Споделена история от Тинейджърски |
Дали открих перфектният?
преди: 9 години, 10 месеца, прочетена 1303 пъти
Така, ето я и моята история.
Аз съм просто едно момиче на 14, 8 клас, което за първи път се влюбва. До сега съм имала около 5-6 "гаджета", на 2ма от тях съм казвала че ги обичам, но не искрено. Към началото на учебната година с едни приятели отидохме на концерт на една група, а после останахме заедно с вокала-китарист на групата, с който по някаква странна причина се запознах и се оказа едно към едно с характера ми. Както и да е, това момче се оказа от випуска ми в същото училище, където ми приеха. И така неспирно писане по фейсбук, аз винаги му пишех първа а той сякаш пишеше някак без интерес, на живо-същото, беше доста сериозен, което почваше да ме привлича, но така и не спрях да му пиша. Излезнахме сами веднъж и той се държа супер мило, даваше ми да си играя с дългата му коса, но пак така без интерес. Така веднъж, когато знаех че би трябвало да свършим заедно училище реших да му кажа, че го харесвам. Видях го същия ден и го помолих да ме изчака след часовете зад училището, от където се виждаше главният вход за самата сграда.
Е, видях как излиза целият му клас, освен той и най-добрият му приятел от класа. Притесних се и изтичах да попитам приятелка от класа му къде са, а тя ми отвърна че след едно от междучасията просто не са се върнали. Помислих си, че го е направил за щото е разбрал по някакъв начин и не е искал да се случва... Както и да е, на вечерта не беше на линия, а после няколко мъчителни седмици не беше в училището. Зимната ваканция мина и след нея най-накрая го видях. Момчето, което харесвах толкова много. Когато притичах при него за да го попитам защо не беше на училище, той просто ми каза "Не е твоя работа" и ме подмина без интерес... Съученичка ме видя и ми каза "Не се притеснявай, с всички е така, само учителите май знаят защо не е бил". На следващият ден го помолих да се срещнем зад училището след часовете, а той изръси едно "Окей". Както и да е, видяхме се, поговорихме, но той държеше да не ми казва. Скоро вече бях убедена че съм влюбена в него и реших да го кажа по време на зеленото ни училище. Та, отидохме на зелено училище и една вечер бях поканена на купон, на който и той присъстваше. Много метъл и пънк, всичко беше супер, докато не ме срещна едно мусколесто момче, което доста беше тренирало. Той не слушаше метъл, но явно се беше самопоканил. Както и да е, всички слезнаха долу за да вземат още храна и пиене, но мускулестото момче ме задържа. Той каза че ме харесва и аз просто не знаех какво да правя, цялата треперех и не мислех и просто се отдадох... и го целунах, а в същия момент влезна момчето, което наистина обичах, за да вземе телефона си и аз веднага насочих поглед към него, просто за да видя как усмивката му се превърна в тъжно, уплашено лице, последвано от нова, по-умряла усмивка. Дръпнах се от другият малко и се обърнах към момчето, което обичам с думите "Здрасти, искам да ти кажа нещо, може ли да поговорим? ", а той просто гледаше на страни и каза "Не, зарежи, ще ви оставя". Това ме съкруши, а очите ми се насълзиха, чувствах се сякаш бях най-големият боклук на тази планета... Той извади едно листче и го метна на земята, след което излезна. Другият се изправи и го подгони с думите "Ей, братле, аре на фитнес някой път", явно го беше направил в знак на приятелство, но дългокосото китаристче каза "Не, пич, знаеш, че не съм по тия работи. ". И двамата тръгнаха към магазинчето на долния етаж. Аз седнах, натягайки се да не плача, за да не се изложа, но накрая нещо ме пречупи. Взех падналото листче и го разлистих, където прочетох песента му за мен и кратко описание на това защо не беше на училище няколко седмици. Оказа се, че момчето имало здравословни причини, няма да споменавам какви, с риск за живота му... В продължение на 5 минути плаках, четейки 10 реда, написани за мен. Отидох до банята, където измих лицето си, но реших да не рискувам да го виждам отново и се прибрах в стаята си. На другият ден трябваше да заминаваме, а аз го видях няколко пъти, когато изкарвахме куфарите си и когато се разпределихме по 2та автобуса. На другата седмица в училище го видях и се приближих до него, за да поговорим, но той дори не ми позволи да му кажа здрасти. Буквално, на половин метър от мен избърза да се махне и с неговият най-добър приятел да тръгнат в друга посока.
С това момче не съм разговаряла от 1-2 месеца, но продължавам да го обичам повече от всичко. Това, че вече не свири в група или че няма плочки и мускули не влияе по никакъв начин на чувствата ми. Това, че е сериозен, че почти не говори с никой и в същото време е толкова сладък и мил все още е в главата ми. Все още си спомням за хубавите моменти, прекарани заедно с него и в същия момент за момента, в който просто явно го нараних. Все още имам надежди за нещо по-добро от това той да ме пренебрегва. Някакви съвети, по-различни от това "Забрави го", защото знам, че такова момче не е за забравяне.... Ако можете да ми помогнете ще съм благодарна...
|
