Т.Т. - част 2ра
преди: 12 години, 2 месеца, прочетена 5447 пъти
В миналата част на историята ми не ви разказах нищо за мен, не успяхте да разберете що за човек съм. Аз няма да ви кажа какъв човек съм, вие ще отсъдите това, аз просто ще ви споделя мислите и емоциите, които бушуват в мен, начина по който съм разсъждавала, макар и често да не е бил правилен. Аз съм момиче, разглезено от живота. Свикнала съм да получавам всичко с красота. Така пробивам напред, най-лесно е. Не съм имала случай, в което определено момче, което съм си харесала да остава безразлично към мен. Но не си мислете, че съм надута... далеч не съм, никога не съм признавала красотата си.. никога не съм казвала пред другите, , Аз съм красива”, нито пък съм го твърдяла по някакъв начин с жестове или намеци(или поне силно се надявам да съм). Но може би точно това ми помагаше дотук. Не се опитвам да командвам или да задушавам, защото знам, че животът е пред мен и лесно мога да премина напред. Обичам, но не обичам да се натрапвам и най-вече не обичам да показвам слабост. В момента, в който осъзная, че някой започва да ми върти номера, аз се отдръпвам. До онзи момент не бях обичала, затова и не плачех за момчета и не разбирах цялата драма около мен. Повтарях си-, , Ти си на 17, не е нужно да се впускаш в нещо толкова сериозно, което няма да можеш да удържиш. ”. Дали съм страхлива? Може би. А може би просто тийнерджърските ми хормони ме тресат все още и мнението ми бързо се изменяше. Но аз бях щастлива. Не, аз съм щастлива. Чувството да имаш всеки, без да го казваш, без да го показваш е истинско блаженство. Често съм се чудела дали без много шум ще успея да привлека вниманието на някой. И винаги съм издържала собствените си тестове. Естествено, съм била и наранявана. Но всичко беше временно, докато просто не се запознаех с много хора. Твърде малка съм, за да кажа, че съм изпитала истинска болка, че сърцето ми е било разбито. Не още.
Съжалявам, че често се отклонявам от главната история, но когато започвам да пиша, в главата ми изплуват хиляди мисли и становища, които искам да споделя, а са неща, които не мога просто да изкрещя в свят с толкова лицемерие. Но често не мога да подредя мислите си, затова се получава така.
Та след като прекарах деня с Ема, решихме че е време все пак да излезем. Градчето, което познавах си беше все същото- все същите сгради, все същите хора ( макар и леко разхубавили се и пораснали). Внезапно си спомних как когато бях малко идвах много често и как играехме на онези детски игри, а сега половината от тях вече учеха в университети и имаха собствени коли. Тъй като съм момиче, което те не бяха свикнали да виждат в ежедневието си, цялата вечер вниманието им беше върху мен. Получих много въпроси, много комплименти и не останах нито за миг сама. Бях свикнала с такова внимание, но може би не и от толкова много хора, защото говорех трудно и се изчервявах при всяка закачка или комплимент. Бяха минали часове в приказки, но Ема не бързаше да си ходим. Точно това обичам в малките градчета, че мога да стоя до малките часове на нощта и никой нямаше да ми са кара после за това. Внезапно на едно от момчета, изглежда потънало в спомени, му хрумна налудничавата идея да играем да криеница. Тъй като всички не бяха играли на подобна игра от доста време, всеки тайно се зарадва макар да казваше, , Хах.. ти луд ли си? Как ти хрумват подобни тъпи идеи? ” След няколко минути всички играехме. Тази криеница щеше да бъде най-хубавата в живота ми, макар още да не го знаех. В началото се отнесох малко наивно към играта. Всъщност сега тя не беше вече толкова детска и невинна. Сега всеки търсеше да се скрие близо до човека, който харесваше, да потърси физическа близост с него, да се гушне до него, а ако е взаимно, дори да се целунат. Бяхме около 20 може би дори 30 човека. Но имаше само 1 двойка. Може би защото момчетата доминираха значително ( бяхме 5 момичета), а може би по друга причина. Виждах много нови лица, а и непрекъснато идваха и си тръгваха нови и нови. Цялата ситуация ме изпълваше с някакво специфично щастие, не мога да го обясня точно... не съм сигурна точно защо бях толкова весела, но ми беше добре. А и често ми се мяркаха красиви лица, на които не пропусках да отвърна с усмивка. А и всички се държаха с мен като с принцеса, може би това беше главната причина за щастието ми.
За около час изгубих Ема, даже за момент забравих, че е някъде около мен, но нали това беше целта на криеницата? В един, , рундовете”, обаче, тя ме хвана за ръката и ме повлече на някъде. :
- Ела да се скрием в тази кола!
- Познаваш ли собственика?
- Разбира се, това е старата кола на чичо ми!
Когато влязохме обаче, много хора явно мислеха като нас, защото вътре вече имаше достатъчно залегнали хора. Все пак влязохме и ние.