Прекалено доверие може би
преди: 12 години, 9 месеца, прочетена 1795 пъти
Майка ми е една от най-силните личности, които познавам… Всъщност, най-силната. Тя е точно толкова борбена колкото искам да бъда, и точно толкова борбена колкото никога няма да бъда. Интелигентна, че чак не се търпи; находчива… И ужасно добра като майка – грижовна, разбираща, на нея може да й се има доверие.

Много ме обича, безгранично и ми вярва безрезервно, а аз не заслужавам и една осма от това, което получавам. Не заслужавам загрижеността й, неизмеримата обич та дори и материалните неща. Когато й го казвам, тя не може да ми се начуди защо говоря така – за нея аз съм съвършена, сякаш съм истински ангел… А как да й кажа, че не съм без да се лиша от доверието и обичта й?

Не вярвам да се стигне чак до там, че да ме мрази или пък да се отрече от мен, но в крайна сметка поне няма да ми вярва кой знае колко, а аз се нуждая все още от нейната подкрепа. Така си казвам от години и все се спотайвам, спотайвам, трупайки грях след грях пред нея. Постъпвам егоистично най-вече, но вътрешно подкрепям и с други доводи решението си.

Брат ми се води черната овца в семейството. Хем черна, хем бяла… Кой знае каква? Горкия, много издънки направи и всичките до една станаха явни. Не умее да лъже и мами, просто не му се получава. Понякога се питам дали по принцип няма ум в главата, няма нюх, за да крие това, което трябва или пък просто мисли нас за малоумни. И той не знае, питала съм го… Поведението му дава отражение върху мен, защото преди той се отличаваше с дарбите си и целия род много му се радваше.

Той е обрал всичко хубаво – таланти от кой каквото успял да грабне, характер, външен вид. Той си е екстроверт по рождение – един такъв усмихнат, сякаш всичко му е наред живота, малко отвеян – музикант е човека, с едни хубави светли очи и леко мургава кожа. Свири, смее се – как хората да не го харесват? А аз до него винаги съм била едно интровертче, намусено и сякаш все сърдито, много умислено и малко говорещо. Създавайки колкото се може по-малко грижи, оставах винаги настрана и малко забравена, но малко! Родителите ми наистина ме обичат и в детството си не съм чувствала липсата на обичта им. По-скоро на тази от страна на роднините… Ама аз не че много ги исках край себе си. Какво да ги гледам? Все щипане по бузите и гъделичкане.

Та така, де, брат ми си остава гордостта на рода, но не и на семейството. В очите на майка ми и на баща ми той сякаш пропадна. Не че не ги е грижа за него. Напротив, продължават да го поддържат финансово и майка му помага в живота със съвети, когато се налага, но един вид той се провали за тях. След толкова блъскане се отказа от музиката и тръгна по други пътеки, а откакто стана студент сякаш оглупя прекалено. През два дена все някаква лъжа изплува, все греши, все не е наред…
И когато майка ми каже, че аз съм й надеждата… Не мога да я предам, просто не мога.

Тя замина, когато бях на 10 или 11 години, не помня. Отиде да работи в чужбина и аз останах само с баща ми, брат ми учеше в друг град тогава. Животът с баща ми… Никак не беше лек. Толкова спорове, викове, че и физическо насилие; толкова сълзи; толкова безсънни нощи; толкова депресии и нови комплекси. Живях години наред с него, които оставиха отпечатък върху душата ми. Мразех го, мразех го от дъното на душата си, ненавиждах го… До един момент. До един ден, в който просто спря да ми пука. Толкова много спря да ми пука, че в момента не ме е грижа къде е, как е, работи ли, има ли храна, има ли какво да облича. Сякаш душата ми изтръпна, сякаш аз нямам баща.

Което е страшно. Не е морално, не е нормално, не е прието. Детето трябва да има уважение към родителя. Но аз не го уважавам, за мен той е просто една отрепка, пияница, човек без воля.
Както и да е, не за него става дума. Годините, в които той ме гледаше, бяха ужасни и все от някъде трябваше да избие отчаянието ми. Нали така? Не знам защо, пари не ми липсваха, но започнах да крада от него. Стотинки в началото, те се превърнаха в по лев-два, а после по пет, защо не десет… Той не умееше да си прави сметката, просто не умееше и не проумя, че аз взимам. А аз не се спрях, не можех. Сякаш ми стана мания. На 13 години започнах да пуша. Колко пъти ме хвана баща ми, не знам.

Не помня и не ме интересува, честно казано. „Спри ги” казваше той, а аз: „Добре”. И точка, спираме да говорим по въпроса. До след няколко месеца, когато пак ме хванеше. Бях осми клас, когато пропаднах. Това ми е най-слабата учебна година и най-пропиляната година, като цяло, смея да твърдя. Започнах да пия алкохол – бира, вино, водка, ракия, ром, джин, мастика, уиски… Доста неща пробвах. Не ми харесваше! Не, не ми харесваше и до сега не обичам алкохола. Но пиех – такава беше компанията, така беше модерно, така и правех, за се впише, за да не ме зае*ат, за да има с кой да излизам едва ли не.

Алкохола обаче не стигна та се упътихме към тревата. А нея как я мразех! Не, не, не можете да си представите какво е да се насилваш да пушиш. Дори ефекта не ми харесваше, правеше ме глупава, сякаш изтриваше всичките ми знания, а и после много неща не помнех. Бях уязвима в тези моменти и го знаех. Страхувах се, не ми харесваше. Помня. Завърших годината с под 5. 50. Баща ми крещя ли крещя, гласът му изтъня от викане, но майка ми ме успокояваше, че нищо чак толкова сериозно не е станало.

И мен ме заболя. Може би ако беше викала и тя, щях да си кажа „ето, заслужават дъщеря им да прави това, заслужават дъщеря им да се проваля (за нейна сметка ама както и да е)”. Само че не, тя подходи с разбиране и аз осъзнах, че трябва да подкрепя вярата й. Дойде следващата година. Мъчех се, мъчех се да докарам желания успех и не знам защо не успявах. Май ми беше харесало лентяйството, кръстосването на улиците по цял ден, безгрижието. И що да направя? Набутах се на амфети. Бях чувала, че помагат за ученето… И, да, всъщност си докарах успех 6. 00 без проблем, само че в един момент осъзнах, че мисля само за наркотика. Нали дойде лятото… Нямах нужда от него, а исках, исках да си взема – харесваше ми самото шмъркане. Не толкова ефекта, не толкова нещо друго колкото самия процес на приемане. Но в крайна сметка просто спрях, слава на Бога. Мисля че борбата беше на психическа основа, а не на физическа, което е добре. Волята я имах, не исках да бъда наркоманка някой ден.

По-късно, в десети клас се запознах с едно момиче и бях на крачка от хероина. Защо? !? ! Това не знам, тя друсаше, аз я чувствах близка и сякаш, за да не бъде сама. Хах, малоумна съм в това отношение. Все трябва да постъпвам като другите, все да се вписвам… и то все в лоши среди. Тц, тц, няма да се науча май.

С всичко освен цигарите обаче съм спряла вече – не пипам пари, които не са мои; не друсам и избягвам алкохола, но дори да употребя си е в малки количества от рода на половин или една чаша. Все още си пуша и това определям като допустимо, защото вече друг вреден навик нямам. Искам да пуша, доставя ми удоволствие. Бях ги спряла за 5 месеца по собствено желание и се чувствах наистина добре, но… Обичам да пуша. Обичам дима, обожавам го. Обичам допира на цигарата до устните ми, до пръстите ми; обичам гъделичкането в гърлото; обичам дори отварянето на кутията с цигарите. Сякаш е ритуал, хахах. Както и да е, това си ми е главния кусур сега и съм го казала на майка. Тя прие от немай на къде.

Другият ми кусур е „бягането” от училище. Отсъствам често, но не за да хайманосвам. Напротив – вкъщи си стоя, шетам, готвя, уча или пък чета нещо информативно. Не ходя на училище не за друго, а защото е огромна скука, когато си изпитан. Другите не идват, когато нямат оценки, а аз точно обратното, защото не виждам смисъл в това да пилея времето си напразно там. Учителите не ми обръщат внимание, дори да искам да участвам по някакъв начин, защото другите нямат оценка, а аз имам. Та така, често се лишавам от учебните занятия, но не мисля че това е чак толкова плачевно – под пет оценка така или иначе нямам, а годините не завършвам с под 6. 00, така че… Ама все пак не искам да й казвам. Не знам защо.

Мисля че ще ме разбере, но и че ще иска да намаля отсъствията си до минимум, а аз не мога да издържам на ужасната скука.
И така. Майка ми ме смята за ангел, сякаш съм най-доброто дете, което е можело да й се падне, а има неща, които не знае. Тези, изброените. Искам да й кажа, но и сърце не ми дава. А и те сякаш са минало, не мисля че отново ще се друсам, едва ли и ще открадна отново, въпреки че от това се боя най-много. Сякаш има изгледи да пропадна, има… Но не съм го направила. Все още.

Искам да й ги кажа тези неща. НО не мога. Не искам да я разстройвам, не искам да си мисли, че едва ли не аз съм (била) наркоманка, че едва ли не след 2 дена ще ме види в затвора или в някоя болница… Няма. Аз няма да предам доверието й. Имам цели и мечти, имам за какво да се боря. А и вече не живея с баща си, така че няма какво да влияе така на нервната ми система. А и докато тя е до мен, докато ми подарява доверието си, аз имам стимул. Трябва да съм нейната гордост… За да може един ден да каже, че е постигнала нещо – че е създала хора. От мен и брат ми. Той ще се поправи и скоро родителите ни пак ще са горди с него. Сега просто е в малко неизгодно положение, но временно, не за дълго, надявам се.
Ах, излях си всичко… Усещането не е лошо.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 12 години, 9 месеца hash: 1847049d5c

гласове: 1 2 3 4 5   (305911 гласа)

1.   О, права си - прекалено е доверието на вашите към теб (вас) или по-скоро не могат да се справят с вас, претоварени са и са неспособни като родители. Баща ти търси спасение в алкохола, майка ти бяга от проблемите като се прави, че те не съществуват. Истината е, че сте повредени деца. Но запитай се не само за своите грехове, а и за тези на родителите си - коя майка оставя с години децата си сами с мъж алкохолик? Кой мъж, които обича децата си им крещи и ги бие? ... и не доверието е в основата на поведението към майка ти, а бягането от отговорност, от проблемите, от задълженията като родител. Няма родител на този свят, няма ПРИСЪСТВАЩ в живота на детето си родител, които да не забележи, че детето му взима редовно дрога, че ОТСЪСТВА ОТ УЧИЛИЩЕ! И да - независимо от уж високите си оценки си пропаднала, защото училището, в което е практика да се отсъства редовно не е кой знае добро училище. Смени училището, средата, ако искаш да имаш някакво бъдеще. Родителите ти - за тях ролята им се изчерпва в материалното. Натякват ти, колко си голямо ангелче, защото не искат да видят дяволчето в теб, което би значило да реагират. Така им е по-добре просто, по-комфортно, отколкото да си признаят, че са се провалили като родители. Но, както и да е - не си виновна. Поздравления за добре написаната история. Погледни само малко по-различно на нещата, колкото и да е трудно и си направи изводите за твоята бъдеща роля на родител и ти какво би направила по друг начин. Лаура

 

...

преди: 12 години, 9 месеца hash: 641fbbdcb5

гласове: 1 2 3 4 5   (252444 гласа)

2.   :) Скоро цялата тази буря, която вилнее в теб ще утихне.. и цялата енергия ще вложиш в нещо градивно и полезно... Не обвинявай баща си. Нито прехвалвай толкова мама - какво толкова ги мислиш? Виж обаче какво прави доверието и си "открадни" малко познание. Доверието спира рушителни процеси, то изгражда хармония в нас, то е онова, което ти казва "Ето - свободен си да си строшиш главата" и именно затова ти някак успяваш да не си я строшиш. В гимназиалните ми години, учех в училище, където всичко беше на една ръка разстояние от мен - дрога, алкохол, разврат, престъпност. А на мен сякаш тези неща не бяха ми интересни. Връстниците ми употребяваха, защото това за тях беше проява на бунт едва ли не, а аз нямаше срещу какво да се бунтувам... освен срещу образователната ни система... Колко съм се гаврела и аз с учителите (винаги съм била отличник) и колко съм бягала. Избирах си часовете, на които ми беше хубаво да ходя, по време на другите си пиех кафе, бях в библиотеката или си оставах вкъщи. Знам какво е усещането. Но майка и татко не са ми казвали никога "ходи на училище" "сведи си отсъствията до мин. " и т. н. Единственото, което винаги са ме питали и по-точно баща ми е било "Знаеш ли какво правиш, да нямаш после проблеми" "Не, всичко е наред! " "Добре, тогава" Записах профил, който в последствие никак не ми се нравеше, защото в съвсем друга насока ми тръгна мисленето. Ей, бога ми, помня, че 11 и 12 клас ходех на училище само вторник и петък, защото тогава имах часове по БЕЛ. Специалните ми предмети... на един урок не присъствах. Как въобще си взех държавния изпит - не знам! Но при мен нещата бяха малко по-различни. Татко и майка знаеха за всичко, което правя. Знаеха кога пропуших, знаеха, когато пробвах трева, знаеха, когато се напивах като говедо (кой не е минал през това) знаеха, че днес не съм училище. Учех в друг град.. НИКОГА не съм давала отчето кога ще се прибирам и къде съм или нещо подобно... и до днес така съм свикнала - не давам обяснения на никой. Но именно, защото не ме тормозеха - аз се научих първо да съм самостоятелна и второ така ми попречиха да "пропадна", както казваш ти. Не че нямах възможност - желанието го нямаше, не виждах нищо интересно в това да се друсаш. Не виждах нищо интересно в това да бягаш от час, за да се скатаеш от контролно, аз не ходех по съвсем други причини. И така... емоциите ти малко по малко ще утихнат и ще осъзнаеш колко важно е било доверието на майка ти. Но бъди малко по-смела. Не й разказвай минали неща - за какво, нали са минали. Но от тук насетне, нека си знае всичко, защот6о ако е наистина човек на място, тя ще знае - човешко е да се греши! Успех в живота! Плам

 

...

преди: 12 години, 9 месеца hash: 9227892b79

гласове: 1 2 3 4 5   (223330 гласа)

3.   Лаура, има неща, които трябва да опровергая в коментара Ви, чувствам се задължена да го направя. Майка ми не е от хората, които бягат от проблемите, както казваш. Тя замина, защото близо година стоя без работа, въпреки че, аз съм свидетел, търсеше усърдно и то не по специалност, а каквото и да е – просто да взима заплата. Не сполучи, а брат ми вече учеше в друг град, което излизаше като издръжка на студент. Нямаше начин да се справяме без да замине. Баща ми се пропи след това. Мисля че започна да осъзнава каква мижитурка е, но за него по-късно. Така че в началото майка ми ни остави на един съвсем обикновен мъж, който при това е и наш баща. Защо да не го направи? Тя можеше ли да знае, че той ще се отдаде на алкохола? Не. Първите години ми беше трудно да споделям с нея. Аз трудно се доверявам, трудно говоря и разказвам, така че тя остана с впечатлението, че всичко е наред. Когато вече тръгнах да й разправям какво се случва в нас, не веднъж или два пъти е искала да се прибере, но аз съм я убеждавала да не го прави. Може да речете, че е глупаво от моя страна, но за мен беше от изключително голямо значение брат ми да учи там, където завърши. Това му беше мечтата. И все пак, за да помогне някак, майка не веднъж или два пъти е говорила с баща ми. Понякога думите й наистина помагаха, друг път обаче предизвикваха по-бурни скандали. Май зависеше дали е пил, когато са говорили. Но успя до някаква степен да смекчи положението. Щях да изтърпя и по-лошо в името на каузата, брат ми трябваше да завърши… точка! Относно нейното незнание спрямо това, което правя: струва ми се естествено да е така. Тя е в чужбина, чуваме се на седмицата веднъж или два пъти по телефона за не повече от 10 минути. Тя знае това, което аз й казвам, баща ми знаеше пък още по-малко и от нея, така че не можеше да й даде информация. Как тази жена да разбере повече? Вярва, че й казвам истината. А и аз не съм ходила напушена да й звъня, а амфетите не мисля че дадоха прекалено голямо отражение на поведението ми. А когато тя вече имаше скайп, за да си говорим, с тези неща бях приключила, така че нямаше какво да види. И докато тя си мислеше, че баща ми може да се справи с две деца, от които едното е на майната си, баща ми затъваше. Увеличаваше количеството алкохол постепенно, а и все повече омекваше към него, тоест все по-бързо го хващаше. Мисля че осъзнаваше, че е паднал ниско. Имаха шанс да заминат двамата в чужбина, но той се отказа в последния момент, когато всичко беше готово – от чакащата ги работа до билетите. Осъзнаваше, че майка е заминала сама адски наранена и с криво мнение за него; криво му беше, защото майка му все повтаряше как майка ще си намери любовник там или как вече има; и не знам още какво. Когато останахме сами, се озовахме в странно положение. Аз с него никога не съм общувала много. За него дейността на бащата се свързваше с докарване на високи доходи, но в един момент се оказа, че той няма такива, че майка изкарва повече пари и отгоре на това той поема най-сетне отговорност за нас. Знам, че той ни обича – и мен, и брат ми. Знам и че след всеки скандал съжаляваше. Знам и че не знаеше как да бъде родител, просто не знае. Но и не приемаше съвети. Не веднъж или два пъти съм му казвала как би било по-добре, но за него беше непростимо дете да го поучава. Не оправдавам действията му напълно, не разбирам защо децата му трябваше да бъдат мишената, върху която си изкарва гнева, но знам че ни обича. Не знае как да го покаже. Което обаче мен никак не ме топли, така че прошка едва ли някога ще получи, а и няма да я поиска. От тези студени взаимоотношения между нас произлиза и липсата на знание от негова страна. Естествено, аз нищо не му споделях. Когато му кажеш, че излизам не е знаел нито къде, нито с кой, само знаеше час, в който ще се прибера. И да речем, излизам в 3 следобед, прибирам се в 8 и се въртя 3-4 минутки край него. Как да разбере, че ми има нещо? Пък и той също беше пиян, нямаше как да схване, че и аз съм замаяна. А девети клас постоянно бях в стаята си, рядко излизах. Учех, той беше доволен, за какво да ме пита като изляза да си купя амфетите къде отивам? Ясно е, че имам нужда от чист въздух, не му правеше впечатление. Според мен баща ми трябваше да забележи какво се случва, той беше зает със своята депресия, така че… Каква вина има майка ми в случая, Лаура? Да, замина и въпреки че след известно време разбра отчасти какво се случва в нас, не се върна, но по мое настояване. Трябваше да се прибере ли? Да се разведе с баща ми, например? После да водят дела за попечителство ли? А после майка как щеше да ни издържа двамата с брат ми? Не става! Каквото можа, направи. За нейното стоене в чужбина и аз имам вина, не исках да се връща, трябваше да стои там. Относно отсъствията от училище: баща ми все пак беше на работа. Аз съм през деня на училище, той не си е вкъщи. Ако по някаква случайност се прибере по-рано и ме свари, казвам че имаме свободен. Той да няма да звъни на класната всеки ден да пита дали отсъствам. Когато си е бил вкъщи, съм ходела редовно на училище. Само веднъж си спомням, че го помолих да звънне на класната, че съм била болна, въпреки че и двамата знаехме, че не съм. А и съвсем между другото в около 50% от случаите той е знаел, че съм си вкъщи, но не защото бягам, а защото „не се чувствам добре”. Училището ми не е едно от най-калпавите. По елит в нашия град е на първо или второ място в зависимост от това дали питаш ученик от моето училище или ученик от другото училище, което се съревновава с нас. Многото отсъствия до едно са извинени. За това вече може да сложиш въпросителен относно личната ми лекарка. Но ръководството какво го интересуват моите отсъствия като са на брой до 300, извинени са с реални бележки от личната лекарка, а и при това не веднъж или два пъти съм представяла училището на конкурси и най-вече олимпиади, при което със задоволителни резултати. Защо да се бъркат в моите отсъствия? Може пък наистина да съм болна. А и те не са излезли изведнъж, като малка боледувах доста, така че ако се погледнат дневниците от по-малките класове, ще се забележи, че няма кой знае каква разлика. Училището, както казах, си ми е наред. Според мен си получавам добро образование, на достатъчно високо ниво, за да издържа матури и изпити, както и да ми остане нещо в главата като за обща култура. Средата няма за какво да я сменям, аз от „приятели” взех да се пазя. Градът не е много голям, така че и изборът за компания не прелива. А и по принцип не обичам общуването с хора, по-добре ми е да съм самичка, така че това не ми пречи. Един ден като стана студентка ще видим в каква среда ще се натреса. ? Благодаря Ви, Лаура, за коментара. Плам, благодаря! Да, тя определено знае, че е човешко да се греши и съдейки по това колко пъти брат ми сгреши и тя му прощава, има голямо търпило жената. И не мога да кажа, че не съм й казвала за мои грешки, една от които беше огромна (едва не докарах инфаркт на дядо след огромен скандал за нищо). И винаги ме кара да се чувствам така сякаш ме подкрепя, но в същото време, когато се налага, ме поправя, насочва. Авторката (Катя)

 

...

горе^

преди: 12 години, 9 месеца hash: c18399c2af

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Все някой трябва да ти го каже.. МНОГО СИ ГЛУПАВА. Ужасно глупава си. Не те познавам, но всичко, което е чета е на глупав човек. Не глупав, като знания, а глупав като мислене. И за какво ти е този успех 6. 00 като правиш само глупави избори? Най-простият човек прави неща, които не му харесват само за да се впише и да се хареса. Най-простият човек гони успех 6. 00 на всяка цена и се заблуждава, че това показва що за човек е и какви качества има. Най-простият човек прави всичко за хората. Пропадаш за да се харесаш на приятелите си, искаш да си нещо, което очевадно не си за да се харесаш на майка си. Грешна си, да, но не пред майка си, а пред себе си. Грешна си да си толкова глупава. Знаеш ли колко такива познати имам като тебе. Гонят отличния успех, гонят супер-хипер-готините приятели и накрая - от страни погледнато са най-големите утайки. И постоянно се оплакват как са грешни пред родителите си и как им дължат нещо. Всъщност са глупави комплексари, които си усложняват живота заради глупостта си. Аз как не съм грешна пред никого? Как не съм грешна пред себе си? Винаги съм била "готина", имам много добър успех и родителите ми имат доверие. Не съм перфектна и аз пия, ама не заради хората, а защото ми харесва. Разликата не е че аз съм задръстена и ти си готина, или, че аз съм Госпожица Морал, а ти не си. Разликата е, че аз не съм глупава. :) R. A. H

 

...

преди: 12 години, 9 месеца hash: 9227892b79

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

5.   R. A. H., за глупостта няма да отричам кой знае какво, но само ще отбележа, че успехът 6. 00 не твърдя, че показва какъв гений съм. Знанията са едно, разумът - друго. Разумът определя глупостта в този смисъл, в който ти влагаш. Успехът е полезен само за едно - за прием в университет. Знам че не показва какви качества имам. Останалото не искам, а и не мога, да отрека. Приятно прекарване на празника! Катя

 

...