 |
|
|
| |
|
Полезно |
|
Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена 
Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес |
|
| |
|
|
|
|
|
|
Споделена история от Измислени истории |
Спаси ме от мрака (Приказка) 3
преди: 11 години, 9 месеца, прочетена 4501 пъти
Писък. След него втори...
Смях... Жесток, студен, изпълнен с ненавист...
Сърчицето й задумка силно в гърдите. Още малко и щеше да се пръсне. Чий беше този писък?
Опита се да отвори очите си, но не можеше. Сякаш пред тях имаше невидима ръка, която не им позволяваше да зърнат околния свят. Мракът я задушаваше. Къде бяха слънчевите лъчи, които й даваха живот...?
Въздухът бе влажен с мирис на нещо застояло... Прилошаваше й.
Опита се да полети, но... нямаше силата. Крилцата й потрепериха леко и застинаха.
„Къде съм...? ”
Протегна малките си ръце напред. С мъка се изправи. Направи крачка. После втора. Измръзналите й пръсти докоснаха нещо студено и твърдо. Желязо... И тогава осъзна.... Намираше се в клетка. Малкото сили, които имаше, я напуснаха и Тея се свлече на земята. Поредният зловещ, остър вик я накара да се свие и да притисне коленете си към себе си. Феичката опря чело в тях и остана така, докато горещите сълзи една по една мокреха красивото й личице. Знаеше какво щеше да се случи. Знаеше кой е виновникът за всичко това. Но на един въпрос не знаеше отговора. Щеше ли да оживее?
-------------------------------------------------------------------
-Хайде, по-живо, момче! Господарката няма да те чака вечно! – изръмжа нисък,
пълен мъж, докато стоварваше голям чук върху нажежения до червено метал.
- Веднага, сър. – бодро отговори 18-годишният младеж.
Намираха се в голяма работилница, където имаше поне 50-60 работници. Всеки от тях се бе захванал съвестно с отредената си работа. Някои изработваха мечове, други – стрели и лъкове. Трети, пък, изпипваха до съвършенство щитове и брони.
За да си спести още караници, момчето се запъти към кухнята. Том беше висок, слаб със златно руса коса, която той никога не сресваше и тя винаги стърчеше на всички посоки. Сините му очи, независимо при какви обстоятелства, винаги задържаха искри радост и жизненост в себе си. Изглеждаха така, сякаш се смеят. Може би по тази причина, младежът се открояваше от останалите, затънали в сивота и меланхолия, работници. Младежът приемаше всяко нещо, което му възложеха като предизвикателство, пред което той смело ще се изправи. Животът му съвсем не бе от най-щастливите и спокойните. Роден в бедно семейство, Том бе решил да замине да работи, за да издържа безработната си майка, болният си баща и двете му по-малки сестрички. И ето го тук. Далеч от роднините си, приятелите си, сам в чужд край на света.
Младежът побутна вратата и още щом влезе, топлина и мирис на вкусни гозби го лъхна в лицето. Погледът му зашари из малкото помещение, в дъното, на което, гореше камина. Той се приближи до дървената маса, където всевъзможните ястия караха празният му корем да изкаже своите протести. Ръката му, по която имаше доста драскотини, се стрелна към нарязаните филийки току-що изпечен хляб. И точно преди да ги докосне, някой го перна по опакото на дланта му.
- Не си и го помисляй! - скара му се девойката, чиято кестенява коса бе сплетена на дълга плитка, а бретона бе захванат с домакинска кърпа назад. Зелените й очи бяха шеговито заплашително присвити, а ръцете й – поставени на кръста.
- Стига де, Анна... – измрънка той тъжно. – Гладен съм...
- Не се и съмнявам. Но първо занеси на господарката! – заръча тя и като се наведе към ухото му, прошепна.
- Обещавам да ти заделя от всяко нещо по малко.
Очите на Том светнаха радостно, а Анна се засмя. Младежът грабна тавата със сервираната храна, след което излетя от помещението.
- И внимавай, чу ли! – провикна се след него момичето и отиде да довърши миенето на съдовете.
„Дано планът ми да проработи.... ”
Помисли си тя и се усмихна леко.
Лилу отвори очи. Слънчевият лъч, който падаше върху нежното й лице, я накара да примижи и бързо да извърне главата си настрани. Постоя няколко минути така и, като събра сили, се надигна от меките постели. Огледа се. Намираше се в просторна пещера. Входът й бе закрит с навързани едно за друго зелени листа. Те се завъртаха при най-малкия полъх и създаваха тихо шумолене. Земята бе обрасла с нежен, мек мъх, приятен на допир. По стените имаше дървени улейчета, предназначени да събират дъждовната вода, а наоколо бяха разположени каменни, покрити с животински кожи, подобия на столове и масичка.
Девойката се усмихна и стана. Хубаво беше да си у дома. Протегна се, след което се приближи до единственото по-широко дървено рафтче. Оттам взе голяма разполовена черупка, наподобяваща кокосовите, и си гребна вода от вдлъбнатинката в скалата. Отпи жадно, сякаш не бе утолявала жаждата си цяла вечност. После прибра съда на мястото му. Преметна се с копринената перелина, която имаше две дупки на гърба – предназначени за ефирните й крила, отмести импровизираната завеска и излезе навън.
- Благодаря ти, Леон.
Лилу се приближи до огромния лъв и го погали нежно по златната грива.
Величественото животно обърна благородната си муцуна към новодошлата и очите му намериха нейните.
- Това беше най-малкото, което можех да сторя. – избоботи той с дълбокия си глас. – Ти спаси цялата гора, дете, но все пак си мисля, че не бива да поемаш целия този товар на раменете си. Не си сама и не бива да го забравяш.
- Знам, знам… - смотолеви тя. – Но в сърцето си знаех, че това е моята роля, моята битка. – заблестелите й от въодушевление очи помръкнаха. – Пазите ли го? – попита. Нотка на тревога накара гласът й да потрепери.
- Ти свърши своята работа. Останалото е в наши ръце. Няма място за съмнения и тревоги. Тайното Общество е положило Вечната Клетва.
- Вечната Клетва? ! – изуми се Лилу, поставяйки длан пред устните си, а крилцата й запърхаха от вълнение.
- Допуснахме да се случи такъв ужасяващ инцидент при миналото Дърво на Живота. Взехме необходимите мерки тази грешка да не се повтаря. – добави лъвът, изпращайки с погледа си почти скрилото се зад хоризонта слънце.
- Чувала съм, че залагаш душата си при тази клетва. – прошепна момичето. – Дали бих имала смелостта да сторя нещо подобно...
- Когато в сърцето ти има мисъл единствено за другите, тогава и най-силният страх се стопява. – величественото животно се изправи и бавно тръгна към по-нисшата част на издадената скала. – Ще тръгвам. Имам да свърша някои неща. – тихият му, спокоен глас се сля с тишината на гората. – И умната, дете.
Лилу се усмихна и остана загледана в него, докато тъмнината не го погълна напълно.
- Все още не разбираш, че вече не съм дете.... – въздъхна тя.
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 11 години, 9 месеца hash: af428b2f58 |
|
1. Хубаво е, прочетох и трите части но още не разбирам връзката между историите, ще се радвам да видя и другите части, а колко има още?
|
| преди: 11 години, 9 месеца hash: b765a41418 |
|
2. Връзката ще се види по-късно, това е едва началото. Не мога да кажа точна бройка, тъй като не съм ги написала всичките.
|
| преди: 11 години, 9 месеца hash: e7b684eb5a |
|
3. Нямах време да го прочета по-рано, но наистина е много яко и става интересно. Напомня ми за "Хрониките на Нарния" и "Хрониките на Спайдъруик", и там има други непознати светове, мистични и тайнствени създания и феи.
Дано нищо не се случи с малката зелена феичка! :)
|
| преди: 11 години, 7 месеца hash: b765a41418 |
|
4. „Кап... Кап... Кап... ”
Звукът от падащи капчици вода беше тих, монотонен, приспиващ. Сякаш времето бе спряло на границата между светлината и мрака. Слънцето липсваше, луната също. Само горе, където можеше да се предположи, че е небето, блещукаха малки светлинки.
Бастиан отвори натежалите си клепачи. Те бяха единственото, което можеше да помръдне. Погледът му бавно обходи местността и застина в една точка. Осъзна, че лежи на водна повърхност, съвсем отпуснат. Половината му тяло бе под водата. Не можеше да определи дали тя бе студена, или топла. Сякаш бе неспособен да почувства външния свят. Младежът извърна леко главата си. Въпросите, блуждаещи неориентирано в съзнанието му, бързо изчезнаха щом погледът му попадна на странния белег върху лявата му ръка. Преди черен, сега светеше в кърваво червено, хипнотизирайки със своята яркост.
И тогава я усети. Тревогата, която накара сърцето му лудо да забие, раздвиждайки кръвта във вените му. Имаше нещо нередно. Това място таеше мрак, злоба, тайнственост... Силна, прорязваща болка сякаш прониза тялото му и го накара да изкрещи.
„Махни се оттук, трябва да избягаш! Не позволявай да те завладее! Бастиан! Събуди се! ”
Съзнанието му започна да го подканва, нашепва, настоява...
Но Бастиан не бе способен да реагира. Сякаш бе потънал в дълбок сън и случващото се представляваше само една жестока игра, в която той бе безпомощна пионка, оставена в ръцете на съдбата...
”Бастиан... Бастиан... ”
Младежът присви силно очи, пое дълбоко въздух и напрегна всичките си сили. Ударите на сърцето му се ускориха, по челото му избиха малки капчици пот. Стисна силно зъби, щом поредният пристъп на неописуема болка го разтресе. И ето, че най-накрая успя да раздвижи безчувствените си ръце и крака. Застана вертикално. Осъзна колко дълбоко беше всъщност. Сякаш под него имаше няколко хилядна километрова бездна, чакаща подходящия момент да го погълне.
Бастиан усети как лека-полека обстановката се променя. Странният безкраен океан започна да изчезва, тук-таме някой ослепителен лъч пронизваше като копие черния небосвод.
Младежът изумено се вгледа в краката си, когато стъпалата му докосната твърда повърхност. Едва сега разбра колко сила струеше от него. Поискаше ли, щеше да покори и най-високият връх, можеше да преплува най- голямото море, да претича жарката пустиня... И тогава....
- Бастиан! – някой изика името му, но гласът бе ясен, много близо...
Младежът усети леко побутване, след което успя да отвори очи. Слънчевата светлина го накара да примижи, докато свикна с нея. Погледът му бързо обходи малкото, топло помещение. Пръстите му несъзнателно се бяха вкопчили в мекото одеало, покриващо болящото го, от умора, тяло.
- Бастиан, разкажи ми какво се случи! Моля те, моля, моля, моля...
Малко момченце, на не повече от шест годинки, подскачаше до леглото на батко си и го го ръчкаше упорито.
„Всичко... е било сън? ”
Едва сега Бастиан разбра, че се намира у дома, в своето село. Младежът се вгледа в лицето на развълнуваното си братче, чиито наситено – зелени очи бяха досущ като неговите собствени. Той измъкна изпод завивката ръката си и постави голямата си длан върху главата на детето.
- После, дребен. – промълви с отпаднал глас. – Тичай да играеш.
Детското личице се намуси, нослето се сбръчка неудобрително. Бастиан въздъхна.
- Искаш ли да ми помогнеш? – попита той, а братчето му се ухили, показвайки липсващите млечни зъбчета.
- Отиди и намери леля Ева. Кажи й, че съм се събудил.
Още неизрекъл това, той остана сам.
Пареща болка привлече погледа на младежа към лявата му ръка. Очите му се присвиха, щом зърна черното очертание. Да, това беше самата реалност... И този сън определено не беше случаен...
|
|
|
|
| Коментари очaкващи одобрение: няма |
| ... |
|
|
|
|
