Споделена история от Измислени истории |
Звярът в мен
преди: 12 години, 10 дни, прочетена 6361 пъти
Винаги съм подозирал, че имам страшна, мистериозна тайна в дълбините на сърцето си, в есенцията на моята същност. Нещо примитивно и животинско, което напира да излезе при всяко пълнолуние, което драпа и скимти, оковано във веригите на моята собствена воля и най-вече човечност.
Хлапетата в квартала са ми казвали, че съм върколак. Че съм излязъл от утробата на майка си не с плач, като всяко друго нормално бебе, а с пронизителен и кръвнишки вой. Бил съм изгледал акушерката, която ме е държала, с толкова вълчи поглед, че стреснато ме изпуснала на пода. Веднага съм бил почнал да си извивам тялото и да пълзя към нея, бил съм ръмжал и зяпал с хищнически блясък. Жената се кълняла после, че била зърнала бели и остри неща в устата ми, както и че съм се бил опитал да я захапя за глезена. А после облаците закрили пълнолунието отвън и майка ми се разпищяла. Поне така вървяла клюката сред бабичките из блоковете.
Естествено, това до голяма степен е измислица - все пак, има ме сниман като невръстно бебе на няколко месеца, щастливо ухилен до ушите и гордо показващ наскоро поникнало едно-единствено зъбче. Но е вярно, че болницата едвам се е разминала с грандиозен скандал, както и че акушерката, която дотогава е била добра приятелка и съседка на майка ми, набързо се озовала без работа. Впоследствие разбрах, че станала съседка на други луди като нея в психодиспансер - така й се пада.
Нямах нищо против приказките на другите деца, между другото. Винаги съм си бил див и необуздан и прозвището „Вълчо” някакси ми пасваше. По-малките ме гледаха със страхопочитание, дружах с по-големите момчета, а и по-големите момичета ме забелязваха, гледаха ме с любопитство.
А после пораснах. Тогава ме тресна по главата: всички тези малки детайли, които познатите ми определяха като „чудатости” и парчетата от пъзела паснаха. Например защо обожавах недопечените ястия на майка ми, особено месните, за огромното учудване и негодувание от страна на втория ми баща. Бях единствения й фен в цялото семейство, особено много се радвах, когато имаше и кокали за гризане. Често са ме хващали да зяпам луната при пълнолуние... и винаги ми се допикаваше, когато бях навън и в близост до дървета, стълбове и ъгли на сгради, дори ако съм пикал малко преди това. И... други неща... но за тях по-късно.
Вече бях убеден, че съм върколак. Беше ми странно, че съм сам и че няма други като мен. Обяснявах си, че все пак живея в България, че ако се вярва на хорското мнение, „яки” неща тук просто не се случват. Виж, ако бях американец или поне британец, друга работа щеше да е. Мнението ми се преобърна на 180 градуса, когато ги срещнах....
***
Казваше се Джейк. Много разбрано момче, индианец от Америка. Беше дошъл в България за няколко месеца по свои си работи и веднага се сприятелихме. По едно време бяхме почти като дупе и гащи. Бях усетил, че не е възможно да се разбираме толкова добре случайно, или защото и двамата сме червени, искрени личности и вече бях започнал да обмислям как да намекна и да го подпитам дали случайно не е върколак, когато един ден той ми каза:
- Айде да ходим гората да си правим майтапа с чакалите! Ще бъде яко!
- Ъъъ... ами аз... – започнах неубедително, защото дори от мисълта за много дървета на едно място ме жегваше пикочният мехур.
- Страх те е от дърветата, нали?
Стреснах се.
- Нещо такова. Ама ти как разбра?
Джейк се засмя.
- Веднага те усетих. Ама гледай какъв си мъж, пък се държиш като пале. Глутницата ти не ти ли обясни какво да правиш?
- Ами аз... ъъъ... сам съм. Нямам глутница. – Измънках, почти засрамен. Джейк замълча и ме погледна замислено.
- Ще ти обясня. Съвсем просто е, веднъж като свикнеш...
***
Наистина се оказа съвсем просто. Достатъчно беше само да поема дълбоко въздух, да сложа ръка на изкусителния стълб или дърво и да повторя на глас няколко пъти „Мое. Моя територия. ” Нуждата да се изпикая изчезваше, а според Джейк за нула време съм щял да се приспособя до такава степен, че ще мога само да поглеждам дърветата и само да си помисля, че са моя територия.
От благодарност отидох с Джейк в гората, само за да се окаже, че идеята му за майтап с чакалите не беше точно това, което си мислех. Две женски вече се въртяха покрай краката му с вдигнати опашки и го гледаха с очакване, а мен ме помирисаха подозрително. Той вече беше награбил едната. Погледна ме въпросително:
-Айде бе, гледай кви мацки намерих! Почвай другата!
От отговор ме спаси един жален стон от другата страна на хълма:
-Белааа....
-Белана? – недочух аз.
-А, остей го тоя sucker. – махна с ръка Джейк, докато под него се чуваше доволно скимтене – Ебати лапнишарана, водя го за носа от вече няколко седмици. Мисли си, че оная фръцла е при мен.
-Абе дай да видя какво иска. – Тактично се измъкнах аз. Така или иначе другата чакалка беше започнала да ме ръмжи... не че имах нещо против, де. Колкото и да съм фен на кучешката, все пак предпочитах да се чифтосвам с двукраки създания.
***
Час по-късно, „визитата” до гората беше вечеприключила и бяхме обратно в града. Бях твърдо решен да покажа на Джейк как се забавляват българските върколаци, от които аз бях единственият известен представител.
- Е? Не е ли супер яко? – казах аз, или по-точно го погледнах и издадох нечленоразделни звуци, защото бях захапал торба с боклук и усърдно я разкъсвах със зъби. Главата ми се подаваше от един контейнер, а Джейк ме зяпаше удивено.
- Ти... ти си... – започна той.
- Пич, нали? – изплюх аз, ухилен.
- Ти си... куче? Ти си просто куче! – изрева той. Нещо не ми хареса тонът му, още по-малко усмивката, която набираше скорост по лицето му.
- Е, какви са тия сега... Айде по-сериозно... – започнах аз, но Джейк вече се беше превил на две и се смееше. Дълго време не можеше да си поеме дъх и мучеше задавено.
Звярът в мен скръцна със зъби.
- Хаха... Не, нееее... не, това просто.... Хахаха! - изтривайки сълза от бузата си, Джейк извади телефона си и навъртя един номер. – Ей, Еди! Да! Аз съм бе, Джейк. Не, не е при мене, стига си питал, ама трябва да чуеш това...
Обясни му. По мучащите звуци от другата страна на телефона разбрах, че поне за момента, Еди не мисли къде е Белана (така и не й разбрах името) в момента.
- Насмя ли се? Да ходим някъде сега, а? – осведомих се аз, когато разговорът приключи.
Обаче имаше промяна. Джейк не ме гледаше като дружка, с която се разбирахме толкова добре, а като... американец, снизходително гледащ към опърпан българин-дивак.
- Чиба, бе, псе! Сякаш някога вълци ще дружат с псета! – Презрително махна с ръка той и тръгна да се обръща. – Не мога дори да повярвам, че въобще съм се заним...
Така и не довърши изречението си, защото вече се бях засилил към него. След петнайсет минути хич не му беше до смях, камо ли да ходи на два крака, а пък аз седнах да си почина малко. Починах си, а след още петнайсет минути най-сетне успях да пробия дупка в металната стена на контейнера с главата му и си тръгнах, оставяйки го да стърчи от дупката.
По пътя срещнах Еди, зализан и в гъзарски костюм. Тъкмо се беше нахранил – та много лесно изпъкна мазната му усмивчица на бледото лице, когато ме видя.
- Ааа, ти ли си кучето, бе? Ебати гаврата! – поздрави ме той.
Звярът в мен нададе вой.
След десет минути ми писна да го ритам в зъбите, пък и колкото да бяха за смяна кубинките ми, все пак можеше да ги ползвам за нещо после.
* * *
Ходех с невиждащи очи, поглед замъглен от кръв и чернилка. Като че ли слузеста гадост струеше от сърцето ми. Гледах пред себе си толкова мрачно и навъсено, че окъснели влюбени двойки се стряскаха и ме заобикаляха отдалеч. И по-добре, всъщност, защото бях настървен, готов да разкъсам всичко и всички по пътя си. На всичкото отгоре се изпиках доволно на всяко дръвче и стълб по пътя си. Най-накрая стигнах до входа на блока. Бръкнах в джоба си за ключовете си... и усетих нечие присъствие зад мен. Обърнах се.
Никога не бях виждал този мъж през живота си. Беше нисък и дебел, с плешиво теме и смешни, прошарени мустачки под носа. Облечен в кърпено палто, протрити панталони и скъсани кецове, най-вероятно изровени от боклука. И просто смърдеше на алкохол и цигари.
Усетих как цялата натрупана гадост от деня се смъква от плещите ми. Усетих... топлина, в която звярът се сгуши и заскимтя щастливо. Лицето беше на напълно непознат, но очите – не. Щях да разпозная такъв поглед, ако ще да беше сред милионна тълпа.
- Татко?
Биологичният ми баща ме прегърна мъжки.
- Ела. Време е да те запозная с глутницата...
* * *
Докато си чистех зъбите с един пирон на следващия ден, цъках на компютъра и разглеждах сутрешните новини. Бяха интересни.
„ХЕЛОУИН ИДВА РАНО В БЪЛГАРИЯ. Луди американци намерени пребити в центъра на града. Единият изчезнал мистериозно при зазоряване („Като вампир, ” възкликва мед. сестра Шманолова), а другият се молил да бъде откаран при глутницата си преди да изпадне в кома. „Счупен му е черепа, всички крайници и пет ребра, тежки кръвонасядания по цялото тяло, трябваше да извадим операционно и една тенекиена кутия от областта на таза, но ще живее, ” оптимистично коментира д-р Хванипърдев. ”
„СОФИЯ ПОТЪНА В БОКЛУК. Десетки столични улици осъмнаха с разпилени кофи за боклук. Боклукчийските фирми изумени. „Ще хванем наглеците, ” заканва се министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов. ”
„НАГЛИ КРАДЦИ ОГРАБИХА МЕСАРСКИ МАГАЗИН. „Баш го огризкаха. Намерих нахапан суджук под витрината! ” коментира собственикът. ”
Никога преди не се бях чувствал толкова добре. Върколак? Не. Аз съм кучолак!
|
