Споделена история от Тинейджърски |
Красотата, човешка - финал(защо Господ наказва добрите… )
преди: 14 години, 7 месеца, прочетена 3714 пъти
Преди да прочетеш, знай че не съм писател, не съм се старал да го оформя стилистически, това е поток от дълбоки мисли, нахвърляни на листа, преди да бъдат забравени.
С унил поглед гледах към земята, а сълзите капеха по пода. Затворих силно очи, но въпреки това, сълзите продължаваха да се процеждат през затворените клепачи. С треперещи ръце трих сълзите, дишането ми се ускори, тръпки ме полазиха по гърба и по главата, цялата ми кожа настръхна, заридах още по – силно, хълцайки. Понякога спомените са толкова живи… Спомних си деня след моята травма прекаран у нас, бях се отдал на ядене на сладолед, играх на компютъра, гледах телевизия и спах колкото искам. Но, в глвата ми бе една мисъл, исках да срещна двамата братя и да им благодаря за помощта, за да им се извиня за това как съм се държал преди с тях, исках повече от всичко на света да им бъда приятел. След една седмица на рехабилитация у нас, бях отново на краката си. И тъй като, знаех къде живеят мойте спасители, аз се запътих усмихнат и пълен с радост към блока им. Спомням си много добре по пътя си тънаниках някаква весела мелодия, ах колко добри хора са, как ми помогнаха само, как може преди да съм се отнасял така с тях, винаги съм знаел, че са добри, днес ще им благодаря и ще бъдем приятели – надъхвах се аз. Беше мрачен и студен ден, въпреки това аз бях твърдо решен да върша добри дела. И стигайки до вратата на тяхната коперация, нещо привлече вниманието ми, нещо ме грабна, нещо ме побутна, това нещо ме спря и се готвеше да ми нанесе жесток удар. Точно преди да натисна звънеца погледнах на лявата страна и видях некролог… А, на този некролог… , на този некролог видях снимките на двамата братя, до снимките на родителите им. Затайх дъх и прочетох. Завими се свят, мислех че ще падна, седнах на пейката и заваля дъжд. Двмата братя бяха починали в катастрофа с родителите си, преди 4 дена. Сигурно прекарах около 20 минунти в дъжда, плаках, удрях с юмруци по пейката, накрая се запътих към вкъщи. Когато влезнах, майка ми не забеляза, че съм плакал, защото целия бях мокър, но ме попита защо са ми червени очите. Нищо ми няма – едвам прошепнах и продължих към стаята си. Майка ми каза, че двамата братя са идвали да ме видят, дали съм добре преди седмица. Аз замръзнах попитах я защо не ми е казала, тя отвърна, че съм бил спал тогава, а си е дошла преди ден от командировка и се е сетила днес да ми каже. Отново съм в моята стая, пет години по – късно, вече съм голям, но плача като бебе при спомена. Бях сам у нас и си позволих да говоря на глас. Задавяйки се в сълзи се питах тихичко – защо на добрите хора се случват такива неща, с какво бяха те заслужили подобна съдба, защо преди се държах така с тях, въпрек че знаех, че не го заслужават, защо трябваше да ме променят, защо трябваше да ги познавам, защо трябваше онзи горещ ден да ми помогнат, защо Господ наказва добрите…
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 14 години, 7 месеца hash: 428fe74ee1 |
|
1. Пак сърцераздирателна история :) Сигурен съм че ще има пак плачещи хора.За щастие съм прекалено безсърдечен за да заплача и аз.
Иначе ми се струва, че е като от книга.Извинявам се ако е реално!
*Syndrome
|
| преди: 14 години, 7 месеца hash: fcbcabd6bd |
|
2. Понякога животът е толкова несправедлив... много ме разстрои тази история ;(
|
| преди: 14 години, 7 месеца hash: 4f14cab971 |
|
3. Автора: за жалост е реално. Чета много книги и може би без да искам копирам някой стил и за това може да ти се струва така. Въпреки, че знам че съм далече от това да съм писател, опитвам се просто да предам историята така, както я видях
|
| преди: 14 години, 7 месеца hash: 71a858bfd2 |
|
4. Бог пребира добрите при себе си, на по-добро място. Той не ги наказва, а напротив - просто ги оттървава от мъката, злобата, тъгата и всички негативни неща на този свят. Лошото е, че добрите хора си отиват и остава само спомена за тях. Щеше да е по-добре ако поне освен спомена останат и няколко мисли, които да ни накарат да бъдем поне наполовина добри колкото тях. Дали ще можем?
,,На доброто отвърни с добро.
На злото с още по-добро.
Лесно е да мразиш, трудно е да обичаш
и винаги нещата с истинските думи да наричаш!''
Едно момиче на 15 г. ...
|
|
