Споделена история от Тинейджърски |
Историята на един безнадежден мечтател
преди: 10 години, 1 месец, прочетена 1420 пъти
Винаги съм искал да бъда писател. Още от невръстна детска възраст знаех това. Исках да съм един от тези "Анонимни" писатели подписващи се под псевдоним, под който се крие един непознат за околните човек. Исках да съм един от онези, пишещи за живота на другите, описващи на един дъх, цял един човешки живот..
Мечтаех, представях си себе си като човек на средна възраст, застанал в онази тъмна таванска стаичка, в която баба мир на праха и никога не ми позволяваше да стоя, пропита в аромат на тамян, стари книги, свещи и восък. В онази дълбоко мрачна атмосфера.. където времето беше спряло преди може би преди педесет години.. Всичко беше застояло, миришеше на старо, нали познавате онзи аромат когато отидете при баба си и го усещате, но това беше в пъти по-силно, толкова силно, че поддадеш ли се то влиза в теб, поглъща те и те прави част от него.. Май се отплеснах..
Та в представите си бях човекът в таванската стаичка, които беше непознат за всички, освен за себе си. Седящ в ъгъла, пишещ на ръка едни от най-четените по онова време книги. Удоволствието идваше от това, че моят труд е там, а те не го знаеха.. за тях бях обикновен, човек..
Бях дете 7-8 годишно постоянно говорех на всички как ще стана известен, преуспял и всемогъщ писател, умеещ да улови живота на всички в ръцете си. Представях си как ще огъвам времето и пространството, както на мен - Всемогъщия-Аз- ми харесва и как аз ще подреждам всичко..
Споделих мечтата, че би ми харесало да пиша книги, но моите роднини ми казаха, че трябва да имам талант, който аз бях убеждаван твърдо, че НЕ ПРИТЕЖАВАМ. И така за всички мои роднини приключи фазата ми "А като беше малък искаше да стане писател"
Но за мен уви, всичко едва започваше.. започнах да си записвам всичко, което ми се случва с ясната цел, че един ден ще напиша "най-великата книга(роман), която сте чели откакто свят светува".
Четях, много четях когато бях по-малък. Не учех, не ми харесваше някой да определя какво аз трябва да знам, но четях. Израснах с книгите...
Всичко се развиваше в главата ми, виждах го, дотолкова че на възраст 11-12-13 години нямах приятели или поне не реално съществуващи, аз сам си бях приятел, аз бях много хора в един, аз бях всички, но същевременно и никой, бях приятел на себе си.. и странното беше, това ми беше достатъчно. "Познавах" много хора, но никой не познаваше мен.
Дотолкова наблюдавах хората, че вече бях наясно как би реагирал всеки, начертавах всичко, просто -познавах ги.
Нямах желание за контакти, защото ги "знаех" ясни ми бяха, стоях затворен вкъщи, четях, гледах филми запознавах се с нови характери и образи, които ставаха мои, те бяха АЗ. Събирах предмети, напомнящи ми за нещо "навяващи" ми спомен от моя предишен, същевременно несъществуващ извън собствения ми ум, житейски опит..
Когато бях на 12 нашите ме изпратиха на село "както едно време" за цяло лято, опитвайки се да насърчат социалните ми контакти. Защото там всички деца се събирали заедно, но на мен не ми бяха нужни "всички деца" аз бях всички тях, те бяха в мен.
За моя изненада там баба имаше цяла библиотека, какво по-хубаво?
Цяло лято четох, прекарах си страхотно, научих много невероятни неща от моята баба и докато се усетя всичко стана жълто-оранжево, изпадаха листата на дърветата, захладня и стана време за училище. Като всяко дете прекарало известно време при баба си бях наддал доста. Получавах закачки относно теглото както от семейството си, така и от съученици и "приятелчета", но какво от това, аз щях да бъда велик? ! Дори и в килограми щях да бъда повече от тях, голяма работа мислех си.. Като стана писател никой няма да разбере как изглеждам.
Мина време..
Е, и Великият- Аз-писател-на-всички-времена, започнах да слизам на земята.
До един момент, в който те успяха, свалиха ме долу, при тях, там долу- на Земята. Падах, падах със скорост, толкова голяма, непонятна дори и за най-учените физици. Докато просто се строполих долу. Отвориха ми очите, гравитацията ми повлия.
Чувствах се като нищожество, беше ме страх, въобразявах си, че мога да падна и по-ниско. Накъде? Надолу ли? Та, АЗ-Великият ум на века бях на едно ниво с простосмъртните. И дойде момент, в който аз бях никой, нямаше ги всички, бях просто никой, спрях да чета, изгубих всичко, което съм бил. Все едно се гмуркаш в помия толкова дълбоко, че я поемаш навлиза, навътре, усещаш как влиза в теб в дробовете ти, не можеш да дишаш, дори не можеш да се съпротивляваш, не виждаш от къде влиза в теб единствената причина да не се бунтуваш е това, че усещаш, ще премине. Просто започваш да изхвърляш това, което си погълнал по другите.. А те ти го връщат и сте в един отново затворен омагьосан кръг.
Малко по малко отминава.. започнах да " контактувам" с повече хора, да имам приятели извън книгите и ми харесваше. Макар, че знаех, че не са истински.. винаги имах хубави оценки, никога не сядах да уча и просто хората се възползваха, жалкото е че аз го знаех, но не ме интересуваше, не бях себе си. Не казвах вече какво мисля, какво харесвам..
Вече бях на 15 сигурно. В гимназията, в хубаво училище. Постепенно бавно, но славно започнах да се "завръщам". Разбрах, че няма нищо лошо в това да си малко по-различен от другите(какво клише само).
Отново станах същия интересуващ се от всичко, четящ човек. Отново живеех в бъдещето, макар и без никакво самочувствие.
Изпитвам желание за знания искам да знам всичко и не ми е нужно всички да разбират, че аз знам. Макар че винаги съм в онази роля на човека, знаещ всичко и съветващ всички. Когато някой не знае нещо винаги идва и пита именно мен или когато двама спорят е единият идва и казва " Хайде да питаме.. " за да изяснят спора си. Не искам да ме мислят за " Всезнаещият", но все пак аз сам си го направих.
Играя роли, защото просто знам принципът, по който реагират.
Дори и ги манипулирам, доста често, бих казал но не с лоша умисъл, наистина.
Понякога се чувствам жалък, защото ми го позволяват. Чувствам се като "предмет" на обществото. Като използван използвач. Без цел и посока. Но поне има няколко неща, които знам и това са, че нямам талант за писател и ако превъзмогна това с цитата на Едисон " Успехът е 99% труд и 1% талант" бих казал. Липсата на талант води до манипулации, но не знаейки кой съм хората не биха се заблудили толкова лесно в поредните лъжи на един " използван използвач"
Играйте ролята, която ви харесва и която сам си поставите. А, ако още вярвате, Че светът не е игра на роли.. Гледайте себе си внимателно, защото около вас винаги има някой по-наблюдателен, поставил ви определена роля.
А, аз съм на 18.
|
