Споделена история от Измислени истории |
Ловец на енергия 1 част
преди: 11 години, 8 месеца, прочетена 5036 пъти
Ловец на енергия
Първа част
Беше събота сутрин във Флорида, 9. 00 ч. Дилън още спеше сладко в леглото си и не чуваше алармата. Очевидно много му се искаше да си поспи поне един час, но алармата настоятелно звънеше. Очевидно беше много изморен, но за някои занимания нямаше почивен ден. И все пак той успяваше да игнорира сигналът за събуждане.
Дори звуците да не дразнеха Дилън, май подразниха кучето му, Силвъртейл (сребърна опашка). За това преданият домашен любимец реши, че е време да събуди мързеливия си стопанин и да го накара да се размърда.
Силвъртейл беше порода хъски, доста нестандартно за Флорида и голям красавец. Беше подарък от лелята на Дилън преди време, наполовина бял, наполовина черен, със сива опашка и имаше ярко сини очи, като на човек. беше доста любвеобилен, така го бяха възпитали семейство Хънтър (ловец).
Силвъртейл скочи на леглото на Дилън и започна да го тормози. Започна да го закача, да го ближе и да му подсказва със скимтене, че е време за ставане. Дилън направи сърдита физиономия и сънено започна да се кара на кучето си.
- Стига Силвър, остави ме намира! Спри....
Но кучето беше категорично и не остави Дилън , докато не изкъпа лицето му с езика си. Накрая момчето отвори очи и слънчевата светлина го прониза като сноп стрели. Дилън направи невероятно кисела физиономия.
- Добре де, добре, ставам!
Силвър видя, че е свършилш работата си и за това облиза последно за добро утро лицето на Дилън и слезе от леглото. "Целувката" не се отрази добре на момчето, за това просто спря настоятелната аларма и стана от леглото си.
- Добро утро и на теб, момче! - каза той на кучето, което весело размахваше опашката си и се облизваше доволно. Дилън го погледна с лека досада.
- Ще изчакаш още до закуска, а за разходката има много време! - сънено нареди той - като наказание, че ме събуди с целувки.
Силвър спря да маха с опашка и наведе глава. Дилън се засмя, макар лицето му да беше олигавено. Ясно беше, че се шегува, не би се отсаля като диктатор с кучето си, обичаше да го глези много.
После отиде в банята и първата му работа беше да измие лигите на Силвър от лицето си. След като се освежи и направи сутрешния си тоалет, се погледна в огледалото. Обикновено не го правеше, но сега се поинтесерува от външния си вид. Медно русата му коса беше рошава, а синьо-зеленият цвят на очите му почти не личеше от сънливото зачервяване.
Дилън излезе от банята и съблече потната тениска, с която беше спал снощи. Облече си екипа, с който тренираше, среса косата си в обичайната форма и каза на Силвъртейл :
- Хайде, долу те чака лакомството! - и кучето размаха щастливо опашка и тръгна към вратата. Дилън се засмя и последва Силвър, който вече слизаше по стълбите към кухнята.
Слязоха долу и Дилън изсипа кучешка храна в купичката на Силвър. Кучето очевидно беше много гладно, защото веднага започна да хрупа гранулите.
Дилън се усмихна, защото много се радваше, когато кучето му се храни доволно.
Той извади от хладилника кутия мляко и корнфлейкс и приготви стоята закуска. Наля си портокалов сок и седна на масата.
Родителите на Дилън, Ашли и Мелиса, щяха да отсъстват от къщи цяла седмица заедно със сестра му Сара, защото Мелиса искаше да посетят майка й в Сан Франциско. Само че Дилън беше казал, че не иска да ходи с тях, защото имаше важен баскетболен мач тази седмица и нямаше време за пътувания.
Докато ядеше корнфлейкса, наблюдаваше как Силвър се радва на кучешката храна и успешно намалява съдържанието на купичката. Скоро беше празна и кучето погледна умолително, облизвайки се.
- Какво има момче? Още ли си гладен?
Силвър изскимтя.
- Е добре, заслужаваш премия поне днес. шеговито каза той. Стана, взе кутията с кучешка храна и я изсипа в купичката на Силвъртейл. Хъскито толкова се зарадва, че погали Дилън с опашка и се зае с втората порция.
Дилън се заспя на домашния си любимец и седна на масата, за да довърши своята закуска. След като изяде купичката и изпи сока, отиде да вземе каишката на Силвър.
- Хайде приятел, време е за разходка!
Силвър вече се беше справил с яденето си и само чакаше да излезе навън. Той подскочи, махайки весело с опашка и сам отиде при Дилън.
Момчето му надяна каишката и излязоха. Дилън обичаше първо да разхожда Силвър, а после да го прибира и да тренира сам, когато не е с колелото.
Утрото наистина беше невероятно, не беше нито горещо, нито хладно, а на Силвър много му харесваше. Дилън много обичаше кучето си, вече от 5 години се грижеше за него и се беше привързал.
Самият Дилън имаше визията на Пърси Джаксън, същата прическа в медно русо, същото оформено тяло на спортист и като цяло се обличаше нормално. И как нямаше да е атлетичен, Дилън беше най-добрият баскетболист в гимназия Флорида, отделно ходеше на плуване и тренираше всеки ден. Освен това беше и отличник и всеобщ фаворит. Не, далеч не беше надут, защото за него имаше по-важни неща да си най-готиният в училище, а сигурно и за това беше постигнал успеха си.
Всички мацки в училището умираха за него, защото беше голям сладур и имаше невероятни синьо-зелени очи. Дори преди беше имал афера с Вероника Стар, най-харесваното момиче в училището, но предпочете да не се забърква с нея. Не усещаше, че тя е негов тип, а и не искаше да се разсейва от спорта, заради момиче.
Вероника не прие леко отказът му и за това тръгна с Крис Уайт, който се опитваше да достигне висотата на Дилън, но неуспешно.
Но едно нещо само беше в мислите на Дилън, имаше си цели за успехи в ученето и спорта, за това пък обичаше да прекарва време с най-любимото си същество, а именно Силвъртейл. С него споделяше всичко, все едно пише в дневник. Да, Дилън не беше близък нито с родителите си, нито със сестра си, която беше само на 13 години. Понякога имаше чувството, че само Силвъртейл го подкрепя в неговите начинания и никога не го тормозеше като зъл треньор, нито пък се подиграваше на потенциала му, като други негови приятели, които просто него разбираха.
За Дилън беше важно и треньорът му да е строг, това го мотивираше.
Привидно животът на Дилън беше съвсем нормален и той беше обикновено момче на 16 години. Дали беше така?
--------------------------------------------------------
След като свърши разходката със Силвъртайл, той се върна да остави кучето и отиде на мястото си за тренировки. Физически се чувстваше в невероятна форма.
След като се беше разсънил добре и беше загрял, започна съсредоточава съзнанието си в играта, макр да беше сам на игрището. Потопи се в играта, представяйки се, че е на полуфинали и започна да цели коша.
Дилън страшно много обичаше баскетбола, защото имаше някакъв страшен живец в него и странно, но отборът никога не беше имал загуба откакто той стана капитан. Наистина успяваше да ги обедини.
Дилън усещаше, че е в играта, когато играеше, дори само като загряваше, чувстваше нещо странно. И в плуването беше така или въобще във спорта. Сякаш се сливаше със самия спорт, в баскетбола той и топката бяха едно, в плуването бе част от водата, също като Пърси Джаксън, а след сливането, сякаш заставаше над самия спорт. За това и беше спечелил толкова купи и медали.
Да, спортът беше неговият живот. Но дали зад неговите успехи стоеше само талант и множество тренировки? Всички други също се стараеха, Крис също беше в отбора преди, но го изхвърлиха, заради отсъствия и ниски оценки, обаче никой не успяваше като Дилън. Той беше доста ловък и бърз, наричаха го Ловецът или Капитанът, но повече първото, защото казваха, че сякаш улавя момента.
Всички се чудеха какво ли специално има в техниката му, той я обясняваше много пъти пред учители и спортисти, привидно нищо особено. дори той самият не разбираше как има успех. Или просто имаше талант и тренировките бяха направили тялото му съвършено?
Всъщност той просто се оставяше на играта, а същевременно я водеше и след него беше отборът по баскетбол. Самият той не можеше да го обясни, сякаш търсеше нещо, дори не се стремеше към самата победа, даже понякога не и само в това да е добър или да го прави за удоволствие, имаше нещо друго, което самият Дилън дори не знаеше.
Победата беше нещо като път към нещо по-голямо, нещо, което самият той търсеше дори и когато просто тренираше сам. Винаги си представяше, че просто неговият личен живот е невъзможен без спорта и това не беше далеч от истината, защото всички години, в които беше посветил на спорта въобще, той се беше превърнал в част от него и Дилън беше част от спорта. Сякаш старанието се беше превърнало като лична нужда дори и без победа, а не толкова целта да е добър.
Но имаше и нещо друго. Нещо, което все пак Дилън не знаеш за себе си и своите способности, нещо, което бе причина за способностите му... но скоро щеше да разбере!
Като всеки ден, той усилено тренираше и се опитваше да вкара възможно най-много кошове. Как така винаги успяваше? чак изумяваше сам себе си. Понякога даже се чудеше да не би пък да е като Кайл Джонсън от онзи филм за леприкони и елфи, в който момчето също беше велик баскетболист, а се оказа, че е елф и за това е добър.
Не, Дилън не беше елф или някакво мистично създание. Но беше нещо друго... Той беше Ловецът!
|
