Имам психически проблем
преди: 9 години, 11 месеца, прочетена 1567 пъти
Здравейте. Момче на 15 години съм (след малко повече от седмица ставам на 16) и от няколко седмици ме е завладяла мисълта, че все някога ще си отида от този свят. Някои може да го тълкуват като "страх от смъртта", но истина е, че не ме е страх от смъртта. По-скоро изпитвам тъга, когато се сетя, че все някога ще умра. Особено като стане вечер това чувство започва да ме подтиска и имаше дни, в които плаках в продължение на минути. Вече по-трудно заспивам, затварям се в себе си, по-рядко говоря с хората от обкръжението ми. Има дори моменти през деня, когато виждам деца на по 8-9 годинки да си играят и да се радват и тогава в тези мигове ми иде да се разплача. Единствено споделих на мама за проблема и тя ми вика само следното "Спокойно, не е хубаво да мислиш за такива неща, все още си млад". Да, аз съм много млад за нея, но като си помисля, че само след 4 години ставам на 20, ми иде да отида в другата стая и да пророня някоя друга сълза. А смятам, че не трябва така да продължавам и не мога така да продължавам, защото ще се побъркам съвсем, така че се допитвам до вас и ви моля с цялото си сърце да ми помогнете по някакъв начин. Наистина ми е страшно тежко положението. Все се опитвам да се самоуспокоявам, но не става и не знам. Само не искам да отивам на психолог, защото може да ме сметнат за ненормален, за да си мисля такива работи. Как ми се иска да върна времето назад, но за съжаление това няма как да стане. Много бих искал в момента да съм на 11 или 12 години и само съжалявам, че тогава, когато съм бил на тези години, не съм се наслаждавал на моментите. Сега може би също трябва да се наслаждавам на миговете, защото съм все още млад, но очевидно, когато тези мисли ме преследват, няма как да се наслаждавам на настоящето и приятните неща, които ми се случват. П. с. има хора от моя клас, които си мечтаят да завършат колкото се може по-бързо училище и в действителност ги съжалявам тях, защото като завършат 12 клас, започват трудностите, започва ада, живота става тежък. Аз в пък в пълен противовес искам да запазя детското в себе си и желая никога да не ставам на 18, но за съжаление това време ще дойде и мисълта за това ме съсипва психически. Може би малко се отплеснах от темата. И моля редакторите да публикуват това, което написах, защото положението ми не е изобщо леко.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 9 години, 11 месеца hash: be7b153655

гласове: 1 2 3 4 5   (313149 гласа)

1.   Май си се взел много насериозно... По-скоро мисли как максимално добре да оползотвориш годините до смъртта си, отколкото да се депресираш от нея.

 

...

преди: 9 години, 11 месеца hash: c9ebc26eb2

гласове: 1 2 3 4 5   (258716 гласа)

2.   Ооо и аз исках завинаги да остана дете и мечтаех като Пипи да мога да изпия едно хапче и да се получи! :) Но това е тъпо поради две причини - всяко нещо рано или късно губи очарованието си, а съм сигурна, че не искаш да си спомняш детските години с отегчение и да се разочароваш. Другото е, че колкото и странно да ти звучи сега, всяка възраст има своят плюс. Ето на теб границата от 20 години ти се струва като някаква много страшна смъртна присъда, докато за 50-годишните, 20-годишните са едва ли не бебета. Всичко е субективно. Виждам, че здраво си се вкопчил в съществуването - нарочно не казвам живота, защото ти реално се страхуваш да не вземеш един ден просто да изчезнеш, а не, че ще се лишиш от преживявания и т. н. Затова си мисля, че ще ти е полезно вместо да ходиш на психолог или да се опитваш да се самоуспокояваш с този си акъл, да се поинтересуваш за философската страна на нещата. Почети по темата дали реално някога умираме или дали всъщност не се преобразуваме по някакъв начин - както всичко в природата! Мен например в подобни моменти ме успокоява вярата ми, че се прераждаме или достигаме по-висша форма на съществуване. Не вярвам в голямото черно нищо след нашата "уж" смърт. Просто не го вярвам. Дано съм помогнала!

 

...

преди: 9 години, 11 месеца hash: 92cc5e8daf

гласове: 1 2 3 4 5   (229372 гласа)

3.   Съгласен съм с коментар 1. Както се казва, не приемай живота толкова насериозно, никой не е излязъл жив от него! Мисли позитивно и се радвай на живота! :)

 

...

горе^

преди: 9 години, 11 месеца hash: 1246877dce

гласове: 1 2 3 4 5   (205505 гласа)

4.   Нямаш проблем - просто откриваш света и всичко е наред. Вероятно просто си по-чувствителен и обичаш да разсъждаваш. Направо си роден за някоя хуманитарна професия :) Но, в момента, кризата си е твоя и ще трябва да преминеш през нея. А знаеш ли какво е на 20? А на 30? А на 40? Всъщност, нищо не се променя - аз съм на 42 :)

 

...

преди: 9 години, 11 месеца hash: 5d3bf10e11

гласове: 1 2 3 4 5   (4 гласа)

5.   Малко късно го минаваш тоя етап. Аз на тая възраст вече бях на следващия - живота е безсмислен, смъртта е единственото нещо което има някакъв смисъл. Отминах го и него. Не се притеснявай, почти всеки му се случва. На тая възраст израстваш, навлизаш в света, сблъскваш се с него и започваш да си задаваш въпроси които водят до разсъждения и стигаш до тия изводи. След време обаче намираш нещо което ти придава смисъл на живота и депресията отминава. Ще отмине, не се притеснявай.

 

...