Споделена история от Тинейджърски |
Минало с проблеми
преди: 12 години, 1 месец, прочетена 1655 пъти
Минало със проблеми
Роден съм на 1-ви Април 1997г.
Когато станах на 3 години, родителите ми започнаха да се карат както почти всяко семейство. Но това не бяха обикновени караници, баща ми удряше майка
ми без да му мигне окото. Аз стоях и ревах в леглото си. Това ставаше всеки ден. След една година майка ми реши да се премести да живее другаде със мен. Но аз не исках родителите ми да се разделят. Когато майка ми ме хвана за
ръка и започна да ме извежда от моят дом в който бях свикнал да живея и исках да живея за напред. Когато излезнахме от къщата започнах да се дърпам, да рева
и да викам за баща ми. Исках да отида при него, Той стоеше и не можеше да направи нищо по въпроса. Гледаше ме как аз се съдирах от рев само и само, за да
не се разделям от него. Живеех със майка ми на квартира една седмица. Докато тя не звъна на баща ми и те се оправиха. Но след известно време отново стана
скандал и отидохме на квартира. Така около десет пъти ставаше. Накрая се разделиха напълно. И аз останах при майка ми защото нямах избор. Живеехме там много дълго.
Аз започнах да ходя на ясла. И казах на майка ми след няколко дена, че искам да се виждам с баща ми. Не го бях виждал от 2 години. Тя каза добре, аз започнах
да ходя при него за един ден. Редуваха се, ту единия ден при баща ми ту другия ден при майка ми. Но те отново се караха зареди мен.
Един ден се прибрах в квартирата и видях майка ми как беше със един човек във стаята и. Тя ми каза
, че ще живеем при него. Аз попитах къде при него, тя ми отговори отиваме да живеем в сл. П.. Аз не исках да ходя там исках да остана и да живея при баща ми. Тя каза това няма да стане. На другия ден ме заведе в колата със
този човек. Отидохме във сл.П. и се запознах с много приятели. Но тогава стана една случка да железопътната линия. Играехме аз и един мой приятел с топката му. Докато си игаехме бяхме доста малки на 6-7 години. Той
беше една година по-голям от мен. По едно време аз ритнах топката на железопътната линия и отидох да я взема но не чух, че идвало влак. Приятелят ми видя, че идва влак и тръгна към мен. Аз бях вцеленен не можех да мръдна. Той
се хвърли точно преди влака да ме удари, и ме блъсна настрани аз паднах назаде във храстите. Но той беше на релсите и влакът просто мина през него. Аз
за няколко секунди се осъзнах и излезнах от храстите да видя как е той. Той викаше и плачеше гледайки го как губи кръв. Как рацете му са откъснати, краката и те. Тръгнах да званя на бърза помощ. Но щом звънах той вече беше
загубил повече от 40% от кръвта си. И след още 10 секунди той умря от загуба на кръв. Аз стоях пред него и плачех зареди моята простотия да се шокирам
така. Плачех, защото той беше като мен. Живееше само със майка си. А аз просто стоях и гледах как той умираше пред мен. Линейката дойде , но беше прекалено
закъсняла. Тогава се прибрах във нас, целия във сълзи.
Майка ми ме попита какво стана, аз и обясних всичко от до. Тя започна да плаче и да ме бие със сопата докато не ми посини гърба и краката. След това тя забременя. Роди ми се брат на име И. Започнах да уча във П. от първи клас до края на първия срок. Тогава си казах писна ми, ще се махна от тук. И заминах пеша към Г.. Вървях доста дълго време страхувайки се от това, че някой може да ме отвлече или да ме убие. Но стигнах до къщата ми във
Г.. Позвънях на звънеца целия във сълзи. И видях как баща ми излиза и се засили към мен. Аз му казах всичко, което се случи през тези две години. И му казах още, че ако ме върне във П. ще скоча от моста и ще се удавя във
реката. Той каза добре няма да те връщам там. На следващия ден той отиде в П. и все всичкия ми багаж от там с колата. Но трябваше да ми вземе и
отпусното от училището. Стоя 7 часа прав зареди това отпусно. Тогава се разболя тежко и влезна в болницата.
След един месец той излезе от там, Записа ме във
СОУ.... Когато за първи път видях класът си имаше едно
момче с което се сбих още във първата минута от както го видях си казах, че ще си имам проблеми и то сериозни. Така сбихме се бяхме деца всичко за нас беше
шега. Но след 4-5 години аз се бях превърнал във слуга. Започнах да правя каквото ми кажат момчетата от моя клас. Правех най-различни щуроти. Но
накрая започнах да си изпускам нервите и да се бия постоянно. Сбих се с най-добрия ми приятел. Дори сега той още не ми говори. Започнах да ходя на
терапевти. Баща ми даваше по 20 лева на един сеанс. Всеки ден, аз ходех там. Започнах да си овладявам нервите и спрях да се бия и да избухвам бързо. Но
един път учителката ми по български и литература започна да ме удря. Тогава аз просто избухнах. Станах и започнах да я налагам с юмруци. След 3 часа дойде
баба-ми и ми каза да си взема раницата и да излезна. Видях директорката там и ми каза, че съм изгонен от това училище. Аз казах добре и си заминах. На
следващия ден обиколих училищата из града. И ме приеха само във СОУ ... Там влезнах във един нов клас за мен. Там познавах един – двама човека най-много. Бях стресиран доста време със мисълта как ще ме приемат. Как ще се отнасят със мен. Но се оказа, че съм се притеснявам
напразно. Приеха ме със отворени обятия. Станах приятел със всички други. Така минаха 3 години откакто бях с този клас. Но баща ми една зима припадна. Тогава викнах линейката и стоях на пейката пред нас. По късракав и
къси гащи чаках линейката да дойде. Плачех докато чаках.
Тези 10 минути бяха толкова дълги ще кажеш, че са минали 2 часа. Линейката дойде видяха баща ми
и го заведоха във болниата. Казаха, че той не е за тук. И го заведоха във София някаква болница. След един месец той се завърна и каза, че захарта му е била
паднала много рязко. Каза ми, че не било нищо сериозно. Аз се зарадвах и си продължих с нормалния живот.
След като свърших учебната година. След 2 седмици баща ми колабира. Този път беше по сериозно. Аз извиках отново бърза помощ. Те казаха, че това вече е
наистина сериозно. Заведоха го във София военната болница. Стоях при него месец и половина. Спах на земята носех му храна. Те през 2 часа идваха да му
вземат кръв за изследвания. Извикаха мен настрани и ми казаха, да не обаждам нищо на баща ми, че има вероятност той да не живее още доста дълго време. Аз
казах защо какво има каква е болеста? Те ми отговориха открили сме му късен диабет. Който трябваше преди 8 години да му открият. Когато той беше в
болницата. Аз си премълчах това. Но след като го изписаха и му казаха да започне да си бие инсулин видях, че кракта му започнаха да отказват. Не можеше да стъпва от болка. Аз му помагах с каквото мога. Така изкарах цяла
ваканция. Докато не започна училище отново.
Един ден се върнах от училище и видях баща ми на системи в неговата стая. Тогава просто не знаех какво правя започнах да руша всичко. Казаха ми, че е
бил в безсъзнание 3 часа. И тогава се сетих за това, което ми казаха във болницата. Че не му остава много живот. Започнах да прекарвам мого време с него. Не ходех на училище само и само да съм до него. Да му се радвам докато е тук до мен. Време за приятели има цял живот. Но бащата е само един и когато разбираш, че ще го загубиш правиш всичко възможно за да си до него през
цялото време. Това е поводът да напиша това. Аз се промених. Превърнах се в това, което никога не исках да се превръщам. Човек, който искаше само да
помогне на неговия баща но за тази цел аз започнах да пропускам важните неща. Образованието, приятелите, оценките. Започнах много често да получавам лоши оценки и да се отговарям на учителите. Скарвах се с приятелите
си.
Написах това за да кажа на хората, който съм наранил и зареди това, че се превърнах в нещо ужасно. Не съм вече човекът, който всички харесваха. Превърнах се в чудовище, което мисли само за себе си. А не за хората
около него. Не го осъзнавах доста дълго време. Докато няколко хора не започнаха да ми помагат. Бих искал всичко да си бъде нормално. Но не мога да го преживея. Всичкият стрес, страх от това, че ще изгубя моя баща, гневът който расте във мен и чака да бъде освободен от най-малкото.
Това е животът, към никого не е справедлив. Хората винаги ще страдат. Всеки има ужасно минало, колкото и да ви прилича на нормален човек с нормално
минало. Това не доказва нищо. Той вътре в себе си подтиска всичко както аз правя. Фалшива усмивка и няма как да забележеш това. Но неговото минало
може да е още по лошо от вашето. Не съдете човека по външния вид или парите. Човек е такъв зареди миналото си. Ако той ви каже миналото си вие ще
разберете, че трябва да се подкрепяте взаимно , за да оцелеете във този коварен
свят.
С.Х.
2012 – 11 - 09
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 12 години, 1 месец hash: dfe15da2f4 |
|
1. Страшни работи са ти се случили, аз цял живот си стоя в стаята и направо настръхнах като прочетох историята ти. Бори се не се отказвай но и не бъди толкова гневлив с добро и с разбиране всичко се постига
|
| преди: 12 години, 1 месец hash: 85839145bb |
|
2. Много измислено звучи всичко това!
|
| преди: 12 години, 1 месец hash: bcebf72b98 |
|
3. Тъй като няма какво да губиш, замини в чужбина, първо се пречисти по някакъв начин, странно но край дебне някаква прокоба. Замини и с новите неща които ще ти се случват ще загърбиш миналото, ще намериш момиче и ще създадеш семесйство което вече знаеш как трябва да изглежда, не като твоето... знаеш ли... всичко от детството се отразява рано или късно, но да се самосъжаляваш и тормозиш за неща които не са зависели от теб няма смисъл. Нямаш 20 години момче! Всичко отминава, важното е сега да не правиш глупости и да намериш правилния път.
|
| преди: 12 години, 1 месец hash: 8c275ae9ed |
|
4. Много интересно колко осъзнати спомени има преди да тръгнеш на ясла. Фантазията ти работи добре.
|
| преди: 12 години, 1 месец hash: d8f98947b9 |
|
5. Точно тук грешиш. Това ми го казаха родителите ми когато се преместих във друго училище. Тогава майка ми ми каза тези неща. Когато баща ми я удрял и мен. А баща ми ми допълни това и, че ме вземаше със нея постоянно на квартири. А и аз самия имам замаглени спомени от детството ми..
|
...
| преди: 12 години, 1 месец hash: 6c0342abe5 |
|
6. Тук трябва да се отвори раздел за клинични психиатрични случаи, а съответните специалисти да го следят, да издирват страдащите по IP и да ги прибират на сигурно място.
|
|
