Споделена история от Измислени истории |
Момиче с много свободно време
преди: 12 години, 7 месеца, прочетена 6996 пъти
Реших да пусна нещо мое, макар да изглежда като част от друга, по голяма история, всъщност е толкова колкото сега ще пусна. Нямам никаква идея от къде дойде, просто една приятелка ми даде темата "жестокостта на децата" и реших да напиша това. Може би ще забележите колко голямо влияние има "То" на Кинг, но какво да се прави, фенка съм..
Та.. по същество. Ето го и разказа ми и се надявам да ви хареса.
Премятайки чантата си през рамо, Ким хукна към задния изход на площадката. На няколко пъти погледна през рамо, но не виждаше нищо, освен размазаната зеленина зад себе си. Дърветата се сливаха в едно и вече не можеше да различи дали някой я гонеше или не.. Преди да усети, тялото й се заби в оградата със страшна сила и се намери тупнала на земята. Изправи се бавно, за да провери дали има сериозни наранявания, но откри само че е скъсала една от презрамките на раницата си. Реши че не е толкова фатално, след като има втора такава и се обърна към мрежестата врата, която сега бе заключена. Обикновено не я заключваха, но днес явно някой бе решил да изпълни задълженията си за пръв път от доста години. Детето много добре си спомняше, как винаги от както се помнеше минаваше през тази врата. Пътя й се съкращаваше поне с 10 минути и тя на драго сърце разбра че човека който трябваше да заключва и отключва площадката бе прекалено зает с останалата част от деня си, включваща наблюдение на децата, които винаги намираха за какво да бъдат навикани точно от него. Доста от тях го наричаха Стария Уолтър, макар да не бе особено възрастен. Всъщност бе едва на 38 години, но изглеждаше с пъти по стар. Имаше дълбоки бръчки по цялото лице и някои деца разправяха, че хващам непослушните и ги затварял в мазето си. Всъщност той нямаше мазе, нямаше и къща. Или поне на никой не му бе известно да има. Всички го знаеха, като единственият обитател на голямата сграда, ползвана някога за детска градина. Вече бе закрита, но той явно бе открил начин да влезе вътре и да я обяви за своя. Никой не искаше и да се разправя с него, така че той просто си живееше там и не пречеше на никой, така както никой не пречеше на него.
Доста от децата се страхуваха от него, но всеки един родител бе убеден колко добър бе той... макар никой от тях да не бе виждал онази усмивка която виждаха всички деца на площадката. Някои от тях обичаха да се шегуват с него и той често намираше някоя бележка с няколко от „забранените думи“ или пък някое и друго кучешко изпражнение. Той не обръщаше внимание на това, но винаги виновника не се показваше с дни на площадката. Някои мислеха че Уолтър има нещо общо, но нито едно от децата не смееше да проговори отново за случилото се.
Сега Ким седеше пред затворената врата и се чудеше какво да стори. Зад гърба й бе цяла група, начело с онова момиче... Нанси. Никой не смееше да й каже нещо, ако тя сама не го заговори, но Ким не бе от децата които обичаха да спазват ограниченията наложени им от когото и да било. Един ден просто й бе писнало да гледа как това момиче се подиграва с братчето на своя позната, която не смееше да го защити и чашата преля... Единственото което си спомняше Ким, бе смеха след като изсипа млякото си върху красивата и прилежно вързана на опашка руса коса на Нанси. След това чу заканата за своята собствена коса и след като прецени че толкова дълга коса няма да порасне скоро ако Нанси я отреже както се закани, Ким реши да си спаси кожата, като просто избяга... този път. Бе сигурна че няма да я остави на мира и това бе просто началото на края...
Изведнъж Ким усети че някой стои зад гърба й, а това бe доста странно, след като бе с гръб към онази заключена голяма врата, през която бе невъзможно Нанси или който и да е друг да мине. Е, май грешеше, защото сега пред нея стоеше мъжа отговорен за заключената врата. Устата й се отвори без дори да усети и преди да успее да изкрещи от ужас, успя да се овладее. Той се усмихна, но не с онази усмивка с която всички казваха че приличал на козел, а по-скоро на лицето му се покачи нещо, което Ким наричаше СИФ или иначе казано Странно Изненадана Физиономия. Той сякаш знаеше какво става, все пак знаеше за малкото произшествие с Нанси i плодовото мляко и само стоеше там и се усмихваше.
-Защо вратата е заключена? Никога не я заключвате... -проговори най-сетне Ким и погледа й се впи въпросително в лицето му, където намираше все повече и повече фини и не чак толкова бръчки.
-Мисля че това е част от работата ми.. -усмихна се той, сякаш това бе нещо съвсем нормално... всъщност бе толкова не естествено, че за да заключи вратата, той бе отделил цели 15 минути. Трябваше да изстърже толкова ръжда от катинара, че ако знаеше това в началото хич нямаше да се заема. И все пак работата бе свършена...
-Искам да мина от тук... ще отворите ли? -попита съвсем тихо момичето и преди да чуе отговора му, видя само усмивката му, а след това бягащата към нея Нанси и онова момче от 6 клас- Крис.
Обърна се само за секунда и отново се върна към мъжа, но той вече не бе там и трябваше просто да се оправя сама... макар че сега трябваше да мисли за това как да избяга, от главата й не излизаше мисълта че той просто изчезна...
Чуваше крясъците на Нанси зад гърба си, но вече бе успяла да избяга от засадата им и макар че очакваше цяла група, установи че са само двама.
Скоро вече влизаше вкъщи и след кратко конско за скъсаната раница, Ким легна в леглото си и се отдаде на заслужената си почивка. На другата сутрин първото нещо, което направи бе да отиде на площадката и да потърси Стария Уолтър, но от него както винаги нямаше и следа... просто всички знаеха че е там, но не и къде... а това бе най страшната мисъл в ума на децата. Никога не знаеха от къде може да дойде, но всички знаеха че ще го направи... ако се наложи. Бе забравила че предния ден вратата бе заключена и по навик отново мина по стария маршрут и точно преди да се върне, сетила се за малката подробност, Ким откри че вратата никога не е била заключвана. Дори тревата избила около тежката рамка не бе измачкана, сякаш никога не бе помръдвала от мястото си...
|
