Имам ли бъдеще?
преди: 9 години, 6 месеца, прочетена 1130 пъти
Здравейте, скъпи читатели! Аз съм момиче на почти 18 г. и имам един голям проблем - аз изоставам емоционално. Често върша детски работи, акълът ми е като на 12-годишна. Нямам и приятели. Не знам как да общувам и как да се защитавам с думи, когато някой се заяжда с мен. Понякога си мисля, че за това са виновни родителите ми - те винаги са били плътно до мен, държат се с мен като с по-малка, обръщат се към мен с думи, които са по-подходящи за 5-годишните деца. Също така не съм самостоятелна, например вчера ходих да си купувам дрехи с майка си! Това не е ли странно отстрани? Аз уча, ще кандидатствам за висше, искам и в чужбина да отида и там да работя. Но проблемът е, че нито знам как да общувам, нито как да се оправям сама. Притеснителна съм, често изпадам в депресивни състояния, нямам самоувереност и въобще не съм щастлива. А когато дай Боже ме приемат в университет, как ще ме приемат хората? Всички ме мислят за 14-годишна, не се отнасят добре с мен.
Вие какво мислите? Трябва ли да посещавам психолог или психиатър? Ще успея ли някога да се оправя, да си намеря приятели и да бъда щастлива? Отчаяна съм!
Моля модераторите да одобрят историята ми, за мен е много важно. Благодаря предварително!

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 9 години, 6 месеца hash: d468fb29d7

гласове: 1 2 3 4 5   (305911 гласа)

1.   Не мисля, че си за психолог, а просто се страхуваш от престоящата самостоятелност. До някъде си права за родителите си - те се страхуват, че си вече голям човек и подсъзнателно искат още да си бебенце, но не само в тях е проблемът. Това, че пазаруваш на 18 г. с майка си всъщност е нормално. Ти се идентифицираш с нея като жена и си така погледнато дори в нормата. Проблемите ти с общуването са по-скоро заради липса на житейски опит. Самоанализираш се - това пак е характерно за възрастта ти. Аз си спомням, че на 18 г. съм имала сходни проблеми като теб като изключа това, че родителите говорят с теб като с дете. На 18 г. за себе си мога да кажа, че тъкмо преоткрих дори родителите си след големи конфликти на 16 г. някъде, където им се противопоставях и се стремях да не ги слушам за нищо. След тази фаза някъде на твоите години пазарувах и с двамата си родители дрехи и дори почнах всяка събота да си пия кафето с тях, но връзката беше на едно ниво вече - като възрастен с възрастен. Това на теб ти липсва, липсва ти ментор-възрастен човек. Мисля, че и това ще се случи, но бъди търпелива - трябва да порастнеш, но за това си иска време. Ще ти е трудно, но ...това се нарича остаряване и след 18 вече остаряваме Интересно е, че дори на 50 г. човек продължава да учи нещо и да се самоанализира, на моменти да има опасения и страхове като твоите...човешко...не си болна и нямаш нужда от психолог - просто си в такава фаза

 

...