омраза и разочарование от всички и всичко, започнах да псувам (преди не го правех изобщо) и започнах да го правя вкъщи на висок глас, без да ми пука, че съседите ме чуват. Започнах да отговарям и да се правя на интересна, като стане някакъв спор, защото приех, че наистина няма какво да се случи друго, освен да загубя още години в мълчание и търпение. Може да се каже, че омразата към другите ме тегли напред, но имам много неща, които да осъвършенствам. Много съм срамежлива и това ми играе лоша шега, но се научих донякъде да я прикривам, сигурна съм, че никой не знае усилията, които полагам, за да го постигна. Аз също като теб се надявам поне на работа да бъда по-отворена, усещам, че ми се живее, не мога повече да се застоявам. Малко се разочаровах, като прочетох, че и там си имал проблеми. Но се вдъхнових отново, като стигнах края на историята ти... Нашата битка е вечна, но ми показваш, че има надежда в тунела. Пожелавам ти сила да продължиш!

 

...

преди: 3 години, 7 месеца hash: 3d3be2d73e

гласове: 1 2 3 4 5   (3 гласа)

5.   Авторе, замислял ли си се, че както ти се държиш лошо за да оцелееш, така и те може би се държат така поради същата причина. Може да живеят сред домашен тормоз. А иначе аз съм майка на дете на 6 и когато живеехме в Бг той също е бил жертва още на тази крехка възраст. Пред очите ми е бил наричан с обидни епитети при опита си да се запознае. А той е много мил и весел, забавен е и е много добро същество. Винаги е имал много приятели, но и лошо отношение към него от страна на деца и възрастни-учители и веднъж една бабичка на площадката. И това за първите си 4 години живот в българия. Много често ми се е случвало да се сприятелява със затворени деца и родителите да се хванат за мен като удавник за сламка, като ми казват, че за първи път детето им се е отворило и е станало по общително с моя син. И разбира се той е първото им приятелче. Напуснах българия с идеята синът ми да живее в по културна среда. Сега има много много приятели. И макар чужденец, като излезе в квартала и децата от далече го видят и го викат и му се радват. Просто я няма тая борба за оцеляване, която избива в злоба. В бг са супер зли хората. Вчера по новините чух в Петрич пребит до смърт човек от двама младежи. То си е джунгла. И по пътищата карат агресивно и жените се кефят на агресори и агресорите със самочувствие. Мутрафонщината е на мода. Да си агресор. Много жалко. Защото света се развива, а бг все повече изостава. И децата копират всичко и тормозят съучениците си. Те пък като теб се комплексират и избиват комплекса, като се държат и те лошо. Така комплексират и разпространяват като някаква зараза лошото отношение и всичко се повтаря до безкрай.

 

...