Сумрак - Spodeli.net


Нещата от живота...
 
Реклама


 Начало
 Правила
 Добави история!
 Контакт
 
Споделени истории (104545)
 Любов и изневяра (24963)
 Секс и интимност (12256)
 Тинейджърски (20823)
 Семейство (5300)
 Здраве (8349)
 Спорт и красота (4333)
 На работното място (2430)
 Образование (6489)
 В чужбина (1394)
 Наркотици и алкохол (990)
 Измислени истории (752)
 Проза, литература (1553)
 Други (14766)
 Избор на редактора (147)
 
Зъбни импланти
Възстановете Вашата усмивка в рамките на седмица!

Зъбни импланти - цени

 

  

Споделена история от Измислени истории

Сумрак
преди: 6 месеца, 23 дни, прочетена 684 пъти
Беше дъждовен ден. Капките се сипеха по мен. Подгизнал от дъжда, вървях по улицата, потънал отново в тъмните си мисли. Мисли по-тъмни от мрачния дъждовен ден. Улиците бяха пусти. Черните ръце на клоните бяха надвиснали мрачно над мен, сякаш готови да ме сграбчат. Къщите пусти и порутени, очакваха да бъдат отново годни за дом. А и какво по различно се очакваше от квартала, в който живеех? Квартал принадлежащ вече само на Мрака.Кой беше Мрака? Мракът бяхме ние. Бях сам на улицата. Нямаше жива душа наоколо. Само мъртви души. Блуждаещи души на мъртъвци наоколо. Стигнах до улица ,,Котел“. Вещиците се бяха събрали по своите сборища и бяха напалили своя огън. Изведнъж погледът ми се спря на една от тях. Мисля, че беше нова. Гледаше уплашено. Чувах биенето на сърцето ѝ, тежкият начин, по който дишаше издаваше, че е нова и уплашена. Всички отвън ни мислеха за чудовища. Жалко, помислих си и продължих напред. Бариерата, които хората и Светлите бяха издигнали между нашия квартал и техния град, започваше да става все по-силна. Слънцето се показваше все по рядко, а дъждът и бурите бяха всекидневие. Чернилката на дните ни отиваше на тези като нас. Имаше дни, в които не знаехме дали е ден или нощ. Мирисът на мокра почва, след дъжд, на времето беше едно от онези неща, които те карат да се усмихваш и душата ти да процъфтява. Сега пълнеше дробовете ни и вместо полъх на надежда ни навяваше полъх само изгубени надежди и отдавна изгубена битка. Хората и Светлите винаги са мислели, че Мракът вреди и това да си избран да бъдеш един от нас те прави звяр. Семейството ти и всички твои приятели те захвърлят на това затънтено място. Да живееш насред руините и да не можеш никога да видиш отново слънцето. Но те не знаеха едно. Повечето от нас не бяха Мрак по свой избор, но семействата им ги запратиха тук като изроди и никога повече не ги потърсиха. Кои сме ние? Ние сме вещери и вещици и хора със свръхспособности. Стотиците истории изписани за това да бъдеш избран от Мрака ни прави зли, за това що за изчадия на мрака сме, ни докараха до това. До това да подготвим Бунта. До това да покажем, че щом ни мислят за Мрак, да им покажем какво наистина е мрак. А истината беше една, единствената разлика между Светлите и Мрака беше, че Мракът е по-силен, а не по-опасен. Десетки деца, пристигащи тук през изминалите години, сами, изоставени от най-близките си, губеха надежда. За тях ние бяхме заплаха, опасност.Целта на Бунта не е да нараним някого. Целта ни е да бъдем свободни. Без повече болка по изгубеното.
В края на улицата ме чакаше Анастася. Сестра ми, избрала по свой избор да стане Мрак, заради мен. Защото щом навърших 16, семейството ми ме захвърли тук сякаш никога не съм бил техен син. Ако тогава Анастася не ме беше последвала най-вероятно щях да бъда от неколцината деца висящи от клоните на дърветата. Сега се опитваме да покажем на новодошлите, че тук ще намерят своя нов дом. А това, че подготвяме Бунта, ги кара да не губят надежда, че ще се завърнат в домовете си. През последната година, случаите на деца, висящи от клоните на дърветата намаляха значително. Всички, които идват тук вече биват подготвяни за воини.
- Какво става? – попитах сестра си. Гневните ѝ очи ме стрелнаха така, че се зачудих да не съм извършил нещо грешно.
- Шпионин – отвърна тя. – Шпионин, това става – думите ѝ ме удариха като с мокър парцал. Това не беше възможно. Всеки избран от Мрака се белязваше с полумесец на китката, а Светлите никога не биха се доверили на някой белязан с полумесец. Никога.
- Това е невъзможно. Знаеш го Ан. – опровергах сестра си, гледайки я в очите, чакайки да каже, че съм прав.
- Помисли пак. Помниш ли историите, които ни разказваха когато за първи път дойдохме тук. – Ан ме погледна дръзко, чакайки да се сетя. Гледах я тъпо, опитвайки се да се сетя и тогава зелена светкавица ме удари по корема, крещейки от болка паднах на колене. Последва още един удар, но този път по сестра ми. Тя се стовари с викова на земята. Опитах се да ѝ помогна, но бях парализиран. Изкрещях името ѝ, но тя не помръдна. Още един удар ме накара да сподвая виковете си и паднах по лице на земята.
Отворих очи. Всичко беше толкова тъмно, че се зачудих дали наистина съм си отворил очите или просто съм изгубил зрението си. Размърдах тялото си и опитах да усетя вибрациите на помещението, в което се намирам, така,че да ги използвам в своя полза, но не усещах нищо. Не виждах и не чувах нищо. А въздухът сякаш не ми достигаше. Не знаех колко е голямо помещението, в което се… Не бях в помещение. Бях в ковчег. Единственото място, на което силите ни не действат беше под земята. Мъртъв ли бях? А сестра ми? Болката от тази мисъл беше толкова силна, че очите ми се навлажниха. Кой ни го беше причинил? Гняв изпълни цялото ми тяло започнах да ритам и да блъскам с все сили. След няколко удара по ковчега започнаха да проникват малки парчета пръст. Ударих за последен път и капака се развтвори на две. Досущ като зомби изкачащо от изпод земята подадох ръка навън, усетих хладния вятър да докосва върховете на пръстите ми. И тогава някой сграбчи ръката ми и ме издърпа навън. Въздухът изпълни дробовете ми и няколко секунди по-късно се хвърлих върху човека, който ме издърпа от почвата. Шокът когато видях, че под мен беше момичето, което видях по-рано в сборището на вещиците, ме накара да се сепна за момент. Гледаше ме уплашено с големите си кафяви очи и красиви черни къдрици. Добър избор на шпионин, но определено не достатъчно добър.
- Къде е сестра ми? – изкрещях стиснал я за яката на якето. Изненадващ удар в слабините ме накара да изкрещя от болка, а тя се измъкна от хватката ми.
- Добре е. Измъкнах я. – каза тя със спокоен тон, изтупвайки дрехите си от пръстта полепнала по тях.
Изправих се, усетих вибрациите на природата около себе си и секунди по-късно почвата се разцепи, дървета захвърчаха около нас, изтръгнати от почвата заедно с корените си. Направих мини ураган от големи парчета почва и дървета, готов да ги запратя срещу нея.
- Кажи ми къде е или дъбовите дръвчета ще са последното нещо, което ще видиш – в следващия момент усетих как силите ме напускат. Доспа ми се страшно много, но ако сега се откажех щях да изгубя може би дори живота си. С последни сили задържах всичко във въздуха. Усещах колко е силна, източваше енергията от тялото ми. Нямах сили да се боря срещу това. Никой нямаше. Тогава се сетих за думите на сестра ми. Момичето пред мен не беше нито Мрак нито Светлина. Тя беше Сумрак. Беше единствена по рода си. Само те имаха силата да показват който от двата белега си изберат. Ето така беше се промъкнала. Беше скрила знака на Светлината. За първи път от години бях уплашен. На колко ли от нас беше навредила. Опитах се да запратя всичко срещу нея, но вместо това нищо не помръдна от мястото си. А се стовари в краката ми. Натискът от силата ѝ ме напусна и енергията ми започна да се завръща по малко.
- Не съм тук, за да наврея, а да ви помоля за помощ - каза тя и седна на земята със скръстени крака.
- Коя си ти? - попитах и клекнах пред нея, гледайки я в очите.
- Селест. Името ми е Селест Морган. Аз съм Сумрак.А ти? – отвърна тя и подаде ръка.
- Джак Тинсли. Къде е сестра ми? – изправих се на крака без да се здрависам с нея - Що за човек си? Как можеш да заравяш живи хора под земята?
- Не съм заровила никого. Отвъд се носи мълвата за най-силните. Братът и сестрата Тинсли Сестра ти е доста добра в бойните изкуства. Не се тревожи, отиде при другите в Къщата.
- Тя не би ме оставила тук сам. Къде е тя? – обърнах се с крясък към нея и понечих отново да я хвана за яката, но в следващия момент отново усетих загуба на енергия.
- Казах ти къде е . Не искаше да те оставя, но тя не е толкова твърдоглава колкото теб. Казах ѝ, че няма да ти навредя така, че не си търси белята. Да тръгваме. – в следващия момент усетих някакво невидимо въже да се затагя около кръста ми и да ме дърпа в посока към Къщата.
Къщата беше голяма изоставена училищна сграда, която всички превърнахме в наш дом. В наша обща къща. Селест ме дърпаше на невидима каишка до Къщата, а аз нямах силите да се противопоствя, защото ги беше изцедила по пътя. Когато влязохме в двора, всички седяха кротко около запаления огън и си говореха спокойно сякаш всичко беше наред. Но когато ни забелязаха всички погледи се втренчиха в нас. Или по-скоро в Селест.Невидимата примка се отпусна и паднах на земята. Секунди по-късно две грижовни ръце ме обгърнаха. Надигах глава и видях Анастася, уплашена, но все пак радостна от това, че ме вижда.
- Сестричке – промълвих и полагайки глава на рамото ѝ заспах от изтощение.

Рязко и подскачане се събудих от силния звън на сутрешните камбани. Седнах на леглото и потърках чело. Имах старшно главоболие и цялото ми тяло ме болеше. Станах от леглото и се преоблякох, понеже от предишната нощ изглеждах като клошар. Когато отидох в трапезарията всичко изглеждаше абсолютно нормално. На моето място седеше Селест. Усмихната до уши разказваше на всички нещо, което от мястото, на което се намирах не чувах. Замислих се, дали беше възможно само аз и сестра ми да знам, че тя е Сумрак? Доближих се до тях и побутнах Селест.
- Това е моето място. Би ли била толкова любезна да го освободиш, моля?
- Нека остане тук, издърпай си един стол и ела – намеси се сестра ми. Това само можеше да потвърди мислите ми, че само ние знаем коя или по- точно каква е тя.
Издърпах стол и седнах до Селет. Тя ме стрелна с кръвнишки поглед, след което се усмихна и подаде ръка. Забелязах, че всички ни гледат.
- Здравей, вчера докато те спасявам не успях да ти се представя. Казвам се Селест. Приятно ми е – Опулих се насреща ѝ след тези нейни думи. Спасявала ме? Едва не ме погреба жив, а сега излиза, че ме е спасила. Как ли пък не!
- И от какво по-точно си ме спасила? Едва не ме погреба жив! – изправих се рязко изблъсквайки стола назад.
- Извини ме., наистина съжалявам. Все още не успявам да се владея много добре. Надявам се да ме научиш - промълви с нежен и мек глас сякаш вчера тя не бе тази, която кръвожадно изсмукваше силите от тялото ми. Тя беше опасна. За всички. Каква роля се опитваше да играе? Понечих да отвърна с нещо грубо, но в последния момент осъзнах, че не тя е опасността. Всички тук и всички отвън са опасност за нея. Тя нямаше друг избор освен това да бъде силна. Може би е дошла тук, защото всъщност истинският Мрак е отвън.
- Били дошла навън с мен? - Тя се изправи и тръгна след мен - Защо си тук? Само аз и Ан ли знаем каква си всъщност? Защо избра да бъдеш мрак като можеш да бъдеш и Светлина,
- Те не биха ме оставили жива. Разбраха каква съм. Чувала съм истории за теб и сестра ти. Казват, че сте най-могъщите. Светлите и хората желаят екзекуцията ми. Тук съм, за да ми помогнете.
- Как очакваш да ти помогнем? Щом всички разберат каква си няма кой да те защити. Всички ще решат, че си опасност.
- Не, просто ми дай шанс, ще ти покажа, че не съм тук, за да навредя на някого. Просто ми трябва закрила. Искам да живея.
- Как искаш да ти повярвам? Вчера закопа мен и сестра ми живи, а преди това ни тресна със зелена светкавица? Как да ти повярвам?
- Не съм го направила аз. Да треснах ви със светкавица, но до там. После се появи някой и избягах. Светкавицата имаше за цел да ви парализира, за да не ме нападнете. Трябва ми закрилата ви. Само вие може да ми помогнете. Има къртица при вас. Отвън бариерата всички знаят за Бунта. Ще ви нападнат. – Понечих да кажа, че ѝ нямам доверие, но не успях понеже силен гръм отекна наоколо. Гръм като този не бях чувал никога до сега, но веднага разбрах какво става. Бариерата. Бариерата се пропукваше.
Видях как всички тичат навън, за да видят какво става. Затичахме се и ние. Слънчеви лъчи се прокраднаха от цепнатините на бариерата, но последвани от тях падаха изстрели от куршуми и горящи стрели запълниха небето над нас. Мракът висеше над нас, а тяхната светлина озаряваше тяхната страна. Над главите ни Мракът и Светлината водеха също своята битка. Горите зад нас пламнаха. Войната започваше по-рано отколкото очаквахме. Всички се втурнахме вътре за боеприпасите. Тичайки сграбчих и Селест за ръката и я повлачих след себе си. Когато влязох,вътре усетих страха и объркавенто на всички. Но нямахме избор. Всеки грабна по нещо и се втурна навън, за да боди битката. Селест се доближи до мен и промълви:
- Тук са заради мен. Искат мен. Видях в очите ѝ страх и сълзи. За миг съжалих, че не ѝ повярвах по-рано. Усетих болката ѝ. Преди години аз също бях на нейното място. Уплашен, искащ някой да ми помогне.
- Всичко ще бъде наред. Ще те опазим. Обещавам – хванах лицето ѝ в ръцете си, а след това я прегърнах.
- Благодаря – промълви тя и се отдръпна от мен. – Ще дам всичко от себе си да ви помогна в тази битка.
След което излязохме навън. Бариерата почти беше паднала, а наоколо бе бойно поле. Някои със силите си се опитваха да спарт куршимите и стрелите, други потушаваха огъня със силите си. Вещиците и вещерите правеха заклнания, за защита. За момент си помислих дали ще успеем да опазим дома си. Това, макар и да искахме да бъдем част от светлината навън, беше нашият дом. Макар тъмен и мрачен беше наш. И в момента бях почти сигурен, че всички се борят за това да опазят дома ни.
- СЕЛЕСТ – отекна силен мъжки глас – СЕЛЕСТ ПОКАЖИ СЕ!
Изстрелите спряха, но не това ме изненада. Изведнъж Селест полетя във въздуха, а на гърба си имаше черни като нощта криле. Това беше най-красивото нещо, което съм виждал някога през живота си. Гледах към нея възхитен. Всичко наоколо беше потънало в тишина. Изведнъж силен гръм разцепи тишината. А мен сякаш нещо ме удари по сърцето. Бяха улучили Селест. Тя започна да пада като красива снежинка от небето. Падна в ръцете ми. Бялата и рокля бе обагрена в червено, а черните и криле отпуснати безжизнено по гърба ѝ. Но очите ѝ. Очите ѝ блестяха по същия начин. Погледна ме нежно и безжизненото ѝ тяло се отпусна в ръцете ми. Тогава разбрах нещо. Разбрах колко тежко може да те удари светът. Бях се влюбил в нея точно в мига преди да я изгубя. Никога не се бях чувставал толкова безнадежден и изгубен. Спомних си думите ѝ ,,Искам да живея“. Паднах на колене с тялото ѝ в ръце и топли сълзи капеха от моите върху нейните бузи.
Когато се съвзех, огледах наоколо и видях, че бариерата отново е повдигната. Наоколо някои събираха останки от битката, други се грижеха за ранените. Усетих нечия ръка на рамото си.
- Можем – каза сесрта ми. Не разбрах за какво говори. – Можем да разрушим бариерата. Селест се е опитвала да ни каже точно това, когато ни повтаряше, че сме най-силни. Заедно можем да го направим.
В този момент, с гнева от загубата можех да преобърна света и точно това мислех да направя. Поставих тялото на Селест на земята и хванах ръката на сестра си.
- Да го направим.
Концентрирах цялата си сила и минути по-късно бариерата се разби на хиляди малки парченца. Нашият Мрак и тяхната Светлина се сляха. Вече нямаше бариера и нямаше кой да ни спре. Нямаше кой да ме спре. Тръгнах напред готов да преобърна света, но чух нечие стенание. Обърнах се. Селест. Не беше мъртва. Гледаш право към мен. Отидох до нея. Хванах я здраво за ръката.
- Тук съм. Тук съм няма да те оставя. Не ме оставяй и ти. – очите ми се напълниха със сълзи, но миг по-късно се сетих за нещо – Селест вземи от моите сили, вземи от моята енергия – тя поклати глава. Хванах я и за другата ръка и промълвих – Моля те. Имам нужда от теб. Секунди по-късно усетих как енергията и силите ми ме напускат и мога да кажа, че по-жив от този момент друг път не съм се чувстал. Раната на Селест зарастваше, но се боях, че моята енергия нямаше да бъде достъчна да я излекува и тогава Ан дойде и я хвана за другата ръка. Раната ѝ заздравя. Погледнах я и ѝ казах:
- Искам да живееш. – пуснах ръката ѝ и тръгнах за отмъщение.
- Ако умреш умирам и аз – тези думи ме спряха на място - Не искам да умреш за мен. Искам да живееш за мен. – втурнах се към нея и я притиснах силно към себе си.
- Сега бариерата я няма. Нека избягаме някъде. Заедно. – промълви тя, уплашена, че няма да приема да избягам с нея. Но ако имаше нещо по-важно за мен от това да си отмъстя, то това беше тя.
- Бих отишъл с теб и накрая на света.
- Харесва ми – отговори тя. - Чакай ни край на света. Идваме.
И двамата ухилили се до уши полетяхме към небето. Защото да обичаш не е да умреш за някого, а да живееш за някого. Защото любов е да видиш в мрака светлина. Защото любовта не е само светлина или само мрак. Любовта е сумрак.
Край

Здравейте! Първо искам да благодаря, на всички, които прочетоха историята. Благодаря! Ако ви е харесала, моля да споделите мнението си. За мен е важно. Благодарности!

 
Сподели историята:
 
<< Предишна Случайна Следваща >>
 
 

Коментари

Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
 
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)
 
Email:
 
  ... ... ...
Коментари на страница: Най-отгоре:

преди: 6 месеца, 21 дни
hash: 01be6c240e
гласове:
1 2 3 4 5
  (220609 гласа)

1.   Хубава история!

 
  ...
преди: 6 месеца, 21 дни
hash: 01be6c240e
гласове:
1 2 3 4 5
  (180436 гласа)

2.   Бива я!

 
  ...
преди: 6 месеца, 20 дни
hash: cdfea0c1ac
гласове:
1 2 3 4 5
  (1 гласа)

3.   Накрая ми повлия, страхотно заключение, също така ми се стори много добре описана скръбта на момчето, когато първоначално помисли Сумрак за мъртва. Има повторения тук-таме. Мисля, че трябва да се поработи да се изгладят и някои странни моменти като затичвания и връщания по хиляда пъти насам и обратно - говоря за малки детайли в описанията на някои сцени, които звучат странно и неинтуитивно. Ако се положи труд тези неща да се изгладят, може и роман да излезе. ;)

 
  ... горе^
преди: 6 месеца, 12 дни
hash: 7d9704402e
гласове:
1 2 3 4 5
  (142012 гласа)

4.   Не струва

 
  ...

Коментари очaкващи одобрение: няма
...

Коментари, които са написани неграмотно, с латински или главни букви няма да бъдат добавени!

1. Бъди полезен на другите с коментара си!
2. Хейтъри не се толерират!
3. Обидните квалификации не са аргумент :-)
4. Пазете мъдростта за себе си, другите имат нужда от съчувствие!

Знаете ли, че след символите запетая и точка винаги следва интервал?   [ Да ]   [ Не ]

При нас коментарите се одобряват ръчно. Въведи своя имейл адрес и ще получиш известие, когато бъде публикуван нов коментар.(какво е това?)



Copyright © 2007 Spodeli.net
eXTReMe Tracker