Споделена история от Измислени истории |
Т.Т. (част 1ва)
преди: 12 години, 2 месеца, прочетена 6037 пъти
Кога някой ви каже любов, за какво се сещате? Нека позная- за човека, когото обичате, или за прекрасен момент пак с този човек. Но думата любов не може да бъде безпочвена, не може да бъде просто дума. Любовта не се казва, тя се чувства. А истински можем да усетим силата на любовта само когато е споделена, когато усещаш любовта на другия. Когато е взаимно. Но няма да ви занимавам с празни приказки, които всички вие знаете. И ще премина към историята ми. История, която далеч не е измислена, но винаги ми е звучала като приказка, като моята приказка. Това е нещо, което всички вие ще прочете и ще забравите. Но това е част от мен, която винаги ще остане един от най-прекрасните ми спомени. Всичко се случи толкова бързо, че все още ми се вие свят. Нещо, което споделих на много малко хора. Пиша и пръстите ми треперят. Всеки път щом се сетя за него и кожата ми настръхва. Но преди обичах да го пазя само за себе си. Сега съм готова да го споделя с вас.
Бях в къщата на баба и дядо. С любимата ми братовчедка бяхме останали там за 1 или 2 седмици от лятната ни ваканция. Беше адски горещ летен ден. Спомням си, че беше толкова топло, че животът покрай нас беше замрял. Единствено гръмогласният смях на Е. (братовчедка ми се казва Е., ако съм пропуснала да спомена) разсейваше тишината понякога. Бяхме се проснали по гръб върху голямото легло на втория етаж, а баба и дядо бяха на 1-вия, за да им пречим да си вземат обедната дрямка. Не си спомням точно за какво си говорехме, но беше една от типичните ни, глупави, понякога дори наивни теми. Чувствах, че мога да й споделя всичко. Сякаш тя е част от мен. Винаги би разбрала защо съм сторила нещо, колкото и ужасно да е то, или поне би опитала без да ме съди. Както и да е. Изкарвахме си супер на село, но времето течеше и се чудехме как да кажем на баба и дядо, че ни е време да си тръгнем за малко, но че ще се върнем. Вече виждах влажните сини очи на баба, молейки ме да остана още малко. Обичам ги и не мога да понасям да ги гледам тъжни.
В улицата шумно влезе кола. Погледнахме през прозореца и това ме накара да се замисля- в града колите не ми правеха впечатление, но тук на село и най-малкия шум в тези малки улички беше интересен. Трудно можеш да направиш нещо и да останеш незабелязан. Бяха леля и калеко ( родителите на Е.) – имали път натам и решили да минат да ни вземат за малко. Някак си не можех да устоя на такава покана и се съгласих да им погостувам. Събрахме по малко багаж и тръгнахме.
Пътят беше около час, а аз си задавах хиляди въпроси. Все пак не бях ходила там от около 2 години и се чудех как ли щяха да ме приемат всички. Дали изобщо ме помнеха? Щеше да бъде прекрасно да ги видя отново. Изпълваше ме онова прекрасно чувство на копнеж към непознатото. Обичам това чувство! Обичам да се срещам с нови хора, да ходя на нови места! Не понасям рутинните действия. След един час и много фантазии за случки, които се надявах да се случат, пристигнахме. Но това, което предстоеше беше по-хубаво и от фантазиите ми. В пъти по-хубаво!
През деня, жегата не ни позволи да излезем, а и никой не ни потърси, защото никой не знаеше, че сме там. Така че, прекарах деня с Е. Отидохме на плаж в съседното градче (защото Е. живее в много малък град и няма плаж), посмяхме се, а тя грижливо се зае да ми обясни какво се е променило в последно време, докато си оправяхме косите. Но денят беше твърде кратък да ми каже и една пета от всичко, което желаех да зная и което щях да науча от 1ва ръка. Знаех, че ми предстои нещо голямо, нещо, което щеше да остави прекрасен и много ясен белег в мен.
|
