Споделена история от Тинейджърски |
ЗА ВСИЧКИ КАТО МЕН!
преди: 14 години, 6 месеца, прочетена 2447 пъти
Месец по – късно. Облегнал се на стола, пишех средоточено, натисках клавиатурата с някаква подсъзнателна досада, гледах плахо и съсредоточено, надявах се да видя нещо в монитора, това нещо което ще ми подаде ръка и ще ми помогне да изляза от блатото. Толкова дни преминаха в нервно чакане, в надяване, в сляпа решителност, че тя ще се върне. С детска радост се радвах прия всяка нейна поява, макар и да беше кратка. Усещах нейното пренебрежение, осъзнавах го, но това бе позволено. Ах, как обичаният, но вече не обичащ има правото да бъде лош и резервиран към този, който го желае, той е роб, той се подчинява и приема всяка неволя. Визуално изглеждах остарял, лицето ми бе бяло, сухо, сякаш жизнеността му се бе отеглила, някъде далеч, дълбоко в душата, чакаща някой ден да бъде освободена, трепереща от вълнение и страх, че е отпратена на такова дълбоко и тъмно място, така нехарактерно за нея. По лицето ми се бе разляла постоянна тъга, изглеждах измъчен, изтезаван, похабен, използван и захвърлен настрана. Колкото и да бяха състрадателни околните с мен, никой човек не може да споделя състраданието си дълго. Хората се изморяват да бъдат състрадателни, колкото по – вече съчувстват на ближния си, толкова по – дълбоко затъван заедно с него, превръщат се в негово подобие, така бледо и някак си призрачно. Другите ще ти подадат ръка веднъж, ако се покелебаеш и се огледаш наоколо, държейки ръката им и след това отново ги погледнеш, а на лицето ти се чете нерешителност, страх и носталгия към миналото, привързаност към вече преживяното, те ще си дръпнат ръката, обръщайки ти гръб, ще закрачат отново по пътищата на животите си. Така и трябва да бъде. Никой не трябва да се застоява прекалено дълго, там където е паднал другаря. Препоръчително е да се опита да помогне, но щом види, че жертвата на живота не е готова да бъде спасен, колебае се, чака нещо, спасителят трябва да се откаже и да даде шанс на друг да спаси нещастника. Само съдбата може да удари достатъчно силен шамар, на този който веднъж се е предал. Шамар, който ще остави белег на ударения, шамар, който ще кънти в неговите уши дълго време и ще гърми когато, правим същата грешка, шамар, който за съжаление не може да бъде ударен от човек, човешка ръка, която може да бъде насочена от съдбата да удари някой за добро, не съществува… Осъзнавайки това пределно ясно, аз не исках ничие състрадание, но въпреки това го получавах. Но, това не бе състрадание породено от съчувствие, това бе жалка пародия, изкривен образ на истинското, човешко състрадание, това бе един фарс, целящ да покаже показно, на тези, които съчувстваха, че са хора, че и те изпитват чувства,с една дума те искаха да бъдат добри, мислейки, че така е редно. Уви, това състрадание, както всяко друго не е от голямо полза, за получаващия го, но това съжаление беше в мой ущърб, толкова цинично и така лицемерно, то ми биеше шамари и ми шепнеше „радвай се, че си съжаляван, други не го и получават”. По дяволите с вашето състрадание! То не ми трябва, сами кавате, че трябва да забравя всичко, а в същото време ми казвате с изкривена физиономия какво нещастие е моят случай. Не, вече съм изморен да бъда съжаляван, да бъда подценяван и пренебрегван, да бъда тайно усмиван в чуждите умове, сравняван с някакъв бавноразвиващ се, който говори и не осъзнава. Оставете ме сам да се изморя от тъгата и от тъжните погледи, оставете ме сам да изпитам нужда да търся щастие, оставете ме сам да прогледна и да видя, колко силно съм окован от мойте грешки, оставете ме да събера сили и да счупа веригите, оставете ме да се напия с отровота, която блика като извор от моето сърце. Нека, сам се осъкатя, макар и емоционално, нека оставя дълбок белек в съзнанието си, нека превърна вътрешния си свят в руйини, нека унищожа всяка весела емоция, всяка мисъл за щастие, нека направя всичко това. Нека, направя и по – лоши неща, само така бих разбрал, че аз съм виновен и че само аз мога да променя положението си… И нека, този който чете това да каже на глас „и аз бях там, и аз го преживях, оцелях и сега съм друг”, нека друг, който го чете и се готви да даде съвет и да възрази да се плесне по лицето и да си каже „какво правя, преживял ли съм подобно нещо, ако да, няма да се меся, всеки скърби по – различен начин”, нека друг, който е щастлив и се радва на живота да каже „няма да се обърна даже да го погледна, аз съм щастлив това е важно, той е виновен и го осъзнава”, нека някой друг силен, който чете това да каже „няма да се случи подобно нещо с мен, владея живота, господар съм на собствената си съдба”, всички ще сте прави…
|
