Споделена история от Измислени истории |
Зеления кинжал глава 1
преди: 13 години, 6 месеца, прочетена 5331 пъти
Здравейте! Видях по-надолу че някои си е добавил част от книгата която пише и бих искала и аз да добавя първа глава, за да видя какво мислите! Между другото аз съм на 12 и моля ви да няма такива коментари от сорта на " Да бе това си го копирала от някъде" или нещо от тоя род. и ако ви хареса ми кажете да добавя втора глава
ЗЕЛЕНИЯ КИНЖАЛ
Глава първа:
Глупавата машина на татко проработва
-Подай ми отверката, ако обичаш, Бен!- се чу гласа на татко под червеникавата кола, която трябваше да оправи. Сигурно се чудите кой съм аз и защо трябва да ви занимавам с моята история, нали? Ами просто да ви кажа, че е свързано с една подивяла машина, принцеса и сребрист дракон със отвратителен дъх, но май твърде много се отнесох. Ще започна от самото начало. Майка ми е медицинска сестра, а баща ми поправя коли, а хобито му е изобретател. И така аз подадох отверката на тате. След като почовърка колата, той се плъзна със скейтборда назад, изправи се и си отупа дрехите. После изпъшка тежко и заяви:
- Оф, тази кола не иска да тръгва.
Аз погледнах колата. Нищо не разбирах от коли. Бях пълна скръб. И все пак се опитах да помогна.
- Може би, татко, ако сложиш това тук, а това там ще…
- О, Бен! Ти не разбираш. Но благодаря ти все пак.
Аз свих ръце и го оставих да си върши работата. След около два часа подаване на инструменти баща ми заяви:
-Така, мисля, че я оправих. Вече не ми трябва помощта ти.
Аз се ококорих насреща му. Не вярвах на ушите си, защото обикновено ме държеше до 7:30 вечерта, а сега нямаше и 3:00 следобед.
-Наистина ли, тате? Сериозно ли!?! Но защо толкова рано?
- Ами… да кажем, че за днес нямам повече поръчки.
Погледнах го подозрително, но реших да не чакам втора покана. Излязох на двора, за да поиграя малко баскетбол с момчетата от квартала. По едно време Майк 10 годишно хлапе, което играеше баскетбол по добре от мен, поиска да си запишем номера на телефоните си. Опипах джобовете си, но не усетих smartphone си. Превъртях деня в ума си отново: първо закуска, после телевизия, компютър, помощ на татко в гаража (където между другото се намира работилницата му) , после... СТОП. Точно така, сигурно го бях забравил в гаража. Казах на Майк, че ще се върна след малко.
Изтичах до работилницата, влязох вътре и онемях. Както се казва загубих дар слово. Всички дребни машини и изобретения на баща ми ги нямаше, вместо тях в средата на стаята беше разположена най-голямото... всъщност дори не знаех какво е това нещо. Приличаше на портал с форма на кръг. Беше сиво на цвят, огромно с някакви надписи по него, езика не ми изглеждаше познат. По скоро думите си бяха написани с йероглифи. Целият под беше покрит с най-различни кабели. Не вярвах на очите си и не можех да си представя, че баща ми е направил това чудо.Всъщност той го нямаше, затова си позволих да разгледам записките му.
Отидох до една от масите и разгледах разпилените по нея скици. На една от тях беше написано, че машината не работи. „Нищо чудно”- помислих си аз. Взех друг лист и погледа ми се спря върху три думи, които ми се набиха в съзнанието. Те бяха '' ...транспортира в друго измерение...''. Това ми се стори адски тъпо, защото няма начин тази машинария да транспортира в друго измерение. Насочих си вниманието към това да намеря телефона си. Съзрях го в другия край на стаята, върху един от рафтовете. Направих няколко стъпки, но тогава усетих как няколко кабела се оплетоха в краката ми и паднах на земята. Ожулих си коляното в едно остро желязо. Кракът ми пулсираше, но аз все пак се изправих. Двата кабела, в които се спънах, се бяха откачили. Започнах да се шашкам, защото баща ми щеше да ме убие! Беше ме предупредил да не докосвам с пръст машините му, а какво оставаше и за разместване на кабели! Не знаех кой къде да го сложа затова налучках. Щом наместих кабелите, отидох до рафта грабнах телефона си и се насочих към вратата. Но тогава видях един огромен червен бутон с надпис „в никакъв случай не пипай” да мига. Приближих се до него и посегнах с ръка, но преди да го натисна здравия ми разум се обади и ми прошепна да не го правя. Да, точно така става във филмите. Но все пак това беше реалния свят и няма как да ме транспортира в друго измерение, нали! Огледах се, нямаше никой. Стиснах очи, вдигнах ръка и натиснах бутона. В началото нищо не стана, но после ужасяващо звънене се чу от часовника, които светеше в червено, а стрелките му се въртяха с бясна скорост. Това беше аларма, но за какво татко беше сложил аларма. Изведнъж машината засия в най-различни цветове и цялата стая се огря от зелена светлина. В този миг осъзнах какво бях направил – бях направил така че изобретението на баща ми да проработи. Сигурно когато бях разместил кабелите съм налучкал правилните отвори. Та, когато светлината спря пред мен се разкри изумителна гледка. През отвора на портала не се виждаше другата част на стаята, а вместо това гледах към небе в буквалния смисъл на думата. Синьо небе в което тук там се рееха бели пухкави облачета. Устата ми беше широко отворена. Не можех да повярвам, добре де, можех да повярвам, тъй като това нещо беше точно пред мен, но все пак. Приближих се съвсем мъничко и тогава се започна. Силен вятър ме придърпа към портала. Толкова силен, че щом се хванех за нещо го изтръгваше от земята и изчезваше в небето. Накрая стигнах до ръба, но не успях да се хвана за нещо. Тогава с последен тласък, вятърът ме бутна и аз се понесох във въздуха. Падах от много, много високо!Толкова, че едва дишах! Усещах как вятърът минава през косата ми и как тениската ми с надпис „ Животът е пред теб” се вдига нагоре и коремът ми се оголва. Щом успях да огледам по-хубаво къде щях да падна и да се сплескам като палачинка, си помислих, че поне ще загина на красиво място, нищо че никой нямаше да намери тялото ми, тъй като докъдето се простираше погледа ми виждах дървета и само дървета. Е, може би в далечината се размазваше тъмно синьо петно, вероятно огромно езеро или море. И така, аз си падах и падах, докато не профучах през дърветата, няколко пъти се удрях в клоните, но изведнъж цопнах в голяма локва, широка и дълга около метър и половина, но странното беше, че не напипвах дъното и потънах. Обгърна ме ужасяваща тишина, само клатушкащите се нагоре мехурчета, които излизаха от устата ми се набиваха в ушите ми. При удара с водата все едно, че падах върху бетон. Раненият ми крак направо щеше да експлодира. От ужулването беше потекла малко кръв и водата край мен стана синьо-червена. Започнах да губя съзнанение, а сърцето ми да бие лудо. Понечих да отворя уста и да си поема въздух. В този момент, усетих как една тежка ръка ме хваща за рамото и бавно ме издърпва от водата. Щом главата ми излезе от локвата, аз се изкашлях дълбоко и изплюх вода. После клепачите ми натежаха и последното, което помнех беше как един човек ме пляска леко по бузата и ми говори нещо. Тогава картината ми се размаза и аз заспах.
|
